Определение № 5453 от 26.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4286/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ) срещу определение № 2154/27.08.2024 г. по в.ч.гр.д. № 1591/2024г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното определение за осъждане на КОНПИ да плати 72 733,45 лв. - държавна такса за прекратената част от исковото производство, в която част се включва сумата 800 лева, съставляваща 8 дружествени дяла по 100 лв. всеки от капитала на „Групова практика за специализирана медицинска помощ „Дерма Прим МК“ ООД. Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното определение като неправилно. В контекста на доводите, че Комисията е освободена от задължение за заплащане на държавна такса, се поставят в хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК следните въпроси: приложима ли е разпоредбата на чл. 157, ал.2 ЗОНПИ по отношение на КОНПИ при прекратяване на производството; визира ли чл. 157, ал.2 ЗОНПИ Комисията; законосъобразно ли е Комисията, като орган на бюджетна издръжка, да заплаща държавна такса при условие, че не внася такава при подаване на исковата молба; длъжен ли е съдът да приложи нормата на чл. 156, ал.6 ЗОНПИ при възлагане на разноски, независимо от изхода на делото; допълва ли се доклада по чл. 146 ГПК при уточнение или допълване на петитума; валиден ли е отказ от искова претенция при липса на съдебен акт за увеличаване размера на иска. Насрещните страни по жалбата – ответниците М. К. – И., Б. И. и МЦДЕМ „Прима Дерм“ ООД, чрез адв. А., възразяват срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване и оспорват частната касационна жалба. По искането за допускане на касационно обжалване, настоящият състав съобрази следното: Предявеният иск е по ЗОПДНПИ (от 2012 г., отм.). Посочената в исковата молба негова цена е 2 854 560,53 лева. За да я определи, ищецът е имал предвид сумата 800 лева – разходи за придобиване на дялове/ акции за 2014г., съгласно посоченото на стр.47 от исковата молба. С молба от 23.11.2023г. е заявен валиден отказ от иска до размер от 1 818 336, 31 лева, който, съгласно изявлението на ищеца, включва и въпросните 800 лева. С потвърденото от САС определение първоинстанционният съд е прекратил частично производството и е осъдил ищецът да плати държавна такса за прекратената част в размер на 72 733,45 лв. За да потвърди първоинстанционното определение, с което ищецът е осъден да плати държавна такса върху прекратената част от исковото производство, за която няма спор, че е в размер на 1 818 716, 87 лева, въззивният съд е приел, че обстоятелството, че сумата 800 лева не е докладвана изрично по реда на чл. 146 ГПК, не означава, че не е била предмет на иска, а законът не освобождава Комисията от задължението да плати държавна такса, а само от това заплащането да стане при предявяване на исковата молба. Допускането на касационно обжалване на въззивното определение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от касатора въпроси по приложението на разпоредбата на чл.157, ал.2 ЗОНПИ (от 2018 г.), идентична с тази на чл.78, ал.2 от ЗОПДНПИ (от 2012г., отм.), която гласи: „С решението съдът присъжда държавна такса и направените разноски в зависимост от изхода на делото.“, са обуславящи, но са разрешени от въззивния съд съобразно установена практика на ВКС ( определение № 2366 от 3.08.2023 г. по к. гр. д. № 4777/2022 г. на ВКС, III г.о., определение № 13 от 12.01.2021 г. по ч. гр. д. № 3107/2020 г. на IV ГО на ВКС, определение № 1666 от 15.06.2023 г. по к. гр. д. № 170/2023 г. на IV ГО на ВКС, определение № 2833 от 04.10.2023 г., по ч. гр. д. № 3948/2023 г. на III ГО на ВКС, определение № 653 от 15.02.2024 г. по ч. гр. д. № 228/2024 г. на III ГО на ВКС и др.), според която, за разлика от ЗОПДИППД (отм.), в ЗОПДНПИ (отм.) и ЗОНПИ е предвидено, че по иска по чл. 74 ЗОПДНПИ (отм.), респ. по иска по чл. 153 ЗОНПИ, държавна такса се дължи, но не се внася предварително, а се присъжда с решението в зависимост от изхода на делото (чл. 75, ал. 3, вр. чл. 78, ал. 2 от отменения ЗОПДНПИ и чл. 154, ал. 3, вр. чл. 157, ал. 2 ЗКОНПИ) т.е. Комисията не е освободена от държавна такса и дължи заплащането й, както когато искът е отхвърлен, така и когато производството е прекратено изцяло или частично. Настоящият състав изцяло споделя цитираните разрешения, чието съществуване изключва основанието на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, на което жалбоподателят бланкетно се е позовал. Въпросът на жалбоподателя, свързан с приложението на чл. 156, ал.6 ЗОНПИ е несъотносим към атакуваното определение и мотивите му. Въпросът на касатора дали сумата 800 лева е била докладвана по реда на чл. 146 ГПК, респ. има ли акт на съда, с който тази сума е приета от съда като предмет на делото, в случая няма претендираното значение за дължимостта и размера на държавната такса. Това е така, защото, от една страна, е ясно, че тази сума е взета предвид от ищеца при определяне цената на иска му, а, от друга страна, няма спор относно размера на частта от иска, за която ищецът се е отказал и факта, че сумата 800 лева се включва в тази част. В обобщение, няма предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение и настоящият състав