Определение № 4706 от 21.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1518/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Х. Г. К., подадена чрез адв. Т.К., против решение № 382 от 20.12. 2024г., постановено по в.гр.дело № 530/2024г. на Старозагорския окръжен съд. С това решение е потвърдено решение № 548/10.06.2024г. по гр.дело № 724/2024г. на РС-Стара Загора, в обжалваната пред окръжния съд част, за осъждане на Х. К. да плати, на основание чл. 140, ал.3, изр.2 СК, на П. К. Г. сумата 8 374,29 лева, представляваща дадена от Г. издръжка за детето Х. Х. Г. за периода от 12.02.2019г. до 29.06.2022г., дължима от Х. К.. Касаторът излага подробни съображения за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Формулира въпрос, който според него е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Допустимо ли е едновременното или последователното предявяване на иск по чл. 140, ал.3, изр.2 СК от родител на непълнолетно дете против другия родител за дадена на детето издръжка и иск по чл. 143, във вр. с чл.149 СК против същия друг родител, ако искът по чл. 143, във вр. с чл. 149 СК е вече уважен с влязло в сила решение и какво е съотношението между двата иска. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 211/14.12.2023г. по гр.дело № 937/2023г. на ІV ГО на ВКС по въпросите: 2. Еднакво ли е материалноправното положение на лицата, изброени в чл. 140, ал.1, т.1 до т.6 СК, при наличието на разпоредбата на чл. 143 СК и същият ли е принципът на определяне размера на даденото от предявилия иск по чл. 140, ал.3, изр.2 СК и при иск за издръжка на непълнолетно дете; 3. За задължението на въззивния съд след преквалификация на иска от такъв по чл. 59 ЗЗД в такъв по чл. 140, ал.3, изр.2 СК да даде на страните указания във връзка с доказателствената тежест. В преклузивния срок по чл. 287, ал.1 ГПК ищцата в производството-ответник по касационната жалба, П. К. Г., чрез адв. Р.Ш. излага съображения за липса на основания за допускане на решението до касационен контрол и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното: Старозагорският окръжен съд, с оглед съдържанието на исковата молба, с която ищцата цели да установи със сила на пресъдено нещо, че е носител на кондикционно вземане за заплатените от нея суми за издръжка на непълнолетното й дете, надхвърлящи припадащата й се част, е приел, че е сезиран с иск по чл. 140, ал.3, изр.2 СК, а дадената от районния съд правна квалификация на иска, като такъв по чл. 59 ЗЗД е неправилна. От фактическа и правна страна съдът е приел следното: ищцата и ответникът са родители на детето Х., поради което за тях е налице и задължение да му осигуряват нужната издръжка, съобразно разпоредбата на чл.143, ал.2 СК, а с оглед разпоредбата на чл.140, ал.1, т.2 СК по отношение на детето страните (в качеството им на родители) се явяват задължени лица от един и същ ред. От представената в първоинстанционното производство съдебно-икономическа експертиза, съдът установил, че сумата, необходима за осигуряване и задоволяване нуждите за отглеждане на детето за периода от 13.02.2019г. до 29.06.2022г. е в размер 13 957,15 лева, включваща разходи за храна и безалкохолни напитки, облекло и обувки, жилище, вода, електроенергия и горива, жилищно обзавеждане и поддържане на дома, здравеопазване, транспорт, свободно време, културен отдих и образование. По аргумент от чл. 143, ал. 1 СК общата издръжка, дължима на детето за процесния период, е следвало да бъде осигурена от двамата родители, според техните възможности. Обсъдил е представените писмени доказателства (трудов договор № 67/20.01.2017г. и допълнителни споразумения към същия), и е установил, че през процесния период ищцата е получавала трудово възнаграждение в размер между 563,36 лева (през 2019г.) и 731,30 лева (през 2022г.), т.е. около минималното за страната. Липсата на представени по делото доказателства за трудовото възнаграждение на бащата, както и такива, че той е в обективна невъзможност да работи, съдът е обсъдил във връзка сс указанията на т.4 от ППВС № 5/1970г. и е счел, че ответникът е имал възможност да реализира доход в размер поне на минималната работна заплата за страната. Същевременно от представената в производството по гр. д. № 2754/2023г. на РС - Стара Загора (приложено към настоящото дело) справка от Имотния регистър към Агенцията по вписванията съдът е приел, че през процесния период ответникът е бил собственик на множество недвижими имоти, от които е имал възможност да придобива граждански плодове, отдавайки ги под наем, и по този начин да осигурява поне частично дължимото от него алиментно задължение. Съобразил е също, че според представените по делото удостоверения за раждане от 05.06.2008г. и от 09.06.2011г. ответникът има и други две деца-Н. Х. К. и Г. Х. К., които през процесния период е следвало да издържа. Споделил е извода на РС, че за времето от 12.02.2019г. до 29.06.2022г. страните по делото са разполагали с равни възможности да осигуряват необходимата на своята дъщеря Х. общата издръжка 13 975,15 лева, определена съобразно представената по делото СИЕ. Съдът е приел за установено, че през процесния период детето е живяло при своята майка, че считано от 2014г. за него се е грижила майка му, като единствено тя, но не и бащата, е полагала усилия за отглеждането, възпитанието и обучението на детето, респ. единствено тя е извършвала всички необходими за това разходи. След като майката на детето, при която то е живеело, е полагала всички необходими грижи за неговото отглеждане, възпитание и обучение, следва да се приеме, че тя е предоставяла част от необходимата му издръжка в натура и съответно би следвало да дължи парична издръжка в по-малък размер ( т.7 от ППВС 5/1970г.). Съдът е споделил и извода на РС, че в случая разходите в размер 13 975,15 лева, необходими за покриване нуждите на детето през процесния период следва да бъдат разпределени в съотношение 2/5 за ищцата (5582,86 лева) към 3/5 за бащата (8374,29 лева). След като по делото не са ангажирани доказателства за поемането на част от издръжката от ответника, съдът е приел, че непредоставяйки парични средства за издръжката на детето, отглеждано единствено от своята майка, ответникът е спестил разходи, които е бил длъжен да направи, т.е. с тези суми същият се е обогатил неоснователно за сметка на обедняването на ищцата. Счетени за неоснователни са възраженията на бащата за наличие на основание за процесното имуществено разместване-ищцата била длъжна да осигурява средства за издръжка на детето си, като обезпечавайки напълно нуждите на дъщеря си, ищцата водила работата на ответника без да е била упълномощена за това. Съдът е посочил, че грижейки се за детето си през процесния период и покривайки нуждите му за храна, облекло, учебни пособия, културни мероприятия и други необходими разходи, майката е изпълнявала в пълнота законните си, а и морални задължения спрямо него. По този начин ищцата е водила не чужда, а своя работа, за изпълнението на която последната не се е нуждаела от упълномощаване от страна на другия родител. Това обстоятелство обаче по никакъв начин не освобождава последния от собствените му задълженията спрямо детето и не може да послужи като основание за обогатяването му, чрез спестяване на дължими суми за издръжка. Именно затова с изричната разпоредба на чл. 140, ал. 3, изр. 2 СК законодателят е предвидил възможност за далия издръжка в пълен размер, да получи от съзадълженото лице (каквото в случая е ответника) сумите, с които последното неоснователно се е обогатило. В заключение съдът е приел, че по делото е установено осъществяването на всички правнорелевантни факти, включени в хипотезата на чл.140, ал.3, изр.2 СК и е уважил частично иска за сумата 8 374,29 лева. Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Първите два формулирани от касатора въпроса не удовлетворяват общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответстват на приетите от съда факти, не са обусловили решаващата му правна воля и нямат нужното значение за изхода от спора по смисъла на цитираната норма, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009г. Въззивният съд не е обсъждал допустимо ли е или не едновременното или последователно предявяване на исковете по чл. 140, ал.3, изр.2 СК и по чл. 143, във вр. с чл. 149 СК, нито материалноправното положение на лицата, изброени в чл. 140, ал.1, т.1 до т.6 СК. Размерът на издръжката, определен с влязлото в сила решение по гр.д.№ 2754/2023г. на РС-Стара Загора, на което касаторът се позовава и с което той е осъден да плаща на малолетното си дете месечна издръжка в размер 300 лева, считано от 29.06.2022г., не е задължителен за страните в настоящото производство. Влязлото в сила решение по иска с правно основание чл. 143, във вр. с чл.149 СК (по гр. д. № 2754/2023г.) не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на настоящия правен спор, тъй като страните по двете дела са различни - по гр. д. № 2754/2023г. ищец е детето, а ответник-бащата, докато в настоящото производство ищец е майката, а ответник по иска е бащата. Различен е и предметът на двете дела. Поради което размерът на присъдената с влязлото в сила решение издръжка няма отношение в настоящия казус. В случая въззивният съд, произнасяйки се по иска с правно основание чл.140, ал.3 изр.2 СК, е изследвал следните обстоятелства: имало ли е лицето, комуто е давана издръжка, право на такава; от един и същ ред ли са задължените за издръжка лица; само от едно от задължените лица ли е давана издръжката; какви са възможностите за издръжка на задължените лица и нуждите на детето, размера на дължимата издръжка, каква част от нея е следвало да осигури всяко от задължените лица; каква част всяко от тези лица е осигурило; има ли платено или дадено в натура повече от едно от тези лица. След анализ на ангажираните по делото доказателства съдът е приел, че бащата-ответник по спора е спестил разходи за издръжка на дъщеря си, поради което следва да компенсира обедняването на майката, която е платила в повече. По този начин съдът се е произнесъл в съответствие с цитираното и от касатора решение № 211/14.12.2023г. по гр.д.№937/2023г. на ІV ГО на ВКС. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по поставения трети въпрос. С т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни за съдилищата указания, а именно: Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е разяснено, че по този начин въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада по делото - обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон. В случая въззивният съд изрично е посочил, че първоинстанционният съд е разгледал всички пораждащи спорното право юридически факти, съобразно твърденията на ищцата и макар РС да е определил неправилна правна квалификация на спорното право, тя не е изведена от обстоятелства, на които страната не се е позовала. Съдът не е констатирал, че първоинстанционния съд е дал на страните неточни или непълни указания относно подлежащите на доказване факти и за него не е съоществувало задължение да им предоставя възможност да ангажират доказателства с оглед правилната правна квалификация. По изложените съображения решението на ОС-Стара Загора не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото касаторът следва да бъде осъден да плати на ответницата по касация разноските за касационното производство в размер 1 200 лева, съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 10.04.2025г. с удостоверяване, че договореното адвокатско възнаграждение е платено в брой. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО