Определение № 2808 от 12.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1924/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

С. Е. С. обжалва Определение № 291/28.05.2026 г. по в.ч.т.д. № 204/2026 г. на АС-Варна за потвърждаване на Определение № 542/01.04.2026 г. по т.д. № 159/2026 г. на ОС-Варна, с което на основание чл. 130 ГПК е прекратено производството по главните му искове срещу Агенция по вписванията за установяване на пороци в заличаването на „Българско търговско параходно дружество“ АД от търговския регистър, извършено през 1947 г., и по евентуалния му иск срещу държавата за установяване съществуването на вземане за обезщетение по Закона за принудително изкупуване от българската държава на акциите на „Българско търговско параходно дружество“ АД в ликвидация, собственост на частни физически и юридически лица.

Касаторът навежда оплаквания за неправилност на обжалвания акт. Намира за противоречиво становището на възивния съд, че надлежен ответник по главните искове е заличеното дружество, но и че то не може да възстанови правосубектността си. Заявява, че исковете относно заличаването на „Българско търговско параходно дружество“ АД са предявени срещу Агенция по вписванията, доколкото тя е органът, който би бил задължен да отрази резултата от решението, а евентуалният иск е насочен срещу ответник, с когото се намира в реален спор. Допълва, че не са му били дадени точни указания за насочване на иска срещу процесуално легитимирания субект. Поддържа, че неправилно съдът е мотивирал недопустимост с аргументи, касаещи основателността на исковете, както и че не е зачетен доказаният му правен интерес, произтичащ от липсата на проведена ликвидация и от притежанието на имуществени права от страна на заличеното дружество и на неговия актуален правоприемник. Счита, че в предходно водените административни производства, свързани с процесните права, не е формирана сила на пресъдено нещо за релевантните в настоящия процес факти, поради което погрешно въззивният съд е разглеждал въпроса за изчерпване на реда за обезщетяване по ЗОСОИ. Сочи, че е нарушено правото му на справедлив процес. Поставя въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК съдебен акт. Следователно е допустима.

Частният касатор е предявил следните искове: срещу Агенция по вписванията – за установяване, че заличаването на „Българско търговско параходно дружество“ АД (БТПД) от водения при Областен съд-Варна търговски регистър, извършено през 1947 г., съставлява нищожно и недопустимо вписване, както и вписване на несъществуващо обстоятелство; срещу държавата – за установяване, че ищецът има право на обезщетение по Закона за принудително изкупуване от българската държава на акциите на БТПД в ликвидация, собственост на частни физически и юридически лица (1947 г., отм.) за 1 605 акции в размер от 16 150 000 златни лева.

Исковете са предявени при следните твърдения: по силата на приетия през 1947 г. Закон за принудително изкупуване от българската държава на акциите на БТПД в ликвидация, собственост на частни физически и юридически лица, са отнети акциите от капитала на заличеното по силата на закона дружество, притежавани от А. С.; поради осъждането си от Народния съд и постановяване на конфискация С. не е получил надлежно обезщетение за отнетите акции; ликвидацията на БТПД не е проведена надлежно – не е взето решение на общото събрание на акционерите на БТПД за разтуряне на дружеството, не е отправена покана до кредиторите, не е изготвен ликвидационен баланс и не е извършено разпределение на имуществото; заличаването е постановено в изпълнение на административен акт (заповед на МС) по молба на административен орган, а не по искане на представляващ дружеството, и е основано на конфискация, която впоследствие е била отменена; през 2000 г. ищецът е придобил 1 615 акции от капитала на БТПД по силата на споразумение, сключено с наследник на С..

Първоинстанционният съд е приел, че исковете относно заличаването на БТПД не са насочени срещу легитимирания ответник – дружеството, третирано за правосубектно за целите на решаване на регистърния спор. Допълнил е, че те са предявени при липса на правен интерес, тъй като понастоящем БТПД би се явило заличено по силата на закона в резултат от изтичане на срока за пререгистрация и ликвидация съгласно § 5г, ал. 4 и ал. 5 ПЗР ЗТРРЮЛНЦ, а и защото възможността за реституиране на имуществото, принадлежало на заличеното дружество, е преклудирана. Искът срещу държавата също е счетен за недопустим, тъй като с него се заобикаля пропускът за упражняване по съответния административен ред на произтичащите от отнемането на акциите реституционни права по ЗОСОИ.

Въззивният съд е споделил извода за недопустимост. Аргументирал е, че органът по регистрацията няма пасивна процесуална легитимация по искове във връзка с ненадлежността на извършените вписвания. Отрекъл е и правния интерес на ищеца от възстановяване правосубектността на заличеното дружество с оглед поддържаното твърдение за неудовлетворено реституционно право, което съгласно влязъл в сила акт на административен съд не е било своевременно упражнено по предвидения административен ред. Акцентирал е и върху липсата на проведено регистърно производство пред Агенция по вписванията, което да е завършило със заличаване на търговец от съществуващ понастоящем регистър. Допълнил е, че заличеното дружество не би могло да бъде пререгистрирано по реда на § 4 и сл. ПЗР ЗТРРЮЛНЦ, защото не е заварено от уредбата за пререгистрация. С тези аргументи е потвърдил прекратителния акт.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е формулиран правен въпрос - който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с наведените касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Допустимо ли е прекратяване на производството по иск по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ на основание, че надлежният ответник е заличеното от регистъра дружество, когато съдът сам приема, че същото дружество е заличено и не може да възстанови правосубектността си, поставяйки ищеца в обективна невъзможност да посочи ответник, който да бъде редовно призован?

Питането не засяга решаващия мотив на въззивния съд, който също, както първоинстанционния, е признал принципната възможност заличено дружество да има специална правосубектност, за да отговаря по искове, касаещи вписвания по неговата партида, ако те са допустими, но е счел, че процесните претенции са предявени при липса на интерес и на вписване в актуален регистър, върху което да се въздейства. Затова въпросът не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

2. Налице ли е правен интерес за трето лице, което твърди, че е частен правоприемник на акционер в заличено дружество, и представя писмо на Министерския съвет, който е бил официално сезиран с претенцията за 43,98 % от капитала и е отговорил по нея, както и доказателства за имущество, свързано с БТПД/БМФ, като се има предвид, че съгласно ТР № 1/2002 г. искът по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ може да бъде предявен от всяко лице, което има правен интерес, включително от трети лица?

Отговорът на въпроса е напълно обусловен от конкретиката на спора, а и същата не е отразена в цялост в питането (напр. какъв е предметът на частното правоприемство – права върху акции или вземане за реституционно обезщетение, каква е причината за заличаване на дружеството и дали същото има правоприемник или не и т.н.). Такъв въпрос не може да получи абстрактен отговор, поради което не съставлява основание за допускане на касационно обжалване.

3. Допустимо ли е при проверката по чл. 130 ГПК съдът да прави изводи относно основателността на претендираните права (изтичане на срокове по ЗОСОИ и ЗТРРЮЛНЦ, невъзможност за пререгистрация), вместо да се ограничи до проверка на процесуалните предпоставки за допустимост?

Питането не кореспондира с мотивите на въззивния акт, тъй като съдът е извел процесуалните пречки за разглеждане на исковете въз основа на твърденията на ищеца, а не на база на доказателствата. Затова то не удовлетворява общата селективна предпоставка.

4. Длъжен ли е съдът, когато дава указание по чл. 129, ал. 1 ГПК за посочване на надлежен ответник, да конкретизира кое лице има качеството на надлежен ответник, или е достатъчно да остави ищеца да гадае, след което да прекрати производството?

Този въпрос касае процедирането на първоинстанционния съд, по което въззивният съд не е излагал съображения. Освен това и той се отнася до нерешаващ мотив на съда (за пасивната процесуална легитимация). Поради това не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

5. Приложим ли е искът по чл. 29 ЗТРРЮЛЦ за вписване, извършено през 1947 г. във фирмен регистър на окръжен съд, когато това вписване се съхранява в Агенция по вписванията съгласно § 4 ПЗР ЗТРРЮЛНЦ?

Въпросът не изхожда от възприета от въззивния съд фактическа обстановка, а тъкмо обратното – въззивният съд е счел, че процесното вписване не е в регистър, воден от Агенцията по вписванията, и че към процесното дружество е неприложима процедурата по пререгистрация по § 4 ПЗР ЗТРРЮЛНЦ. Следователно питането не покрива общата селективна предпоставка.

6. Следва ли съдът да прекрати производството като недопустимо, без да обсъди твърденията и доказателствата за липса на реална ликвидация, когато именно тези твърдения обосновават правния интерес?

Питането е в противоречие с тезата, поддържана от касатора по въпрос № 3 (съобразена с практиката на ВКС) – че преценката за допустимост се извършва на база твърдения, но без разглеждане на доказателства. Освен това то също не засяга решаващо съображение на съда, защото изводът за недопустимост не почива на преценка за осъществена реална ликвидация. Тоест въпросът не удовлетворява изискването да е правен.

7. Когато в Държавен вестник, бр. 60/1990 г., е обявено, че капиталът на БМФ е формиран чрез „поемане на активите и пасивите“ на ДФ „БМФ“, допустимо ли се съдът да приеме за доказана липсата на правоприемство, без да допусне доказване?

В мотивите си въззивният съд се е позовал на твърдението на ищеца за липса на правоприемство между БТПД и „ПАРАХОДСТВО БЪЛГАРСКИ МОРСКИ ФЛОТ“ АД, а не е формирал фактически изводи за липса на такова между посочените във въпроса субекти. Отделно от това отговорът на въпроса няма отношение към изхода от спора относно недопустимостта на исковете, която е аргументирана с други основни доводи (ненадлежен ред за упражняване на реституционни права и липса вписване в актуален регистър).

8. Съставлява ли системният отказ на съдилищата да разгледат спора по същество в продължение на повече от две десетилетия, както и прекратяването на производството на формални основания без обсъждане на доказателствата, нарушение на чл. 6, § 1 КЗПЧОС и чл. 56 КРБ?

Въпросът не е свързан със спора за допустимостта на предявените от частния касатор искове (какъвто и да е неговият отговор, той не би повлиял върху извода за недопустимост), а със спор за обезщетяване на вреди от отказано или забавено правосъдие. Поради това питането не може да послужи за допускане на касационно обжалване на процесното преграждащо определение.

Освен че липсва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не е обоснован и допълнителният критерий за поддържаните основания – нито е цитирана практика на ВКС, на която дадените от въззивния съд отговори да противоречат, нито е посочено коя норма е непълна, неясна или противоречива, съответно практиката по коя норма се нуждае от осъвременяване и защо.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение,