Определение № 166 от 19.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2505/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на “А. 1 Секюритис” ЕАД, ЕИК[ЕИК], срещу определение № 525/17.09.2025 г. по в.ч.т.д. № 420/2025 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 1018/11.07.2025 г. по т.д. № 156/2023 г. на Окръжен съд – Варна за оставяне без уважение на молба вх. № 17099/13.06.2025 г. за освобождаване на настоящия частен касатор от задължението за внасяне на държавна такса за въззивно обжалване в размер на 4 787,62 лева.

С частната касационна жалба са въведени оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Като нарушение на ограничението по чл. 11, ал. 2 ЗСВ се изтъква участието в състава на АС – Варна на съдия, който е разглеждал делото пред първата инстанция, макар че той не е постановил решението по спора. Поддържа се тезата, която е била споделена от съдилищата, че юридическо лице може да иска освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса, тъй като тълкуването на разпоредбата на чл. 83 ГПК в светлината на чл. 6 ЕКЗПЧОС налага извод, че и търговските дружества могат да се ползват от тази възможност. Изтъква се липсата на извършена от апелативния съд преценка на конкретните факти по делото с оглед възприетите в практиката на ЕСПЧ критерии за освобождаване на страната от този разход. В тази насока се оспорва изводът за финансовото състояние на страната, изграден въз основа на ГФО от 2023 г., а не на този от 2024 г., със статус “обработва се” по партидата на дружеството в търговския регистър, индикиращ силно намалена търговска дейност, въпреки наличните активи. Добавя се, че това рефлектира върху финансовите възможности на дружеството да покрие сочения разход. Едноличният собственик на капитала на “А. 1 Секюритис” ЕАД не е в състояние да плати таксата, независимо от участието му в други дружества, което само по себе си не е доказателство за доход. По тези аргументи се иска отмяна на атакуваното определение и освобождаване на дружеството изцяло или отчасти от внасянето на държавна такса за въззивното обжалване.

Искането за допускане на касационна проверка се основава на чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК, с доводи за значимост за точното прилагане на закона и за развитието на правото на следните въпроси:

1. “Представлява ли съществено процесуално нарушение участието на съдия в постановяване на въззивно определение, ако е водил цялото първоинстанционно производство, формирал е мнение, но не е постановил първоинстанционното съдебно решение?”.

2. “Представлява ли съществено процесуално нарушение участието на съдия в постановяване на въззивно определение, ако е взел участие в първоинстанционното производство, в степен да формира мнение за спора, без да е постановил първоинстанционното съдебно решение?”.

3. “Може ли съдът да се ограничи да разглежда само финансовото състояние на дружеството и собствеността на управляващия и това достатъчен критерий ли е при вземане на решението за освобождаване от държавна такса?”.

Препис от частната касационна жалба е връчен на насрещната страна С. Б. М., макар и да не е било дължимо. Същият изразява становище за неоснователност на искането за достъп до касационен контрол и на подадената жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, намира следното:

Частната касационна жалба е допустима – подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт.

В обжалваното определение е прието, че е постъпила въззивна жалба от ответника “А. 1 Секюритис” ЕАД срещу решението на първата инстанция, с което са уважени предявените искове с правно основание чл.87, ал. 3 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Същата е оставена без движение с указания за внасяне на дължимата държавна такса за въззивно обжалване. В тази връзка е подадена молба, в която е заявено разглежданото искане за освобождаване от задължението за внасяне на държавната такса. Посочено е, че според актуалната съдебна практика, правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване на правото на ЕС. За юридическите лица, извън тези спорове, въпреки отсъствието на специална разпоредба в националното законодателство на държавата членка, освобождаването от задължението за внасяне на държавна такса е възможно по изключение, когато внасянето й ще представлява за лицето непреодолимо препятствие за достъпа до съд и е несъвместимо с принципа на ефективната съдебна защита, закрепен в чл. 47 ХОПЕС.

При тези общи постановки, в обжалваното определение са обсъдени критериите, обосновани с фактите относно конкретното имуществено състояние на юридическото лице и лицата, които го контролират. Взето е предвид, че дружеството само е навело твърдения за липса на възможност да заплати дължима такса за въззивно обжалване, но не е представило каквито и да било доказателства в подкрепа на тези твърдения. Отбелязано е, че жалбоподателят е търговец и като такъв е създаден да участва в стопанския живот и да реализира приходи от регистрирания предмет на дейност. Дружеството не е подало декларация по чл. 38 ЗСч. Липсват данни за открито производство по несъстоятелност. Към момента по партида на дружеството е публикуван ГФО за 2021 г., от който не се установява затруднено финансово положение, а напротив – признати са значителни парични наличности. Дори и в следващите години дейността на търговеца да е намаляла (в каквато насока липсват ангажирани доказателства), само по себе си това не води до изчерпване на така заварени от предходните периоди активи. Въз основа на служебна справка в търговския регистър е прието за установено, че едноличния собственик на капитала на дружеството има участие в други дружества, едно от които реализира печалби, както и е част от съвета на директорите на друг търговец. Не са представени доказателства, които да опровергаят възможностите на едноличния собственик да попълни активите на “А. 1 Секюритис” ЕАД с нужните средства за таксата - 4 787,62 лева. По тези мотиви е споделен извода на окръжния съд за неоснователност на молбата на дружеството по чл. 83, ал. 2 ГПК.

Настоящият състав намира, че не се обосновава допуск до касация.

Допускането на факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК е обусловено от произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора и отговарящ на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Поставените от обжалващия първи и втори въпрос касаят приложението на основание за отстраняване от делото на съдия, “взел участие в първоинстанционното производство” и “формирал мнение за спора”. Тези питания не са коректно зададени, тъй като предпоставят да се приеме изначално, че член на съдебния състав във втората инстанция е “формирал мнение по спора”, макар и да не се е произнесъл с решение по спора. В случая следва да се отбележи, че този съдия не е постановил и обжалваното определение по чл. 83, ал. 2 ГПК. Следователно така формулираните въпроси изопачават конкретните данни по делото, поради което не могат да удовлетворят общото селективно изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че дори да се приеме наличието на общия критерий, първото и второто питане не покриват допълнителните предпоставки за достъп до касационна проверка по чл. 280, ал. 1, т. 3, съответно т. 1 ГПК. Релевираната от частния касатор разпоредба на чл. 11, ал. 2 ЗСВ е обща, като изискването за безпристрастност на съдебния състав намира своя конкретен израз в гражданския процес в чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК, приложим и за административния с оглед препращащата норма на чл. 144 АПК, съответно в наказателния процес в чл. 29, ал. 1, т. 1-3 НПК. Следователно така визираната норма е ясна и не поражда необходимост от тълкуване. Страната не твърди, че с отговора на тези въпроси ще се допринесе за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й поради изменения в законодателството и обществените условия. Доводите на частния касатор са относими към правилността на атакуваното определение, а не засягат неговата валидност, в какъвто смисъл са дадени принципни разяснения в Тълкувателно решение № 13 по гр.д. № 5/1976 г. на ОСГК на ВКС (относно участие на съдия при върнато от втората инстанция за ново разглеждане дело). В същата насока са определение № 718/09.12.2009 г. по т.д. № 734/2009 г. на ВКС, I т.о., и определение № 410/17.11.2016 г. по т.д. № 61179/2016 г. на ВКС, II г.о., постановени по реда на чл. 288 ГПК. Следователно от значение би била липсата на самоотвод от съдия, участвал при решаването на спора в друга инстанция, респ. при постановяване на определението по чл. 83, ал. 2 ГПК, каквито данни не се установяват по делото.

Третият въпрос е общотеоретичен. Формулировката му предпоставя да се приеме от касационния състав, че при преценката по искането за освобождаване от внасянето на държавна такса апелативният съд се е ограничил до “финансовото състояние на дружеството и собствеността на управляващия”. Това не съответства на задълбочения и детайлен анализ на решаващия състав, обективиран в мотивната част на обжалваното определение. От апелативния съд са обсъдени финансовото състояние на дружеството, включително при липса на други данни – въз основа на последния обявен в търговския регистър ГФО за 2021 г., както и финансовите възможности на неговия едноличен собственик на капитала за набавяне на необходимите средства за заплащане на таксата за подаване на въззивна жалба. Отчетена е липсата на представени доказателства в подкрепа на твърденията за невъзможност за плащане на дължимата такса, както и на подадена декларация по чл. 38 ЗСч. Отбелязано е, че за дружеството не е открито производство по несъстоятелност. След извършения анализ е преценено, че не може да се направи извод за такова влошаване на финансовото състояние на дружеството, при което нито то, нито неговият едноличен собственик на капитала да не могат да се снабдят с нужните средства за заплащането на дължимата държавна такса и да осуетят негативните последици от неизпълнение на указаното от съда задължение. При това положение така формулираното питане няма правен характер по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, т.е. не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационен контрол, което прави безпредметно обсъждането на релевираната от страната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ето защо следва да бъде отказано допускане на касационна проверка на обжалваното определение на Апелативен съд – Варна.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,