Определение № 100 от 02.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 858/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Д. Д. П. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Ч. П. срещу решение № 474 от 24.02.2020г. по гр. дело № 4681/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 4975 от 04.07.2019г. по гр. дело № 12245/2017г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният от Д. Д. П. против „Застрахователна компания Лев Инс“ АД иск с правно основание чл. 208 КЗ /отм./ за заплащане на застрахователно обезщетение за събитие от 03.06.2016г. за разликата над 27 869,98 лв. до 34 937 лв.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички доводи, твърдения и възражения на страните и да отговори на всички заявени от страните оплаквания? /т. 2 от изложението/ – противоречие с решение № 222/27.03.2018г. по т. д. № 505/2017г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 212/01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 17/23.07.2014г. по т. д. № 811/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 136/06.11.2015г. по т. д. № 2483/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 180/11.01.2016г. по т. д. № 1618/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 94/13.09.2016г. по т. д. № 3768/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 161/04.10.2016г. по т. д. № 2220/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., ППВС № 1/1953г., ППВС № 7/1965г., ППВС № 1/1985г., т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 74/13.07.2016г. по т. д. № 3786/2014г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 98/12.07.2017г. по гр. д. № 3871/2016г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 27/28.06.2017г. по т. д. № 2430/2015г. на ВКС, I т. о., решение № 3/15.03.2016г. по гр. д. № 2526/2015г. на ВКС, ГК, III г. о.

2. В кой момент настъпва преклузията за навеждане на възражения и сочене на доказателства в производство по граждански спорове, предвид принципа на концентрационното начало и преклузията? /т. 2.1. от изложението/.

3. При какви условия е допустимо за първи път да се навеждат възражения и да се сочат доказателства и доказателствени искания в първото съдебно заседание по делото по граждански/застрахователни дела? /т. 2.2. от изложението/.

4. В кой момент и при какви условия се преклудира правото на възражения и сочене на доказателства на ответника, респ. на страните, относно размера на застрахователното обезщетение /размера на иска/ по застрахователни дела? /т. 2.3. от изложението/.

По отношение на въпросите по т. 2 – 4 /т. 2.1. – 2.3. от изложението/ касаторът поддържа, че са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2003г. по тълк. д. № 1/2003г. на ОСГТК на ВКС, решение № 202/27.02.2015г. по т. д. № 4123/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 382/06.01.2015г. по гр. д. № 1558/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 163/17.01.2012г. по гр. д. № 965/2010г. на ВКС, ТК, I т. о.

5. Кой е меродавният критерий и отправна точка за определяне стойността на вредите при настъпила „тотална щета“ на МПС – тяхната действителна стойност, определена от застрахователя при сключване на застрахователната полица, и върху която стойност той е получил плащане на премия, или средната пазарна цена съгласно интернет сайтове за продажба, в частност сайта www.mobile.bg ? /т. 3.1. от изложението/

6. Действителната стойност на вредите по смисъла на Кодекса на застраховането равнозначна ли е на средната пазарна цена съгласно интернет сайтове за продажба на автомобили, в частност сайта www.mobile.bg, в хипотезата на определяне на застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“ при настъпила „тотална щета“ на МПС? /т. 3.2. от изложението/

По всички правни въпроса касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт П. М. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в инкорпорираното в нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК.

За да направи извод за основателност на предявения иск с правно основание чл. 208 КЗ /отм./, въззивният съд е приел наличието на необходимите елементи на фактическия състав: възникнало между страните застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Каско на МПС“ за лек автомобил „Мерцедес“ с рег. [рег.номер на МПС] със застрахователна сума 35 650 лв.; настъпване на покрит застрахователен риск - ПТП на 03.06.2016г., в резултат на което е настъпила „тотална щета“ за автомобила. Констатирал е, че между страните не се спори, че автомобилът е бил оставен в автосервиз за смяна на масло и в момента на настъпване на ПТП, в което е погинал, е бил използван без знанието на собственика.

