Определение № 3109 от 19.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3083/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Г. С., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. В. Г. срещу решение № 28/14.02.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 527/2022 г. на Хасковския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 64/04.05.2022 г. по гр. дело № 673/2021 г. на Свиленградския районен съд, е постановено следното: упражняването на родителските права по отношение малолетното дете на страните – В. И. С., [дата на раждане], е предоставено на майката Е. А. Ц., при която е определено и местоживеенето на детето; определен е режим на лични отношения на детето и бащата (жалбоподателя); последният е осъден да заплаща на детето месечна издръжка в размер 220 лв., ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното ѝ изплащане, като този иск е отхвърлен за разликата над сумата 220 лв. до сумата 250 лв.; жалбоподателят е осъден да заплати на детето и издръжка за минало време – за периода 01.09.2020 г. - 31.08.2021 г., в размер 2 400 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.09.2021 г. до окончателното ѝ изплащане, като този иск е отхвърлен за разликата над сумата 2 400 лв. до сумата 3 000 лв.; отхвърлени са и насрещните искове на жалбоподателя за предоставяне на него упражняването на родителските права по отношение на детето, за определяне местоживеене на същото при бащата, за определяне на режим на лични контакти с майката и за заплащане от последната на детето на месечна издръжка в размер 190 лв.; в тежест на касатора са възложени държавна такса и разноски по делото. При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта ѝ срещу тази част на въззивното решение, с която жалбоподателят е осъден да заплати на детето си дължимата издръжка за минало време. С тази част на въззивното решение е уважен иск по чл. 149 от СК, поради което то е изключено от касационен контрол в тази част съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2, предл. 1 от ГПК, която постановява, че не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по искове за издръжка. Тази част от въззивното решение не е постановена по въпроси по чл. 59, ал. 2 от СК, поради което тя не попада в хипотезата на изключението спрямо чл. 280, ал. 3, т. 2, предл. 2 от ГПК. В този смисъл е и константната практика на ВКС – определение № 490/14.06.2022 г. по гр. дело № 291/2022 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 309/14.04.2020 г. по гр. дело № 4656/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, определение № 599/03.07.2020 г. по гр. дело № 893/2020 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, определение № 28/18.01.2018 г. по ч. гр. дело № 9/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, определение № 550/16.11.2017 г. по ч. гр. дело № 4426/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 79/01.03.2021 г. по ч. гр. дело № 439/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, определение № 8/07.01.2021 г. по ч. гр. дело № 4039/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 338/28.09.2020 г. по ч. гр. дело № 2105/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и др. Отделно от горното, касаторът няма правен интерес да обжалва въззивното решение в частта, с която предявените срещу него искове за издръжка – текуща и за минало време – са частично отхвърлени. По тези съображения, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част. В останалата ѝ част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, постановена по въпросите по чл. 59, ал. 2 от СК, и по отношение на която касаторът има правен интерес от обжалването. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на тази част поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя И. С., подадено също чрез адв. Г., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: при противоречие между събраните доказателства в хода на съдебното дирене, задължително ли е изслушването на детето, за да може съдът да формира вътрешно убеждение за най-добрия интерес на детето при вземане на решение на кого от двамата родители да предостави упражняването на родителските права. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил този въпрос в противоречие с т. I.4 от ППВС № 1/12.11.1974 г., решение № 193/24.10.2019 г. по гр. д. № 4781/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 142/06.10.2020 г. по гр. д. № 193/2020 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и посочените в последното множество други решения на ВКС. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че въпросът бил от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, но без да се излагат каквито и да било съображения в тази насока. Жалбоподателят навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържа очевидна неправилност на въззивното решение, и в тази връзка отново изтъква, че въззивният съд не изслушал детето, поддържа още, че съдът не изслушал и него – бащата, а също и че в нарушение на чл. 269, изр. 2 от ГПК съдът не извършил проверка на изложеното във въззивната му жалба и не се произнесъл по оплакванията в нея, както и по допуснатите във въззивната инстанция доказателства, като не обсъдил противоречията между тях, а кредитирал само доказателствата на въззиваемата. Ответницата по касационната жалба Е. Ц. в отговора на жалбата излага становище и доводи за неоснователност на жалбата; не взема становище по допускането на касационното обжалване. Съдът намира, че не са налице основания допускане на касационното обжалване. Съгласно посочената от касатора актуална практика на ВКС, обективирана в решение № 193/24.10.2019 г. по гр. д. № 4781/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 142/06.10.2020 г. по гр. д. № 193/2020 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и посочените в последното множество други решения на ВКС, отговорът на формулирания от него правен въпрос се съдържа в ясните разпоредби на чл. 15, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗакрД, съгласно които, в съдебното производство детето се изслушва задължително, ако е навършило 10-годишна възраст, освен когато изслушването му би навредило на интересите му; когато детето не е навършило 10-годишна възраст, изслушването му не е задължително, а то може да бъде изслушано по преценка на съда – в зависимост от степента на неговото развитие и доколкото това е необходимо за защита на интересите му, като решението на съда за изслушването се мотивира, респ. – не е необходимо мотивиране на преценката за неизслушване на дете, което не е навършило 10-годишна възраст. В случая е налице именно последната хипотеза – в течение на развитие на въззивното производство малолетното дете на страните В. С. не имало навършени 10 години (навършила ги е едва след постановяване на обжалваното въззивно решение), като окръжният съд е оставил без уважение искането на жалбоподателя за изслушване на детето, именно предвид неговата възраст. ЗЗакрД е обнародван и е влязъл в сила през 2000 година, поради което касаторът неоснователно се позовава на неактуална задължителна практика, обективирана в т. I.4 от ППВС № 1/12.11.1974 г., която не е съобразена с новоустановения от законодателя в чл. 15, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗакрД формален критерий, при наличието на който детето задължително се изслушва от съда – при навършена 10-годишна възраст. От изложеното следва, че въззивният съд не е разрешил формулирания от касатора правен въпрос в противоречие с посочената от последния практика на ВС и ВКС, а напротив – въпросът е разрешен от окръжния съд в пълно съответствие с актуалната практика на ВКС, поради което не са налице наведените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 2 и т. 4 и мотивите към тях от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая такива нито обективно се установяват – при служебно извършената от съда преценка, с оглед защита интересите на малолетното дете на страните, нито жалбоподателят сочи такива явни и тежки пороци на обжалваното въззивно решение, а преповтаря общите си оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК, наведени с касационната жалба, които не съставляват основания за допускане на касационното обжалване. В заключение, в процесуално допустимата му част касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. При извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на малолетното дете на страните, настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание и за служебно допускане на касационното обжалване – в нито една от хипотезите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – по непосочени и неаргументирани такива от страна на касатора, тъй като постановеното с въззивното решение е съобразено с интересите на детето. Предвид изхода на делото, съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 3 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата по касация, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в касационното производство, а именно – сумата 800 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение