Определение № 2142 от 29.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4745/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Г., чрез пълномощника си по делото адв. Д. Й., против Решение №460 от 18.04.2024г. по в. гр. д. №3112/2023г. по описа на Апелативен съд- София, с което е било потвърдено Решение № 3741 от 07.07.2023г., постановено по гр. д.№ 11268/2022г. по описа на СГС, ГО, 26 състав, с което на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД Д. Г. Г. е осъден да заплати в полза на А. Л., гражданин на Република Франция, сумата от 54 534 евро, представляваща получена при начална липса на основание сума, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.10.2022г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната му и отхвърляне на предявения иск. Към жалбата е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея А. Л., [дата на раждане] в М., гражданин на Република Франция, с паспорт № 21CI74432, издаден на 20.07.2021г. от Република Франция, с постоянен адрес- [населено място], [жк], [улица], [жилищен адрес] чрез пълномощника му по делото адв. И. Г., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Третото лице- помагач на ответника Д. Г. Г.- „В. сити 2016“ ООД, ЕИК[ЕИК], не е взело становище по касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел следното: На 12.09.2019г. между „В. сити 2016“ ООД, ЕИК[ЕИК], представлявано от управителя- ответника Д. Г. Г., като продавач, и А. Л. и М. Ж. А. Ф., като купувачи, е бил сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ апартамент № В-9С с прилежащ гараж №3 в [населено място], срещу заплащане на цена в размер на 103 950 евро. Съгласно чл.2, ал.2 от договора плащането на цената следва да се извърши по следния начин: капаро в размер на 10 000 евро, платими до 3 дни от подписването на договора по банкова сметка с IBAN: [банкова сметка] в Банка П.; сумата 40 000 евро - в срок до 30.10.2019г. по посочената банкова сметка, а останалата част от цената в размер на 53 950 евро- с лични средства от купувача или средства, отпуснати му по ипотечен банков кредит, след сключване на окончателния договор във формата на нотариален акт и учредяването на ипотека в полза на финансиращата купувача банка. В чл.3 от договора е било уговорено, че окончателният договор ще бъде сключен в срок до 30.06.2020г. В договора продавачът е записан с наименованието „В. сити“ ООД, но между страните няма спор, че дружеството е с наименование „В. сити 2016“ ООД. В изпълнение на договореното купувачът- ищец превел по посочената в договора банкова сметка, която била лична такава на ответника Д. Г., сумата от общо 48 034 евро, както следва: 10 000 евро- на 15.10.2019г.; 30 000 евро- на 19.11.2019г.; 3500 евро- на 14.03.2020г.; 1534 евро- на 21.03.2020г. и 3000 евро- на 22.04.2020г., като сумите били платени от сметка № 31245285000 на А. Л. с основание- апартамент В9 и гараж №3. На 31.12.2019г. от сметка № 313232219000 на Ф. Л.- Ф. в полза на Д. Г. Г. допълнително е била платена сумата 6500 евро с основание- апартамент В9 и гараж №3, с което общо преведената в полза на ответника сума възлиза на 54 534 евро. До посочения в предварителния договор срок- 30.06.2020г. не е бил сключен окончателен договор за покупко- продажба на имота. При направена служебна справка в търговския регистър по партидата на „В. сити 2016“ ООД съдът установил, че към датата на сключване на предварителния договор дружеството се управлява съвместно от двама управители- ответника Д. Г. и Г. А. Х., които действат само заедно, поради което е приел, че предварителният договор от името на дружеството, подписан само от управителя Д. Г., не е породил действие за „В. сити 2016“ ООД. Доколкото в случая претенцията е насочена към ответника Д. Г., който е получил процесната сума по банков път, то в негова тежест е да установи наличието на основание за получаването й. Изложил е съображения, че предвид липсата на валидно възникнало облигационно правоотношение между посочените в договора страни платеното по него от страна на купувача е при начална липса на основание. В конкретния случай процесните суми, преведени по личната сметка на ответника Д. Г., не могат да се приемат за платени в полза на третото лице- помагач „В. сити 2016“ ООД, тъй като не са налице предпоставките на чл.75, ал.1 и ал.2 от ЗЗД. Въпреки предоставената му във въззивното производство възможност третото лице „В. сити 2016“ ООД, за което от 04.01.2024г. е открито производство по несъстоятелност и му е назначен временен синдик, не е изразило становище и не е ангажирало доказателства да е потвърдило извършеното плащане на процесната сума от 54 534 евро по сметка на ответника Д. Г. Г. или да се е възползвало от плащането. Самият ответник също не е установил да е предал сумата в полза на третото лице- помагач, респ. последното да е приело плащането и да има готовност да изпълни задълженията си на продавач по предварителния договор като сключи окончателен договор за продажба на имота. Ето защо и предвид разпределението на доказателствената тежест в процеса, съгласно което ищецът следва да докаже плащането на сумата, а ответникът- правното основание за получаването и задържането й, съдът е приел, че ответникът Г. дължи връщане на заплатените му от ищеца суми като получени при начална липса на основание. По отношение на възражението на ответника, че не следва да дължи на ищеца връщане на сумата от 6500 евро, които са му били преведени на 31.12.2019г. от сметка № 313232219000 на друго лице- Ф. Л.- Ф., съдът е приел, че същото е неоснователно, тъй като по аргумент от чл.73 от ЗЗД няма пречка изпълнението на задължение да е престирано от трето лице, а въпрос на вътрешни отношения между ищеца и третото лице е да уредят финансовите си взаимоотношения. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторът е цитирал пасажи от четири решения на ВКС, на които твърди, че обжалваното решение противоречи, но не е формулирал конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси. Съгласно разясненията, дадени в мотивите по т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. С оглед на посочените указания и доколкото в изложението касаторът не е посочил конкретен правен въпрос, обосноваващ приложното поле на касационното обжалване, то такова на соченото от него основание по чл.280, ал.1,т.1 от ГПК не може да се допусне. Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид горното обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. С оглед изхода на делото касаторът Д. Г. следва да бъде осъден да заплати на ответната страна по касационната жалба А. Л. направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 3586,16 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,