Съдебният състав е приел за неоснователно възражението на ответника за наличие на основание за отказ от заплащане на застрахователно обезщетение по чл. 211, т. 2 КЗ /отм./ по следните съображения: 1/ не е доказано съдържанието на Общите условия, на които ответникът се позовава, нито обвързаността на застрахования с тях; 2/ не е установена причинна връзка на действията на застрахования с настъпването на застрахователното събитие.

За да направи извод за основателност на иска до размер 27 869,98 лв., въззивната инстанция е обсъдила двете заключения на съдебната авто-техническа експертиза /САТЕ/ и се е аргументирала защо възприема второто заключение на САТЕ, защо преизчислява процента на амортизационни отчисления за съответния период от време и защо не възприема първото заключение на САТЕ. Изложила е съображения, че възприема втория вариант, тъй като това е единственият вариант, при който стойността е определена на база пазарна стойност на автомобила, като определената с него действителна стойност на застрахования автомобил по средни пазарни цени, коригирани с амортизационните отчисления, представлява стойността, срещу която може да се закупи автомобил със същите характеристики. Въззивният съд е посочил, че определената във второто заключение по амортизационния метод стойност в размер 27 775,71 лв. /определена по метода на амортизационното изхабяване – от цената като нов 102 873 лв. към момента на първоначалната му регистрация – 07.09.2007г., е приспаднат процентът на амортизация, който към ПТП е 27%, с преизчисляване на точния процент, тъй като погрешно в експертизата коефициентът М-брой месеци от началото на годината до настъпване на ПТП във формулата е приет със стойност 9, вместо 6, при ПТП на 03.06.2016г./ е близка до пазарната стойност на автомобила /към 26.09.2018г. – 18 580 лв., чрез отчитане на амортизационните отчисления от датата на ПТП - 03.06.2016г.; при отчитане на грешката в изчисленията и преизчисляване на процента на амортизационни отчисления за периода 03.06.2016г.-26.09.2018г. действителната стойност възлиза на 27 869,98 лв./. Първото заключение на САТЕ не е възприето, тъй като изчислението на действителната стойност на застрахования автомобил към датата на застрахователното събитие в размер 34 937 лв. е направено като от приетата при сключване на застрахователния договор стойност 35 650 лв. е приспадната амортизация от 2%.

С оглед изложените съображения въззивният съд е направил извод, че на основание чл. 208, ал.3 във връзка с чл. 203, ал. 2 връзка с ал. 4 КЗ /отм./ застрахователят следва да заплати на застрахования обезщетение в размер 27 869,98 лв., а за разликата над тази сума искът е неоснователен.

Направеното с въззивната жалба пред въззивната инстанция възражение за налични запазени части на автомобила не е обсъдено поради настъпила преклузия – съгласно чл. 266, ал. 1 ГПК във въззивното производство страните могат да твърдят нови обстоятелства само ако не са могли да ги узнаят до подаване на жалбата; обстоятелството за наличие на запазени части е било известно на застрахователя преди подаване на отговора на исковата молба, но ответникът не се е позовал на него; освен това възражението е неконкретизирано, като не е посочена сумата на запазените части, която ответикът иска да бъде приспадната.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Посочените от касатора правни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.

Първият процесуалноправен въпрос се отнася до правомощията на въззивната инстанция, но по отношение на него не е осъществена допълнителната предпоставка на т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и във връзка с отговора на въззивната жалба всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.

В настоящия случай ответникът по иска /въззивник в производството пред Софийски апелативен съд/ във въззивната жалба е направил оплакване за неправилност на първоинстанционното решение, тъй като е налице изключен риск съгласно т. 15 и т. 28.10 от Общите условия по застраховка „Каско на МПС“ и първоинстанционният съд не е съобразил заключението на допълнителната САТЕ /второто заключение/ относно определяне на действителната стойност на застрахованото МПС, както и приспадане на стойността на запазените части на автомобила при определяне на обезщетението. В отговора на въззивната жалба ищецът е релевирал възражения за неоснователност на изложените във въззивната жалба оплаквания и доводи – липса на основания за изключен риск и отказ за плащане на застрахователното обезщетение по посочените клаузи от Общите условия; преклузия на възражението за наличие на запазени части и тяхното приспадане; определяне на застрахователното обезщетение по първото заключение на САТЕ. С оглед направените оплаквания и правомощията си по чл. 269 ГПК въззивната инстанция съобразно процесуалните норми и практиката на ВКС е обсъдила двете заключения на САТЕ, спорните в двете инстанциионни производства факти, обстоятелства, възражения и правни доводи, поддържани във въззивното производство, въз основа на които е установила фактическата обстановка, към която е приложила относимите материалноправни норми.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на САС по посочените в т. 2 – т. 4 /т. 2.1. – т. 2.3. от изложението/ процесуалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т. 4/, решение № 452/16.11.2011г. по гр. д. № 621/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 700/06.12.2010г. по гр. д. № 304/2010г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 172/31.05.2014г. по гр. д. № 6229/2013г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 382/16.01.2015г. по гр. д. № 1558/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 238/26.03.2018г. по т. д. № 367/2017г. на ВКС, ТК, II т. о. и други актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, по силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. В срока за отговор ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения, а в доклада по делото съдът е длъжен да посочи обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и въведените от страните възражения. Когато твърдените от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, съдът указва на заинтересованата страна да ги изясни, конкретизира или да отстрани противоречията в тях. Едва след като определи правната квалификация на всички претендирани права и възражения, посочи кои права и обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, кои правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника, след като страните изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада, след като съдът е указал съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените от тях факти те не сочат доказателства, настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, освен при условията на чл. 147 ГПК. Когато посочените съдопроизводствени действия не са извършени точно и в пълния им обем, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото й да попълни делото с относими към спорното право доказателства. В настоящия случай съобразно константната практика на ВКС първоинстанционният съд в съдебно заседание на 01.11.2018г. е допуснал допълнителна САТЕ, чието заключение е обсъдено от въззивната инстанция при спазване на съдопроизводствените правила, вкл. чл. 202 ГПК, във връзка с останалите доказателства.

Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по посочените в т. 5 и т. 6 /т. 3.1. и т. 3.2. от изложението/ материалноправни въпроси.

Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, при частични вреди или при пълно унищожаване на имущество, респективно при „тотална щета“ на автомобила обезщетението не може да надвиши действителната стойност на увреденото имущество, която не може да бъде по-голяма от пазарната му стойност към деня на настъпване на застрахователното събитие. При определяне на действителната стойност трябва да се има предвид, че за действителна се смята стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество /чл. 203, ал. 2 КЗ /отм.//, а за възстановителна – цената за възстановяване на имуществото от същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка /чл. 203, ал. 3 КЗ /отм.//. При застраховка „Каско на МПС” размерът на застрахователното обезщетение е ограничен от максималната стойност на застрахователната сума, като в нейните рамки се определя стойностният еквивалент на причинената вреда, подлежаща на репариране. При определяне размера на дължимото обезщетение следва да се отчита уговорката между застрахования и застрахователя в застрахователната полица съгласно чл. 203, ал. 1 и 4 КЗ. В настоящия случай, въззивният съд като е приел, че размерът на дължимото застрахователно обезщетение следва да се определи по правилото на чл. 208, ал. 3 КЗ - в размер на действителната стойност на застрахования автомобил по средна пазарна цена, коригирана с амортизационните отчисления, срещу която може да се закупи автомобил със същите характеристики като увредения, не се е отклонил от константната практика на ВКС. Размерът на застрахователното обезщетение по действителна стойност към момента на процесното ПТП е определен съобразно заключението на допълнителната САТЕ /второто заключение/, което не е оспорено от страните и е обсъдено от съдебния състав в съвкупност с останалите доказателства.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай по релевантните правни въпроси е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна и с която въззивният съд се е съобразил.

По отношение на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Софийски апелативен съд не е очевидно неправилно, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.

Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение