Определение № 4078 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1468/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 96 от 26.01.2026 год., постановено по в. гр. дело № 2785/2024 год. по описа на Апелативен съд – София, 4-ти граждански с-в, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение №3337 от 06.06.2024 год., постановено по гр. дело №7435/2023 год. по описа на Софийски градски съд, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. Г. Ц. по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 45 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигане и поддържане на обвинение по НОХД № 894/2008 год. по описа на Софийски градски съд, по което ищецът е оправдан, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.06.2021 год. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд бил допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди от воденото незаконно производство бил силно и необосновано завишен и не съответствал като еквивалент на действително претърпените вреди. Освен това въззивният съд не бил изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди, както и какво точно налага увеличаването повече от два пъти размера на обезщетението, присъден от първоинстанционния съд. При определяне на размера на обезщетението не били взети предвид следните обстоятелства: интензивността на наказателното производство – конкретно предприетите спрямо ищеца действия на процесуална принуда в хода на досъдебното и съдебното производство, причините за голямата продължителност на наказателното производство; действителната много голяма фактическа и правна сложност на наказателното дело – с осем обвиняеми лица, разпит на много голям брой свидетели, изслушване на 11 съдебни експертизи с голяма сложност; възрастта на ищеца към момента на привличането към наказателна отговорност – той бил понесъл негативния ефект от незаконното обвинение в активна от гледище на трудовата реализация възраст, която предполагала по-висока устойчивост към стреса от наказателното преследване. Въззивният съд бил направил неправилен анализ и оценка на някои обстоятелства, които бил обсъдил и взел предвид при определяне на размера на обезщетението. Отчел бил, че спрямо ищеца не била прилагана никаква мярка за неотклонение, както и други ограничителни мерки по НПК, в това число забрана да напуска пределите на страната, но не бил съобразил, че търпените от него вреди били със значително занижен интензитет в сравнение с лицата, спрямо които такива мерки са били прилагани. Освен това в значително по-малка степен била засегната личната му сфера и не бил изведен от обичайната си семейна и социална среда. Приел, че наказателното производство било с много голяма продължителност, но не съобразил, че ищецът бил упражнил правото си по чл. 60а ЗСВ и бил получил обезщетение по силата на сключено с Министерство на правосъдието споразумение, с оглед нарушаване на правото му на разглеждане на наказателното дело в разумен срок. Тази изплатена сума трябвало да бъде приспадната от определеното от съда глобално обезщетение. Въззивният съд неправилно оценил и отражението на наказателното производство върху неимуществената сфера на ищеца, защото преживените стрес, срам, неудобство от злепоставянето на изграденото име и авторитет, дистанцирането от близки и познати, промяната в характера и поведението, както и в обичайния му начин на живот и общуване, без да се подценяват, не били довели обективно до загуба на социален и професионален статус. По делото били налице доказателства, че в резултат на наказателното производство за ищеца не били настъпили трайни, непоправими вредни последици за физическото и психичното му здраве, за семейния му живот и професионалното му развитие. Следователно претърпените от ищеца неимуществени вреди не се отличавали с по-голям интензитет от обичайните за подобни случаи. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулирани два правни въпроса, които обобщени от настоящия съдебен състав, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.210 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., се свеждат до следния въпрос: Какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и следва ли определянето на този размер да се извърши от съда след преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното приложение на чл. 52 ЗЗД? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставения въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 год., т. З и 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 1/2000 год., ОСГК, решение № 191 от 20.05.2015 год. на ВКС по гр. дело № 6686/2014 год., IV г. о., ГК, решение № 251 от 06.04.2020 год. на ВКС по гр. дело № 886/2019 год., IV г. о., ГК, решение № 44 от 03.02.2025 год. на ВКС по гр. дело № 4237/2023 год., III г. о., ГК и решение № 60239 от 02.11.2021 год. на ВКС по гр. дело № 520/2021 год., IV г. о., ГК. Ответникът по касационната жалба В. Г. Ц. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че ищецът бил заемал длъжността главен директор на дирекция в Държавна агенция „Държавен резерви и военновременни запаси“ до 2005 год. На 15.08.2007 год. бил привлечен като обвиняем по ДП №12-П/2005 год. на СтСлС за извършено престъпления по служба – за това, че в периода от 17.05.2002 год. до 03.09.2003 год. е нарушил служебните си задължения като главен директор на дирекция в Държавна агенция „Държавен резерви и военновременни запаси“ с цел да набави за другимо облага и от това са настъпили значителни вредни последици за Държавна агенция „Държавен резерви и военновременни запаси“. Предявени били и граждански искове с обща цена от 13 000 000лв. С присъда от 10.03.2017 год., постановена по НОХД №894/2008 год. по описа на Софийски градски съд, ищецът, заедно с още осем лица, бил признат за виновен за престъпления по чл. 282, ал. 3 НК, в качеството му на длъжностно лице като главен директор на дирекция в Държавна агенция „Държавен резерви и военновременни запаси“ и бил осъден на лишаване от свобода за срок от три години, като изпълнението на наказанието било отложено за петгодишен изпитателен срок. Наложено му било и наказание лишаване от право да заема длъжности в държавната агенция. Ищецът бил признат за невиновен и бил оправдан по обвинението за престъпление по чл. 219, ал. 4 НК. С решение № 341 от 07.08.2019 год., постановено по ВНОХД № 94/2019 год. по описа на Софийски апелативен съд първоинстанционната присъда била изменена, като по отношение на част от престъпленията по чл. 282, ал. 3 вр. с чл. 20, ал. 4 НК била приложена давност на основание чл. 305, ал. 5 НПК и наложените наказания били отменени, а гражданските искове – частично отхвърлени. С решение №120 от 16.06.2021 год., постановено по КНД № 216/2020 год. по описа на ВКС било отменено решението на Софийски апелативен съд, с което ищецът бил признат за виновен в осъществяването на престъпления по чл. 282, ал. 3 НК и на основание чл. 304 вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК бил признат за невиновен и оправдаван по повдигнатите обвинения, а предявените срещу него граждански искове за обезщетения за претърпени имуществени вреди били отхвърлени. Ищецът бил упражнил правото си по чл.60а от ЗСВ да получи обезщетение за допуснато нарушение на правото му на разглеждане на наказателното производство в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКПЧОС, като сключил споразумение с Министерството на правосъдието и му била изплатена определената сума за обезщетение на 10.06.2022 год. /видно от писмо с вх.№ 116901 от 12.12.2023 год. Въззивният съд е приел, че процесното наказателно производство било с обща продължителност от 16 години, два месеца и 12 дни, а по отношение на ищеца – 14 години и два месеца. Същото било със значителна сложност, обусловена от броя на подсъдимите лица, от броя на престъпленията, за които са им повдигнати обвинения, от необходимостта да се изследват факит за продължителен период от време, с голям обема на доказателствения материал, както и от приемането за съвместно разглеждане на граждански искове. Не било спорно между страните, а и от доказателствата се установявало, че ищецът бил участвал във всички 90 съдебни заседания по делото. В хода на делото били изслушани стотици свидетели, изслушани били 11 експертизи, а подсъдимите били осем физически лица и Държавна агенция „Държавен резерви и военновременни запаси“ участвала в процеса като граждански ищец. Съдебното производство било преминало през три инстанции. В тази връзка въззивният съд е формирал извода, че наказателното дело се отличава с голяма фактическа и правна сложност и по обективни причини същото било с голяма продължителност, както нямало данни за забавянето му по причина на процесуалното поведение на ищеца или на негов пълномощник. Въззивният съд е счел за установено въз основа на представените по делото епикризи и други медицински документи и заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза, че в началото на наказателното производство – 2005 год., нямало медицински данни за заболявания на ищеца, а към 2017 год. и 2018 год. същият бил развил следните заболявания: Невралгия на троичния нерв, Аневризма на абдоминалната аорта, Лумбална спондилоартроза и остеохондроза, Дискова протрузия и Дискова херния, Артериална хипертония, Непаразитарни кисти на черния дроб и Разстройство на вегетативната /автономната/ нервна система. Артериалната хипертония и разстройството на вегетативната нервна система се влияели от високи нива на стрес. Артериалната хипертония било мултифакторно заболяване и не можело да се посочи само една причина за възникването му, но стресът бил такава, която причинявала рязко повишаване на стойностите му с по-трудно овладяване и контролиране. Разстройствата на вегетативната нервна система обикновено се обуславяли от стрес и се влияели от високи нива на същия, но всички останали заболявания не се причинявали и не се влияели от стреса. Можело да се отнесат в причинноследствена връзка със стреса, възникнал у ищеца във връзка с привличането му като обвиняем и подсъдим по наказателно производство, заболяванията артериална хипертония и разстройство на вегетативната /автономната/ нервна система. Първото заболяване се било проявило в периода около 2007 год., като вероятно стресът бил една от множеството причини, които можели да доведат до това заболяване. За второто заболяване стресът бил съществен фактор за развитието му и ищецът бил провел лечение на същото с медикаменти от 2017 год. до 2021 год. Основното лечение на артериалната хипертония било започнало в края на 2017 год. Счел е за установено въз основа на документ за психологична консултация от 02.03.2024 год. и заключението на вещото лице по съдебно-психиатричната експертиза, че тревожно-депресивният синдром, с който ищецът бил диагностициран, не е същинско психично заболяване, но то е в пряка връзка с описаните многогодишни негативни преживявания, доколкото преди това не е имал такива оплаквания. Почти през целия период на наказателното производство бил протичал депресивния и страховия синдром. Интензитетът му бил на отчетлив и най-остър от постановяване на осъдителната присъда до приключване на инстанционния контрол през 2021 год. и се характеризирал с периоди на затихвания. Нямало данни за други травматични събития през обсъждания период, които да са засилили оплакванията на ищеца. Последният към момента на на изготвяне на експертизата нямал невротични изживявания, които да повлияват поведението му или да са с болестна изява; ищецът бил социализиран и работел. Описаното състояние на ищеца било по негови споделяния. Към настоящия момент той бил сравнително добре, имал спомени за преживяното, но не се улавяли и не се оформяли болестни синдроми. Въззивният съд е констатирал, че при изготвяне на заключението от консултацията от 02.03.2024 год. с психиатър и психолог, така и при изготвяне на заключението по съдебно-психиатричната експертиза ищецът бил споделил, следните факти: че от първата си съпруга, с която имат два брака и два развода, има две деца – момче, родено пред 1977 год. и момиче, родено през 1988 год., а през периода от 2007 год. до 2012 год. имал друга връзка, от която било родено третото му дете, след което за период от 10 год., преди изготвяне на заключението от консултацията, живеел на семейни начала с друга жена. След 2005 год. се бил занимавал с дейността на фирмите, които имал като частен бизнес и това било продължило до пенсионирането му през 2022 год. Приел е за установено въз основа на показанията на свидетелката Ц., че бившият й съпруг преживял много тежко наказателното производство, защото считал, че няма вина и непрекъснато ги уверявал, че това ще се установи. Поради делото тя и децата му били загубили доверие в него, което му се отразило много негативно. Свидетелката не знаела дали уволнението на ищеца през 2005 год. има връзка с наказателното производство, но след като станал обвиняем, ищецът не можел да си намери работа. Здравословното му състояние се влошило – получавал сърдечни кризи, които били повод за ангажиране на спешна медицинска помощ и наложили въпреки раздялата им тя да остане да живее с него, за да му помага. Дъщеря им се била дистанцирала най- много от него, като в началото на наказателното дело тя била студентка и дори спряла да разговаря с ищеца. След оправдателната присъда връзката им не се била възстановила, защото тя се омъжила и имала две деца, както и защото периодът на отчуждението бил много дълъг. Въз основа на показанията на свидетеля Ц. въззивният съд е приел за установено, че свдетелят канил ищеца да започне при него работа в държавната администрация, но наказателното дело било попречило на това. По същата причина не успял да му съдейства за работа и в търговски дружества на държавата. През същия период ищецът бил работил на различни места, но те не били свързани с неговата квалификация, като свидетелят не знаел до 2007 год. да е имало период, в който ищецът да бил безработен или да не е можел да работи по специалността си. Ищецът се бил разделил с жена си, след като бил осъден от наказателния съд на първа инстанция. Въззивният съд е намерил от правна страна, че основателността иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ предполага кумулативната даденост на следните юридически факти: 1/ образуване на наказателно производство пред съд по обвинителен акт на прокуратурата, постановяване на оправдателна присъда или прекратяване на образуваното наказателно производство поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление; 2/ претърпени вреди от ищеца под формата на притеснения и душевни страдания и 3/ причинно-следствена връзка. Счел е, че доказателствата по делото установяват твърдените от ищеца факти, които запълват изброените елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. След повдигане на обвинението преживяванията на ищеца се били изразили в притеснения от евентуално налагане на наказание по НК. Тези вътрешни преживявания било достатъчно да бъдат твърдени от страната, без да е задължително да бъде даден външен израз на същите и да бъдат доказвани. Въззивният съд е счел за неправилен извода на първоинстанционния съд, че ищецът бил преживял обичайните за всеки човек негативни емоции, причинени от привличането му като обвиняем и участието му в извършване на процесуални действия, респ. в конституирането му като подсъдим и участието му в съдебни заседания и очакването да бъдат постановени съдебни актове в съдебните производства. Тези негативни емоции били с продължителност от повече от 14 години, за колкото време било протекло наказателното производство срещу него. Като се е позовал на разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 27.11.2023 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2022 год., ОСГК, въззивният съд е приел, че след като ищецът бил упражнил правото си по чл. 60а ЗСВ да получи обезщетение за допуснато нарушение на правото му на разглеждане на наказателното производство в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 КПЧОС и му било изплатено обезщетение, съображенията в исковата молба, свързани с продължителността на производството и протичането му извън разумния срок, не следвало да бъдат разглеждани в настоящото производство. Предвид изключително голямата продължителност на наказателното производство, въпреки безспорната му фактическа и правна сложност, на ищеца следвало да бъде определено обезщетение в размер на 15 000 лв., което да бъде съобразено като част от глобалното обезщетение. Голямата продължителност на наказателното производство било довело до преживяване на притеснение и неизвестност от изхода на делото и страх от осъждане и прекъсване на нормалния и пълноценен начин на живот на ищеца за дълго време. На практика това било продължило през един от най-осъзнатите и пълноценни етапи от човешкия живот, а именно от 50-та и 70-та година, когато човек имал голям житейски и професионален опит и мотивация да реализира същия. Не по-малко важно било, че този период от човешкия живот бил свързан с правене на равносметка и оценка за постигнатото, поради което незаконното обвинение и провеждането на триинстанционно съдебно наказателно производство срещу ищеца се било отразило пагубно на психиката му в онзи момент. Същият бил с чисто съдебно минало, т.е. той бил поставен за първи път в ситуация на обвиняем, във връзка с което изживяванията му са били по-интензивни. Поради това въззивният съд е формирал извода, че търпените от ищеца неимуществени вреди са с обичаен характер, но с по–значителна степен на травмиране, доколкото ищецът бил страдал от разстройство на адаптацията, смесено-тревожно депресивна реакция, което макар да не било същински психично заболяване било вид синдром от невротичния спектър, а свидетелите установявали, че той бил потиснат от случващото се с него, макар да вярвал, че истината ще бъде установена и няма да бъде осъден. Същевременно не било установено причинените специфични вреди да са с трайни и необратими последици. Индиция за това били последващите съжителства на семейни начала и дори раждането на трето дете на ищеца, които сочели на това, че той бил продължил пълноценно живота си, въпреки наказателното производство и втория развод с първата си съпруга. Относно авторитета на ищеца и притеснението му за това каква ще бъде оценката на обществото във връзка с незаконното обвинение по делото нямало обективни доказателства за негативни реакции или за изпадането му в социална изолация. От показанията на свидетелката Ц. се установявало, че само едно от децата му се било отчуждило от него, а именно дъщеря му, но това се дължало на нейната възраст и на факта, че създавайки свое семейство и деца, се била отделила от родителите си. А причината за развода между свидетелката и ищеца не била негативна промяна в поведението му в резултат на наказателното производство, а нейното и на децата им недоверие към него, че е невинен. Следователно не била налице пряка връзка на обусловеност между развода и наказателното производство. Негавните емоции, породени от назаконното обвинение били фактор, който с голяма степен на вероятност бил способствал да се отключи хроничния здравословен проблем на ищеца, какъвто бил хипертонията, то те били само един от множеството фактори, които са я породили, поради което не можело да се заключи, че единствено незаконното обвинение било причинило здравословния проблем. Освен това хипертонията била овладяна и не била утежнила здравословното състояние на ищеца. Освен това описаните неврологичните проблеми на ищеца били с епизодичен характер, тъй като вече не се били проявявали и бил в рецесия. В този смисъл наказателното производство не се било отразило тежко на физическото състояние на ищеца, не била настъпила съществена промяна на здравословния му статус и качеството на живот. Ищецът не бил претърпял вреди от накърняване на професионалната му репутация, защото не били ангажирани доказателства за това. Липсвали доказателства и за медийно отразяване на процесното наказателно производство, като твърдението на свидетелката Ц., че били разбрали за него от медиите, било общо и не се подкрепяло от други доказателства. По отношение на ищеца не било упражнено интензивно ограничаване на изконни човешки права, чрез употреба на насилие от разследващите и правораздавателните органи или прилагане на ограничителна мярка като „задържане под стража“, а му била взета лека мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1 000 лв, въпреки че обвинението му било за тежки умишлени престъпления по смисъла на чл. 93, т.7 от НК. Не било нарушавано и правото му на свободно предвижване, тъй като не му била наложена забрана за напускане на страната. Във връзка с размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е приел, че при определянето му трябва да бъдат отчетени горепосочените обстоятелства – от една страна, общата продължителност на воденото срещу ищеца наказателно производство, обвинението за тежки умишлени престъпления, за които е предвидено наказание лишаване от свобода и лишаване от право за заемане на определена държавна длъжност, предявяването на граждански искове срещу ищеца с обща цена от 13 000 000 лв., големият брой проведени открити съдебни заседания /90/, като във всички ищецът бил участвал, които били продължителни и с голям интензитет на процесуалните действия, а от друга, ищецът не бил изпаднал в социална изолация, дори станал баща на още едно дете, не бил прекъснал контактите с близките си хора, поради промяна в поведението му в резултат на наказателното дело, освен с дъщеря си, не му била наложена мярка за неотклонение и забрана да напуска страната. Освен това е посочил, че стандартът на живот в страната през периода от 2007 год. до 2021 год. бил значително по-нисък от този към настоящия момент. В обобщение е намерил, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди е в размер общо на 45 000 лв. С тези мотиви на въззивния съд е отменено първоинстанционното решение в частта му, в която предявеният иск е отхвърлен за разликата над 20 000 лв. до размера от 45 000 лв., а претенцията е уважена, ведно със законната лихва от 16.06.2021 год. /влизането в сила на оправдателната присъда – Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело №3/2004 год., ОСГК/ до окончалетното изплащане, като първоинстанционното решение е потвърдено в останалата му част, в която искът е уважен за сумата от 20 000 лв. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /общата и допълнителната/ по отношение на повдигнатия от касатора въпрос. Същият е поставен в контекста на оплакванията в касационната жалба, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не е извършил преценка на всички конкретни обективно съществуващи и проявени обстоятелства, в т.ч. не е отчел продължителността на наказателното преследване и че ищецът е упражнил правото си по чл. 60а ЗСВ, сключил е споразумение с Министерство на правосъдието и му е било изплатено обезщетение за неимуществени вреди поради нарушаване на правото му на разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок /чл. 6, § 1 КЗПЧОС/. Този въпрос е включен в предмета на делото, обсъждан е бил от въззивния съд и е обусловил правните му изводи при постановяване на решението, като е необходима проверка за разрешаването му в съответствие с установената практика на ВКС /част от която е цитирана от касатора/, в т.ч. решение № 16 от 17.05.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2686/2016 год., III г. о., ГК и решение № 42 от 01.07.2019 год. на ВКС по гр. дело № 1914/2018 год., III г. о., ГК. Прокуратурата на Република България е освободена от държавна такса /Тълкувателно решение № 7 от 16.11.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 7/2014 год., ОСГК/. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд