Определение № 239 от 30.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3131/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца „ БДЖ Товарни превози” ЕООД [населено място] срещу решение № 1966/11.03.2020 г. по в.гр.дело № 2671/2018 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 255756/31.10.2017 г. по гр.дело № 50595/2013 г. на Софийски районен съд. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се уважат. В изложението са формулирани въпросите: 1. Въпросът съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: за дължимостта на обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху обезщетение за ползване без правно основание на недвижим имот след покана от кредитора и относно действието на поканата по чл.84,ал.2 ЗЗД в хипотеза на забавено плащане на обезщетение за ползване без основание на недвижим имот. Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС.2. За задължението на въззивния съд да прецени всички доказателства, събрани по делото, както и доводите, и възраженията на страните, относими към правния спор, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. 3. Предвид на това, че поканата по чл.31, ал.2 ЗС поставя в забава ползващия съсобственик занапред неограничено във времето докато трае ползването и за неползващия съсобственик възниква правото да иска мораторни лихви, не следва ли да се приеме, че поканата по чл.84, ал.2 във вр. с чл.86, ал.1, изр.1 във вр. с чл.59 ЗЗД също поставя ползващия несобственик в забава занапред неограничено във времето, докато трае ползването и за неползващия собственик възниква ли право да иска мораторна лихва занапред неограничено във времето докато трае неоснователното ползване, с оглед направената съпоставка между двете покани в ТР № 7/02.11.2012 г. по т.дело № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС. 4. Ако се приеме, че поканата по чл.84, ал.2 във вр. с чл.86, ал.1, изр.1 във вр. с чл.59 ЗЗД може да бъде отправена само по отношение на изтекъл период на ползване без правно основание, то няма ли да се постави в неравностойно положение неползващия собственик в отношенията му с ползващия несобственик при търсене на мораторни лихви върху обезщетението по чл.59 ЗЗД спрямо неползващия съсобственик в отношенията му с ползващия съсобственик при търсене на мораторни лихви върху обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС ? 5.Във връзка с горния въпрос – правният институт на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД при ползване без правно основание на недвижим имот не цели ли да даде по-висока степен на защита на собственическите отношения, спрямо защитата по чл.31, ал.2 ЗС, която дава по-лек режим на защита на собственическите отношения, тъй като отчита и личните отношения при режим на съсобственост? 6. Поражда ли право за неползващия собственик да иска от ползващия несобственик мораторни лихви поканата по чл.84, ал.2, във вр. с чл.86, ал.1, изр.1 във вр. с чл. 59 ЗЗД ако тя съдържа изрично искане за заплащане на обезщетение по чл.59 ЗЗД за период от датата на поканата докато трае ползването без правно основание? 7. В случай, че ползващият несобственик е изрично поканен, че дължи обезщетение по чл.59 ЗЗД за конкретно определен бъдещ период – от датата на поканата докато трае ползването без правно основание и в конкретно определен размер, въпреки че чл.59 ЗЗД не изисква такава покана за възникване на дължимостта на това обезщетение, и ползващият несобственик продължава да не плаща обезщетението и едновременно с това да ползва без правно основание недвижимия имот, то за него възниква ли задължение за заплащане на мораторна лихва на неползващия собственик? Правните въпроси от 3-ти до 7-ми според жалбоподателя са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба Министерство на вътрешните работи, чрез юрисконсулт Л. П. в писмен отговор е мотивирал становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Ответникът по касационната жалба Главна дирекция „Национална полиция“ не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна. Касационната жалба е недопустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решението на Софийски районен съд по гр.дело № 50595/2013 г. в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.86,ал.1 ЗЗД, предявен от „БДЖ Товарни превози” ЕАД срещу Министерство на вътрешните работи за заплащане на мораторна лихва за забава върху главница за студена вода, топлоенергия и телефонни услуги, потребени в периода 01.01.2009 г. – 31.12.2009 г. при ползване без правно основание на недвижим имот, представляващ административна сграда на 4 ет. със ЗП 185 кв.м., РЗП 740 кв.м. в [населено място], [улица] размер на 4213.72 лв. ведно със законната лихва от датата на исковата молба до 22.03.2013 г., както и в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл.86,ал.1 ЗЗД, предявени от „БДЖ Товарни превози” ЕАД срещу Главна дирекция”Национална полиция” [населено място] за заплащане на лихва за забава в размер на 1355.65 лв., начислена върху обезщетение за ползване през периода м.01.2010 г. до м.01.2011 г. без правно основание на имот, представляващ административна сграда на 4 ет., със ЗП 185 кв.м., РЗП 740 кв.м. в [населено място], [улица] както и за заплащане на мораторна лихва за забава върху главница за студена вода, топлоенергия и телефонни услуги, потребени в периода 01.01.2010 г. – 31.07.2011 г. при ползване на процесния имот в размер на 1 417.23 лв., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба до 22.03.2013 г. В посочената част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280,ал.3,т.1 ГПК, тъй като се касае за решение по гражданско дело с цена на всеки от исковете до 5000 лв. С оглед на това в указаната част касационната жалба следва да се остави без разглеждане, а производството по делото да се прекрати. В останалата част касационната жалба е подадена срещу въззивно решение, което в частта, с която съдът се е произнесъл по предявен иск по чл.86,ал.1 ЗЗД с цена 14230.49 лв. е допустима. С първоинстанционното решение по гр.дело № 50595/2013 г. на Софийски районен съд е отхвърлен искът с правно основание чл.86,ал.1 ЗЗД, предявен от „БДЖ Товарни превози” ЕООД срещу Министерство на вътрешните работи за заплащане на лихва за забава в размер на 14 230.49 лв., начислена върху обезщетение за ползване през периода от 01.01.2009 г. до 31.12.2009 г. без правно основание на имот, представляващ административна сграда на 4 ет. със застроена площ от 185 кв.м. в [населено място], гаров район, [улица]. С въззивното решение на Софийски градски съд по в.гр.дело № 2671/2018 г. решението на първоинстанционния съд в указаната част е потвърдено. Въззивният съд е преценил за правилно първоинстанционното решение и на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявеният от ищеца срещу ответника МВР осъдителен иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата 14 230.49 лв. Първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна следното: През 2007 г. между „БДЖ” ЕАД и НС”Полиция-МВР” е сключен договор с предмет охрана на обекти на „БДЖ” ЕАД, съгласно приложение 1 към договора от полицейски органи на отдел „ТП”-МВР в рамките на утвърден щат от 110 щ.бройки със срок на действие от 01.01.2008 г. до 31.12.2008 г. Прието е за безспорно по делото, че ползването на имотите след този период е продължило от страна на ответника МВР при противопоставяне на ищеца. На 22.02.2013 г. между холдинг „БДЖ” ЕАД, „БДЖ Товарни превози” ЕООД, МВР и ГД”НП” е сключено споразумение, по силата на което страните са признали, че за периода от 01.01.2009 г. до 31.12.2009 г. МВР дължи на „БДЖ Товарни превози” ЕООД сума за главници в общ размер на 628 789.16 лв., установена от страните в двустранно подписан протокол № 1, неразделна част от споразумението, както и, че за периода от 01.01.2010 г. до 31.05.2012 г. включително ГД”НП” дължи на „БДЖ Товарни превози” ЕООД сума за главници в общ размер на 1 445 309.78 лв., установена от страните в двустранно подписан констативен протокол № 2, съставляващ неразделна част от споразумението. По първоинстанционното дело са представени протоколи за определяне на ползвани консумативи, подписани от собствениците и ползвателите на имота, както и фактури за ползвани телекомуникационни услуги. С оглед на подписаното между страните споразумение от 22.02.2013 г. ищецът е направил отказ от исковете за главници, касаещи ползването на процесния имот и главници за суми за консумативи, като производството в тази част е прекратено и делото е продължило по отношение на мораторните и законните лихви върху дължими главници. Първоинстанционния съд е приел, че с посоченото споразумение ответниците са признали ползването без правно основание за посочените периоди на имотите, предоставени на ищеца, както и задължения за използвани консумативи в претендираните размери. Въззивният съд е приел, че в случая за поставянето на ответниците в забава, ищецът се е позовал на два броя писма от 07.04.2009 г. и от 17.08.2009 г. Преценени са за неоснователни доводите на ищеца, изложени във въззивната жалба, че с тези две писма ответниците са поставени в забава на основание чл.84, ал.2 от ЗЗД. Приел е, че процесните писма нямат характер на покана, съобразно разпоредбата на чл.84, ал.2 от ЗЗД. Прието е, че неизпълнението на едно парично задължение е винаги забавено, като кредиторът би могъл да търси от длъжника мораторно обезщетение. Позовал се е на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, според който длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Съдът е посочил, че правилото на чл. 86 от ЗЗД се прилага без да се провежда разграничение между юридическите факти, които пораждат неизпълнение на паричното задължение - непозволено увреждане, сделка и пр. Прието е, че когато задължението е срочно, длъжникът изпада в забава след изтичане на срока, а когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, когато бъде поканен от кредитора, съобразно нормата на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. Прието е още,че по предявения иск с правно основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже възникването на главен дълг, изпадането на длъжника в забава – че е поканен да плати и размера на обезщетението за забава. Според въззивния съд поканата по чл.84,ал.2 от ЗЗД не поражда главно, а акцесорно задължение, което има правопораждащо действие занапред. Посочил е, че тя не може да постави длъжника за забава за заплащане на главно задължение, което не е възникнало към момента на връчване на поканата. Съдът е приел, че искова претенция за заплащане на лихва с правно основание чл.86,ал.1 ЗЗД, произтичаща от неизпълнение на задължение за заплащане на парично обезщетение по чл.59 от ЗЗД не може да бъде уважена без отправена покана от ищеца до ответника. Прието е, че поканата по чл.84, ал.2 от ЗЗД, има отношение единствено за поставянето в забава на длъжника по отношение на главно задължение, което е възникнало, но няма определен ден за изпълнението му. Прието е още, че неоснователно обогатилият се при общия фактически състав на чл.59, ал.1 от ЗЗД не изпада в забава със самото обогатяване на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, че за да възникне правото на обезщетение за ползването на чужд недвижим имот, е достатъчно да се установи, че за ползвателя не съществува основание да държи имота. Съдът е посочил, че след като не е дал съгласие за ползването на недвижимия имот, на собственика се дължи обезщетение по общото правило на чл.59 ЗЗД от деня, когато вземането е станало изискуемо, без да е необходима покана от кредитора, че въпросът за началния момент на обезщетението за лихви върху размера на обезщетението за ползването на недвижимия имот следва да се разреши по правилото на чл.84, ал.2 от ЗЗД. Приел е, че като всяко друго парично вземане, при неизпълнение на задължението да заплати обезщетение в пари за ползването на чуждия имот, неоснователно обогатилият се ползвател ще дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата /чл.86, ал.1 ЗЗД/. Според съда в хипотезата на чл.59, ал.1 от ЗЗД вземането е изискуемо от деня на разместване на благата и не е обвързано със срок, поради което съгласно чл.69, ал.1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Изведен е извод, че вземането за обезщетение за мораторни лихви при общия фактически състав на неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 от ЗЗД възниква от деня на забавата на длъжника, която при липсата на определен срок настъпва след покана на кредитора. Прието е, че при обезщетението за ползване на недвижим имот без правно основание времето за изпълнение не е уговорено и тъй като отговорността при неоснователното обогатяване е извъндоговорна, не винаги има яснота в отношенията между обеднелия и обогатилия се относно размера на обезщетението. Прието е, че според чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, когато няма определен ден на изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора, че с връчването на поканата на длъжника той изпада в забава и за него за в бъдеще настъпват всички неблагоприятни правни последици, произтичащи от забавата. Посочено е, че при паричните задължения, каквото е това за заплащане на обезщетение по чл. 59 от ЗЗД, една от неблагоприятните последици на забавата на плащането е възникването за длъжника на акцесорно задължение по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД - за заплащане на обезщетение в размер на законната лихва, считано от деня на забавата, т. е. от деня на връчване на поканата. Формиран е извод, че поканата по чл. 84, ал. 2 от ЗЗД има правопораждащо действие, което се осъществява занапред във времето, че това отнася само за акцесорното вземане/задължение за обезщетение за забава и по никакъв начин не засяга вече съществуващото главно парично задължение, нито се поражда ново такова главно задължение - за времето след връчването на поканата, а още по-малко действието на поканата би могло да се изрази в поставяне на длъжника в забава за плащането на такова бъдещо главно задължение. Посочено е, че паричното обезщетение по чл. 59 от ЗЗД, дължимо от неоснователно ползващия чужд имот несобственик на лишения от ползата от имота собственик възниква ежедневно - "ден за ден", независимо дали собственикът е поканил или не държателя да заплаща такова обезщетение. Прието е, че връчването на такава покана за плащане е от значение само за поставяне на длъжника в забава и за възникване на акцесорното задължение за заплащане на обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, съизмеряващо се със законната лихва за периода на забавата върху главното обезщетение по чл. 59 от ЗЗД. Според съда кредиторът може да кани длъжника да му заплаща само вече възникнало парично задължение за обезщетение по чл. 59 от ЗЗД - за вече изтекъл период на неоснователно ползване на собствения му имот. Приел е, че такава покана действа занапред във времето. Приел е още, че длъжникът не би могъл да бъде канен да заплаща, наред с вече съществуващото, още и невъзникнало, и несъществуващо към датата на връчването на поканата главно задължение за обезщетение по чл. 59 от ЗЗД - което би възникнало след тази дата на поканата, ако длъжникът-несобственик продължи да ползва без основание имота на кредитора-собственик за нов период от време. Поради това, според съда, чрез връчването на такава покана, длъжникът не би могъл да бъде поставен и в забава за плащането на такова бъдещо, още несъществуващо към датата на поканата главно парично задължение по чл. 59 от ЗЗД, което би възникнало тепърва - за следващия датата на поканата период от време. Приел е, че за да е налице забава за плащането на това ново главно парично задължение за следващия първата покана период от време, е необходимо връчването на нова покана на длъжника, която да се отнася именно за тази нова главница. Прието е, че в случая процесните писма предхождат периода, през който ответниците са ползвали без основание имота на ищеца, поради което за възникналите след връчването им задължения за заплащане на обезщетения по чл. 59 от ЗЗД ответниците не са били поставени в забава, съответно за исковия период от време, същите не дължат спорните обезщетения по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Прието е също, че доколкото не са установени и не са посочени от ищеца други искания, които да бъдат квалифицирани, като покана по смисъла на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, предявените осъдителни искове с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД са неоснователни и недоказани, и като такива според съда правилно са били отхвърлени. При тези изводи първоинстанционното решение в частта по предявения иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата 14230.49 лв. срещу МВР е потвърдено. По правните въпроси: Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. С решение № 48/10.09.2012 г. по т.дело № 237/2011 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е прието, че лихвата за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД представлява обезщетение за неизпълнение в срок на парично задължение и се дължи от деня на забавата. Съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора. Прието е, че обезщетението за ползване на недвижим имот без правно основание представлява неоснователно обогатяване и няма характер на периодично задължение. Периодичното плащане се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. При периодичните престации кредиторът и длъжникът знаят времето на изпълнение, поради което в тези случаи не е необходимо изпращане на покана. При обезщетението за ползване на недвижим имот без правно основание времето за изпълнение не е уговорено и тъй като отговорността при неоснователното обогатяване е извъндоговорна, не винаги има яснота в отношенията между обеднелия и обогатилия се относно размера на обезщетението. Поради това, за да изпадне длъжникът в забава е необходимо отправянето на покана за плащане на дължимото обезщетение съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД. С решение № 394/27.11.2015 г. по гр.д.№ 3034/2015 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съгласно разпоредбата на чл.86, ал.1 ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Посочено е, че задължението за заплащане на мораторни лихви е дължимо от деня на забавата, която при липсата на определен ден за изпълнение настъпва в зависимост от това дали длъжникът е поканен да изпълни, според чл.84, ал.2 ЗЗД. Без значение е дали срокът за изпълнение на задължението е резултат на договаряне между страните или е посочен в закона – ако задължението не е изпълнено в рамките на срока, длъжникът изпада в забава, т.е. определеният срок и в двата случая има значението на покана за изпълнение на задължението за обезщетение. В този смисъл, при неизпълнение на парични задължения законът свързва забавата на длъжника с правилото, че е необходима покана на кредитора, а изключението е предвидено изрично в закона - при задълженията от непозволено увреждане, когато длъжникът се смята в забава и без покана (чл.84, ал.3 ЗЗД). Следователно, забавата на длъжника настъпва с изискуемостта на вземането (чл.114, ал.1 ЗЗД) само в изрично предвидените от закона случаи, поради което неоснователно обогатилия се при общия фактически състав на чл.59, ал.1 ЗЗД не изпада в забава със самото обогатяване на едно лице за сметка на имуществото на друго лице. Съдебният състав е приел, че когато е предявена претенция за обезщетение по чл.59, ал.1 ЗЗД с твърдения, че ползвателят на имота се обогатява неоснователно, тъй като лишава собственика от гражданските плодове на имота /напр. от пазарния наем/, обезщетението ще се дължи за времето, през което собственикът е лишен от този доход. За да възникне правото на обезщетение за ползването на чуждия недвижим имот е достатъчно да се установи, че за ползвателя не съществува основание да държи имота. След като не е дал съгласие за ползването на недвижимия имот, на собственика се дължи обезщетение по общото правило на чл.59 ЗЗД от деня, когато вземането е станало изискуемо, без да е необходима покана от кредитора. Посочено е, че въпросът за началния момент на обезщетението за лихви върху размера на обезщетението за ползването на недвижимия имот обаче следва да се разреши по правилото на чл.84, ал.2 ЗЗД. Като всяко друго парично вземане, при неизпълнение на задължението да плати обезщетение в пари за ползването на чуждия имот, неоснователно обогатилият се ползвател ще дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата (чл.86, ал.1 ЗЗД). В хипотезата на чл.59, ал.1 ЗЗД вземането е изискуемо от деня на разместване на благата и не е обвързано със срок поради което съгласно чл.69, ал.1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Следователно, вземането за обезщетение за мораторни лихви при общия фактически състав на неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД възниква от деня на забавата на длъжника, която при липсата на определен срок настъпва след покана на кредитора. Когато кредиторът не е поканил длъжника да изпълни своето задължение преди завеждане на делото, исковата молба има значението на покана, след която длъжникът изпада в забава. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. Решаващите правни изводи са, че в случая вземането за обезщетение за мораторни лихви при общия фактически състав на неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД възниква от деня на забавата на длъжника, която при липсата на определен срок настъпва след покана от кредитора. В тази насока съдът е обсъждал приложените по делото две писма от 07.04.2009 г. и от 17.08.2009 г. и е приел, че същите нямат характер на покана. Правните изводи на въззивния съд по съществото на спора не са в отклонение от цитираната практика на ВКС. Жалбоподателят е цитирал т.решение № 7/02.11.2012 г. по т.дело № 7/2012 Г. на ОСГК на ВКС, за да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване по първия правен въпрос по чл.280,ал.1,т.1 ГПК – противоречие със задължителната практика на ВКС в тълкувателно решение. Посоченото тълкувателно решение е неприложимо, тъй като със същото е дадено тълкуване по въпроса - съставлява ли личното ползване на съсобствения имот само от един от съсобствениците необходима предпоставка за основателността на претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС или от значение е само обстоятелството, че той пречи на останалите съсобственици да ползват общата вещ. Прието е, че лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Съдът не обсъжда посочените от жалбоподателя решения, постановени от състави на ВКС по реда на ГПК отм: № 1362/16.11.1993 г. по гр.д.№ 1310/1993 г. на ВКС, IV г.о., № 1615/09.05.1996 г. по гр.д. № 1678/1995 г. на ВКС, IV г.о., тъй като не представляват практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не обсъжда и цитираното и непредставено с изложението решение № 272/17.10.2012 г. по гр.дело № 49/2012 г. на ВКС, III г.о. с оглед на това, че е разрешен правен въпрос, различен от поставения. С решението е разрешен въпросът: може ли да се предяви иск по чл. 59 ЗЗД срещу трето обогатило се лице, ако ищецът разполага с иск за същото вземане на договорно основание по отношение на друго лице. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. С решение № 217/09.06.2011 г. по гр.дело № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. С решение № 22/26.02.2015 г. по т.дело № 463/2014 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, обективирана в т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, според която дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Във въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд и изготвя собствени мотиви. Посочено е, че тези указания са запазили своето значение и при действието на новия Граждански процесуален кодекс /2007 г./, при отчитане специфичната разпоредба на чл. 272 ГПК. Във формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, имаща задължителен за долустоящите съдилища характер съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се приема, че предвидената в тази норма възможност за препращане към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, въззивният съд не е освободен от задължението по чл. 236, ал. 2 ГПК да мотивира своето решение, т. е. да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди доводите и възраженията на страните. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Правният въпрос е разрешен в съответствие с тази практика на ВКС. В обжалваната част на въззивното решение съдът е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на всяка от страните, относими към правния спор, съответно е формирал свои фактически и правни изводи по предмета на спора, което е намерило израз в мотивите на решението. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по трети, четвърти и пети въпроси от изложението, тъй като не са правни въпроси. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.1 от т.решение №1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид тази практика на ВКС съдът преценява, че трети, четвърти и пети въпроси не са разрешавани от въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи по предмета на спора. В обжалваното решение въззивният съд не е формирал изводи за поканата по чл.31,ал.2 ЗД, нито е съпоставял правните последици на същата с поканата по чл.84,ал.2 ЗЗД при претенция за присъждане на обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на обезщетение за ползване без основание на недвижим имот по чл.59 ЗЗД. Следователно трети, четвърти и пети въпроси не са правни. Неустановяване на общото основание е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по шести и седми въпроси. Въпросите по съдържание се свеждат до въпроса поставя ли кредитора с поканата по чл.84,ал.2 ЗЗД в забава длъжника за бъдещи вземания, представляващи обезщетения по чл.59, ал.1 ЗЗД за неоснователно ползване на недвижим имот. Въпросът касае приложение разпоредбите на чл.84,ал.2 ЗЗД и чл.59, ал.1 ЗЗД, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Освен това за яснота съдът отбелязва, че решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваната част от решението са в съответствие с практиката на ВКС, цитирана от жалбоподателя - решение № 48/10.09.2012 г. по т.дело № 237/2011 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК, разрешението на правния въпрос, по което е посочено по-горе. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение