Определение № 1465 от 04.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1435/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, [населено място], срещу решение № 119/21.03.2023 г., постановено по в.гр.д.№ 122/2022 г. от Пернишки окръжен съд, с което е отменено решение № 260819/11.06.2021 г. по гр. д. № 4475/2020 г. на Пернишки районен съд и са отхвърлени предявените от касатора, в качеството му на правоприемник на „Банка П. България " АД, искове срещу Н. П. В. и Д. Н. П. (в качеството й на наследник на С. З. В.) и двамата от [населено място], за признаване за установено, че ответниците дължат на банката следните суми: 3130,15 евро, представляващи вземане за изискуема и непогасена главница по ДППК № 12752/СБ/2008 г., ведно със законната лихва за забава от 09.09.2019 г. до окончателното изплащане; 1139,05 евро - изискуема възнаградителна лихва за периода от 30.11.2016 г. до 08.09.2019 г., за които е издадена Заповед № 3715/12.09.2019 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 5245/2019 г. на Пернишки районен съд. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответниците оспорват жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 12.08.2008 г. между „Банка П. България“ АД (праводател на „Юробанк България“ АД) и Н. П. В. и С. З. В. е бил сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № 12752/СБ/2008 г., по силата на който банката е отпуснала на кредитополучателите кредит в размер на 11 760 евро, а последните са се задължили да го погасят солидарно в срок до 12.08.2018 г. На 26.06.2012 г. между „Райфайзенбанк България“ ЕАД и Н. П. В. и С. З. В. е бил сключен договор за кредит за 40825лв. за рефинансиране на кредит и на 02.07.2012 г. ответникът Н. В. е превел сумата от 16640 лв. (равностойна на 8500,64 евро) по сметка в „Банка П. България“ АД с основание за превода „П.. на кр.“ Основният спорен въпрос по делото е бил дали с това действие банковият кредит е погасен предсрочно и изцяло. От наличната сума банката е започнала да погасява всяка една месечна вноска от главница и лихва, съгласно погасителния план, като са били счетени за погасени задълженията до месец октомври 2016 г., след което не са постъпвали нови средства по сметката и към 30.11.2016 г. са били налице предпоставките за обявяване на целия остатък от кредита за предсрочно изискуем. Банката не е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, поради което кредитът е станал изискуем за неплатената част по него, с изтичане на срока за внасяне на последната погасителна вноска по погасителния план – 30.08.2018 г. Решаващият състав е изложил съображения, че основанието за изплащането на сумата от 16640 лв. е за погасяване на процесния кредит, а съгласно уговорката в чл.5, ал.1 на договора кредитополучателят има право по свое желание да погаси кредита или част от него преди настъпване на договорения срок, като изпрати писмено уведомление до банката в 10 - дневен срок преди извършване на погасителното плащане, който е спазен, предвид че плащането е извършено на 02.07.2012 г., а следващата вноска е следвало да бъде заплатена на 31.07.2012 г. С оглед на тези обстоятелства е формиран извод, че остатъкът от дължимата сума по кредита е предсрочно погасен и исковете са неоснователни. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е поставил въпросите: „Възможно ли е съдът да постанови решение, което е в противоречие с уговорките на страните в сключения между тях договор, който съгласно разпоредбата на чл.20а, ал.1 ЗЗД има сила на закон за тях?“; „Допустимо ли е да се тълкува уговорка в договор, която е ясна и недвусмислена и по съдържанието на която между страните не е формиран спор?“ и „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?“, всички заявени като решени в противоречие с практиката на ВКС и обосноваващи очевидна неправилност на решението. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е мотивирано. Всички въведени въпроси и основания за допускане на касационно обжалване са свързани с поддържания довод, че уговорката в договора за предсрочно погасяване на кредита не е спазена от кредитополучателите поради липсата на изрично изявление за това, направено с 10-дневно предизвестие, поради което банката е съобразявала вноските по кредита според погасителния план. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Според основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството, каквито в случая не се установяват. Въведените по реда на чл.280, ал.1, ГПК първи и втори въпроси са за тълкуването на договора, по които съществува практика на ВКС, като същите са свързани с третия въпрос за правомощията на въззивния съд, разяснени в ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според тълкувателното решение въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани във въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.2 ГПК, както и да изложи мотиви по всички възражения на страните и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. В случая в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по възраженията и доводите на страните, като формираният извод за предсрочно погасяване на кредита е основан на договора между страните, при направено тълкуване на договорната клауза относно писменото уведомяване на банката от кредитополучателя. Изложените конкретни съображения за писмената форма на това уведомяване - чрез посочване на основанието за плащане в платежния документ, са част от решаващата дейност на съда, като същите не обуславят противоречие с практиката на ВКС по поставените правни въпроси. Следва да се отбележи, че в договора е предвидена възможност за предсрочно погасяване на кредита в съответствие с чл.70, ал.3 ЗЗД, поради което тълкуването на договора по правилото на чл.20 ЗЗД изисква конкретната уговорка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договора, целта му, обичаите в практиката и добросъвестността, без да ограничава упражняването на правото на кредитополучателя за предсрочно погасяване на задължението. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответниците разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. по договор от 04.08.2023 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд