Определение № 5959 от 19.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2188/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България, чрез прокурор при Апелативна прокуратура В. и по касационна жалба на Н. А. К., чрез адв. Е. Ф. против решение № 23/21.02.2024 г. по в.гр.д. № 451/2023 г. на Апелативен съд В., с което като е потвърдено решение № 200/03.07.2023 г., допълнено с решение № 250/25.09.2023 г. по гр.д. № 798/2022 г. по описа на Окръжен съд Добрич, е уважен предявения от Н. А. К. срещу Прокуратура на Република България, иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 12 000 лв. –обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г., преобразувано в ДП № 780-11/1998 г. по описа на В.-София, а сега ДП 011-048/1999 г. за периода от образуване на делото през м.януари 1991 г. до 27.11.2022 г., ведно със законната лихва от 27.11.2022 г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата над 12 000 лв. до пълния предявен 120 000 лв., както и за заплащане на законната лихва върху главницата от 12 000 лв. за периода от 28.11.2019 г. до 26.11.2022 г. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът – ищец обжалва решението в частта, с която е потвърдено решение № 200/03.07.2023 г., допълнено с решение № 250/25.09.2023 г. по гр.д. № 798/2022 г. по описа на Окръжен съд Добрич, с което е отхвърлен иска по чл. 2б ЗОДОВ за разликата над 12 000 лв. до пълния предявен 120 000 лв., както и искането за заплащане на законната лихва върху главницата от 12 000 лв. за периода от 28.11.2019 г. до 26.11.2022 г., като поддържа, че то е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения и е необосновано – основания по чл.281, т.3 ГПК. Според касатора въззивното решение е постановено при съществено нарушение на правото на ЕС и в противоречие със стандартите и практиката на ЕСПЧ по приложение на КЗПЧОС. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1/ Какво е значението на процесуалното качество на страната по забавеното дело по иск по чл.2б ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС; В частност има ли значение за определяне на справедливия размер на обезщетението дали ищецът в производството по чл.2б ЗОДОВ има качеството на пострадал по чл.74, ал.1 НПК или такова по чл.74, ал.2 НПК по забавеното наказателно производство; 2/ Има ли значение за приложението на чл.2б ЗОДОВ и за определяне на размера и на паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС и какво е то дали пострадалият по едно забавено досъдебно производство е проявявал активност и каква по вид и честота активност; В частност как се мери активността на пострадалия; 3/ Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл.2б ЗОДОВ за определяне на размера и на паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС; В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението; 4/ Какво е значението на самото осъждане на прокуратурата да заплати обезщетение по чл.2б ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и дали то има основен репариращ ефект и в кои случаи; 5/ Имат ли значение и какво вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл.2б ЗОДОВ; 6/ Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник; 7/ Как следва да се прилага принципът на справедливост при паричната оценка на неимуществените вреди и остойностяването на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ при установено нарушение на чл.6 §1 от Конвенцията така, че да се получат еквивалентни размери на обезщетението в сходни случаи по обща продължителност и аналогичен залог на забавеното дело; 8/ Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му; 9/Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото; 10/ От коя дата се дължи законна лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ във вр. чл.1 ЕКЗПЧОС; 11/ Кои правила за разноските са приложими по дела за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ във вр. чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС – националните правила или тези, установени в практиката на ЕСПЧ. Във връзка с наведеното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, в изложението към всеки един от въпросите, са посочени конкретните съдебни актове на ВКС, в противоречие на които според касатора, са дадените от въззивния съд разрешения в обжалваното решение. По четвърти, пети, седми, десети и единадесети въпроси, при условията на евентуалност се поддържа, че е налице и допълнителния критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът – ответник Прокуратура на Република България обжалва въззивното решение в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решение, искът по чл. 2б ЗОДОВ е уважен за сумата от 12 000 лева, ведно със законната лихва от 27.11.2022 г. до окончателното изплащане. Поддържа се, че решението в тази част е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се излагат доводи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практиката на ВКС по следните въпроси: 1/ Следва ли да съществува пряка причинно-следствена връзка между увреждането и претендираните вреди и 2/ Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД и следва ли определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са се извърши от съда след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, от значение за точното приложение на чл. 52 ЗЗД. По първия въпрос се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на разясненията, дадени в т. 11 от ТР №3/2004 г. и на т.19 от ТР №1/4.01.2001 г. По втория въпрос не се сочи задължителна практика на ВКС, на която даденото от въззивния съд разрешение да противоречи. За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, с която предявения от ищцата Н. К. – един от наследниците на А. А. Филиз, поч. на 31.07.2010 г., който е пряко пострадал от деянията на т.нар. възродителен процес - предмет на разследване по неприключилото и към момента сл.д. №1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано под № 780- II/1998 г. по описа на В. - София, а към момента ДП № II -048/1999 г., иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата от 12 000 лв., въззивният съд е приел, че страните нямат спор по фактите, така както са установени от първата инстанция, а единствено по приложението на правото – за какъв период от разглеждане на следственото дело ищцата има право на иск по чл.2б ЗОДОВ, легитимирана ли е да претендира обезщетение за вредите от нейния наследодател, налице ли е продължителност на делото в неразумен срок, дали и какви вреди, които да са в причинна връзка с наказателното производство, са претърпени от ищцата и какъв е справедливия размер на евентуално следващото си обезщетение. На първо място въззивният съд е приел за неоснователни доводите на ответника за недопустимост на иска за периода преди приемане на нормата на чл.2б ЗОДОВ /ДВ, бр.98/11.12.2012 г. в сила от 15.12.2012 г., с която е въведен изричен фактически състав на отговорност на държавата за обезщетяване на вредите, причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6, §1 КЗПЧОС, доколкото към тази датата процесното следствено дело е било висящо, поради което претенцията за обезвреда от неприключването му в разумен срок следва да бъде разгледана именно по реда на чл.2б ЗОДОВ, а не по общия ред, който е бил на разположение на пострадалото лице по силата на чл.7 от Конституцията на РБ и непосредствената приложимост на КЗПЧОС, в сила за България от 7.09.1992 г. За неоснователни са приети и доводите на ответника, че ищцата няма право да претендира обезщетение за неимуществени вреди в качеството й на наследник на А. А. Филиз за периода до смъртта му, като са изложени съображения, че наследодателят е пострадало лице от деянията, предмет на наказателното производство, имащ правата на жертва и възможността да реализира гражданските си претенции срещу виновните лица, поради което производството се явява и такова за определяне на граждански права по смисъла на чл.6, §1 КЗПЧОС от момента на образуването му, независимо от стадия на процеса, в който тези права са могли да бъдат упражнени. При съобразяване на практиката на ЕСПЧ /Скордино срещу Италия/ и на ВКС - решения по гр.д. № 4654/2021 г. на IV г.о. и по гр.д. № 1610/2019г. на III г.о., въззивният съд е приел, че наследниците на пострадалото лице са процесуално и материалноправно легитимирани да претендират обезщетение по чл.2б ЗОДОВ вр. чл.6, §1 КЗПЧОС, за цялата продължителност на забавеното производство, като е посочил, че това следва и от разпоредбата на чл.74, ал.2 НПК, съгласно която при смърт на пострадал правата му преминават върху наследниците му. След встъпването в това производство на мястото на наследодателя си наследникът има качеството на „пряко пострадал“, а за предходния период – на „непряко пострадал“ от деликта, особено когато предмет на делото е прехвърлимо/наследимо право и/или лицето демонстрира личен нематериален и/или материален интерес още приживе на наследодателя си, който е пряко пострадал от деликта, като се определя едно общо обезщетение за целия период на продължителността на процеса. Изхождайки от примерно изброените в чл.2б ЗОДОВ критерии, както и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ и конкретните обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че периодът от над 31 години на наказателното производство, което не е приключило и към настоящия момент, значително надхвърля изискването за разглеждане на делото в разумен срок по смисъла на чл.6, § 1 КЗПЧОС. Независимо от установената фактическата и правна сложност, характера и фактическия състав на деянията, предмет на разследването, броя на обвиняемите и множеството пострадали лица и произтичащия от това обем на процесуално-следствените действия, както и факта, че част от пострадалите са починали, а други живеят на територията на Република Турция, въззивният съд е приел, че делото не е „проведено с дължимата грижа“, тъй като видно от приетото по делото писмо на отдел „Международен“ към ВКП, инструментите на международната правна помощ са съсредоточени в периода 2002 – 2007 г., към който момент вече е била изтекла и абсолютната давност за наказателно преследване на единствения останал жив обвиняем, който е бил разпитан едва през 2012 г. и който е заявил, че ще се ползва от изтеклата давност и желае прекратяване на делото. Наред с това, видно от указанията на наказателния съд във връзка с връщането на внесените обвинителни актове, още към периода 1993 г.-1997 г., делото е било фактически изяснено, а указанията на съда за отстраняване на неточности в обвинителния акт, за преповтаряне на някои процесуални действие спрямо обвиняемите и идентифицирането на пострадалите лица, не може да обоснове разумност на последвалата продължителност на процеса.Съдът е приел, че с поведението си нито наследодателят на ищцата, нито тя самата са допринесли за забавяне на производството, като липсват и обективни причини, който да оправдаят продължителността на процеса над 30 години. В случая не може да се приеме, че от компетентните органи са положени необходимите усилия за ефективно използване на международно-правните инструменти във връзка с указанията за разпит на всички пострадали лица. При така изложените съображения, въззивният съд е стигнал до извод, че е налице нарушение на чл.6, §1 КЗПЧОС относно правото на ищцата и нейния наследодател за разглеждане на делото в разумен срок, което ангажира отговорността на Прокуратурата на РБ за заплащане на обезщетение на претърпените в резултат на това нарушение вреди. При съобразяване на практиката на ЕСПЧ и на ВКС, обективирана в конкретно посочени във въззивното решение актове, според която относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което по начало не е необходимо изричното доказване на обичайните, типичните неимуществени вреди, като притеснения и безпокойство за развитието на делото и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността и предвид липсата на доказателства, опровергаващи твърденията на ищцата, въззивният съд е приел, че същата е претърпяла- лично и като наследник, встъпил в правата на пострадалия, претендираните от нея неимуществени вреди – безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост и притеснение, че виновните за извършените спрямо баща й репресивни действия, лица няма да бъдат наказани и от това, че и той и тя самата са лишени от възможността да получат справедливо обезщетение, конституирайки се като граждански ищец. Същевременно съдът е приел, че по делото от страна на ищцата не са ангажирани доказателства, сочещи на негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на делото. При съобразяване на разясненията, дадени в ППВС № 4/1968 г., съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението за така претърпените неимуществени вреди възлиза на 12 000 лв. При определянето на размера съдът е отчел, че продължителността на производството значително надхвърля установените в НПК срокове, в резултат на което е изтекла абсолютната давност за наказателно преследване, поради което, а и с оглед настъпилата смърт и на последния обвиняем, същото подлежи на прекратяване установените в НПК срокове и по този начин легитимното очакване на ищцата да реализира гражданските си права за обезщетение на претърпените от пряко пострадалия й наследодател вреди в рамките на наказателния процес е осуетено. Отчел е обстоятелството, че независимо от съществуващата възможност искът за обезщетение да бъде предявен и в самостоятелно производство, следва да се държи сметка за интереса на пострадалия това да стане по реда, предвиден в НПК с оглед значителните трудности в доказването на деликта в рамките на самостоятелен граждански процес предвид естеството и характера на обстоятелствата, обуславящи инкриминираните деяния, както и заеманите длъжности от лицата, срещу които е водено разследването към релевантния период. При определяне на размера на обезщетението са отчетени и следните обстоятелства: с поведението си както наследодателят, така и ищцата не са допринесли за забавяне на производството; упражнената спрямо наследодателя и семейството му репресия в периода 1985 -1989 г., определяща значимостта, която разследването на същата има за него и неговите наследници; моментът от който страните са проявили заинтересованост по делото, който датира към период след 2002 г. когато А. Ф. е бил разпитан като свидетел, а относно ищцата, както и факта, че ищцата е била член на Сдружението, чрез което пострадали от възродителния процес са търсили информация относно наказателното производство от създаването му през 2004 г., а първото и действие по делото е към 2022 г., когато заедно с другите двама наследници са подали жалба срещу постановлението за спиране от 4.10.2018 г. и молба, че желаят да се ползват от правата си по чл.74, ал.2 НПК. Във връзка с възраженията на ищцата-въззивник относно определения размер на обезщетението и позоваването на решение на ЕСПЧ по делото Apicella v I., съдът е посочил, че предметът на спора на последното и по настоящото не покриват възприетото в практиката на ЕСПЧ разбиране за „подобни случаи“ - които и да са две производства, продължили същия брой години, за идентичен брой инстанции, със залози с еднакво значение, подобно поведение от страна на жалбоподателя и по отношение на една и съща държава. За неоснователно и прието и позоваването от страна на ищцата на постановените от ЕСПЧ решения по делото Мокано и други срещу Румъния и Романеско срещу Румъния, доколкото присъдените с тези решения обезщетения са за нарушение на чл.3 от Конвенцията н процесуален аспект, а не за нарушение по чл.6, §1 КЗПЧОС. Пак във връзка с оплакванията във въззивната жалба на ищцата, съдът е посочил, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай въз основа на конкретно установените по делото обстоятелства, вкл. и по исковете по чл.2б ЗОДОВ, предявени от други пострадали лица от т.нар. възродителен процес, поради което и присъдените с решения на националните съдилища, обезщетения в размер на по 30 000 лв. на ищци – пряко пострадали лица, не задължават съда да присъди обезщетение в този размер и по настоящото дело, по което ищец е само един от тримата наследници на пострадалото лице – пряко пострадал, починало в хода на наказателното производство. Макар и за периода след смъртта му, ищцата да има качеството на пряко увредена от нарушението по чл.6, §1 КЗПЧОС, то за предхождащия период тя е встъпила в правата на своя наследодател, наред с останалите наследници, част от които също са предявили иск по чл.2б ЗОДОВ /обстоятелство, което е служебно известно на съда/. На следващо място, въззивният съд е изложил и съображения каква е целта на обезщетението за неимуществени вреди, както и че предвиденият механизъм по чл.2б ЗОДОВ сам по себе си съставлява обезщетение за нарушението на чл.6, §1 КЗПЧОС. Във връзка с останалите възраженията на ищцата, съдът е приел, че при определяне размера на обезщетението меродавен е икономическия стандарт на държавата, която е отговорна за допуснатото нарушение, а не на държавата, където ищцата трайно пребивава, както и че в приложното поле на чл.6, §1 КЗПЧОС не се включва правото за наказателно осъждане на трети лица и обезщетението не цели да репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство, като вредите от самото деяние имат значение единствено за преценката относно залога/значението, което делото е имало за пострадалия. При така изложените решаващи мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението, като съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, и по този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Настоящият състав на ВКС намира, че част от формулираните в изложението на касатора-ищец материалноправни и процесуалноправни въпроси осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, разяснен с т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК, доколкото са обусловили решаващата воля на съда, но същите нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях не е налице сочения допълнителен критерий на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение, че след встъпването в наказателното производство на мястото на наследодателя си ищцата има качеството на „пряко пострадал“, но за предходния период – на „непряко пострадал“ от деликта, наред с останалите наследници и фактът, че част от тях самостоятелно са предявили иск по чл.2б ЗОДОВ, следва да се отчете при определяне размера на обезщетението, не противоречи на разрешението, дадено в решение по гр.д. № 4482/2017 г. на IV г.о. на ВКС, с което е прието, че процесуалното качество на страната по забавеното дело е без значение, т.е. дали е била ищец, ответник или трето лице помагач. Въззивният съд не е излагал съображения, че качеството на пряко пострадал, съответно на непряко пострадал в забавеното наказателно производство, има значение при определяне размера на обезщетението, а е отчел служебно известния му факт, че наследниците на пряко пострадалия от деянията наследодател са предявили самостоятелно, в отделни производства искове по чл.2б ЗОДОВ. Поставените втори и трети въпрос /без подвъпросите – „как се мери активността на пострадалия“ и „как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението“/ се отнасят до критериите при определянето на вредите, съответно на обезщетението от нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл.6, §1 КЗПЧОС, отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото въззивният съд е обсъдил същите в решението си, но по отношение на тях не се разкрива сочения допълнителен критерий - противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 4038/2021 г. на III г.о., решение по гр.д. № 4227/2022 г. на III г.о.,решение по гр.д. № 120/2020 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 924/2019 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 4482/2017 г. на IV г.о. и решение по гр.д. № 339/2021 г. на III г.о. В първото от тях е прието, че предпоставките и критериите по чл.2б ЗОДОВ за възмездяване на вредите от забавяне на досъдебното производство, са три и те са идентични с тези, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл.6, §1 КЗПЧОС: фактическа и правна сложност на делото, поведението на страната и поведението на властите. Сред тези предпоставки не е необходимостта, пострадалият да проявява активност за ускоряване на делото и за провеждане на ефективно разследване, защото той не разполага нито с властови ресурс за това, нито със законоустановени правомощия за предприемане на подобни действия. В конкретния случай, при определяне размера на обезщетението въззивният съд е отчел, че с поведението си както наследодателят, така и ищцата не са допринесли за забавяне на производството, както и че продължителността на производството значително надхвърля законоустановените в НПК срокове, в резултат на което абсолютната давност за наказателно преследване е изтекла. Въззивният съд не е давал разрешение, че активността на страните е един от критериите по чл.2б ЗОДОВ, а единствено е посочил моментът, от който те са проявили заинтересованост по досъдебното производство. Останалите посочени решения на ВКС са по въпросите за критериите и съотношението между тях при определяне на вредите, съответно обезщетението по чл.2б ЗОДОВ, като въззивното решение е съобразено с дадените в посочената казуална практика разрешения, доколкото съдът е обсъдил всички критерии, определени в чл. 2б, ал.2 ЗОДОВ, както и всички други конкретно установени факти, имащи значение за решаването на спора. По формулираните от касатора подвъпроси, въззивният съд не е давал разрешение, поради което те нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Четвъртият въпрос също не покрива общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като той няма значение за решаващите изводи на съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, поради което не следва да се разглеждат и посочените от касатора допълнителни предпоставки – т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса имат ли значение и какво вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ, даденото от въззивния съд разрешение е съобразено с посочената от касатора практика на ВКС, според която предметът и залогът на забавеното дело имат значение за определяне на обезщетението по чл.2б ЗОДОВ, като въззивният съд изрично е посочил, че вредите от престъплението имат значение единствено за преценката за значението /залога/, което делото и имало за наследодателя и неговите наследници, като предметът и значението на забавеното дело, са взети предвид от въззивния при определяне размера на обезщетението по чл.2 б. ЗОДОВ. Поради липса на допълнителния критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК и този въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Наличието на трайна и непротиворечива практика на ВКС по въпроса, съобразена с практиката на ЕСПЧ, според която в приложното поле на чл.6, §1 КЗПЧОС не се включва правото за наказателно осъждане на трети лица и обезщетението не цели да репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство, изключва наличието на допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправните въпроси /седми и осми/ как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник, и как се прилага принципът на справедливост така, че да се получат еквивалентни размери на обезщетението в сходни случаи по обща продължителност и аналогичен залог на забавеното дело, макар и да покриват общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, нямат претендираното от касатора значение, тъй като даденото от въззивния съд разрешение при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, е съобразено с практиката на ВКС по сходни случаи. В сходни хипотези - по предявени от наследници на пострадали от престъплението по чл.387 НК лица по време на т.нар. „възродителен процес“, искове по чл.2б ЗОДОВ, различни състави на ВКС са приемали, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушаване на правото на разглеждане в разумен срок на производството по ДП № II - 048/1999 г., е в размери между 10 000 лв. и 15 000 лв. – с определение по гр.д. № 2661/2022 г. на IV г.о. не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, с което на наследник на пострадало лице е определено обезщетение в размер на 12 000 лв.; с решение по гр.д. № 3356/2021 г. на III г.о. на наследник-дъщеря на пострадало лице е присъдено обезщетение в размер 12 000 лв.; с решение по гр.д.№ 4037/2021 г. на III г.о. на тримата наследници на пострадало от престъплението лице, предявили съвместно иск по чл.2б ЗОДОВ са присъдени общо 30 000 лв., а с решение по гр.д. № 4581/2023 г. на съпруга на пострадалото лице е присъдено обезщетение в размер на 15 000 лв. Липсата на допълнителния критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК обуславя извод за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос. Не е налице и евентуално поддържания допълнителен критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по тези въпроси, тъй като по приложението на нормите на чл.2б ЗОДОВ и чл.52 ЗЗД е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, вкл. и задължителна такава, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, като същевременно нормите са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По въпроса как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му, не е налице сочения допълнителен критерий – противоречие със сочената от касатора задължителна и казуална практика на ВС и ВКС. Въпросът е обоснован с оплакванията на касатора, че въззивният съд не е съобразил всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия справедливост и не е взел предвид съдебната практика по сходни случаи, поради което е присъдил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди. В практиката си ВКС многократно е имал случаи да преутвърди постановките на ППВС № 4/1968 г. относно критерия „справедливост“ и неговото съдържание по смисъла на чл.52 ЗЗД, приемайки че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последиците, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл.2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над разумния срок, предвид спецификите на конкретния казус, поведението на страната в производството, значението на делото за страната, поведението на компетентните органи. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки, като сочената от касатора разлика в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Разпоредбата на чл.52 ЗЗД изисква конкретна преценка за всеки отделен случай, поради което унификация е невъзможно, а придържането към предварително посочени стойности по каквато и да било методика би накърнило принципа на справедливост при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото, също не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е процедирал в противоречие с посочената от касатора задължителна и казуална практика на ВКС, според която предметът на въззивната дейност при ограниченото въззивно обжалване се състои в „разрешаването на материалноправния спор“, а „проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат“ от решаващата дейност на въззивния съд – мотиви по т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, при която „преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност“ – мотиви по т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, като при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните за страните въпроси, очертан с въззивните жалби на ищеца и на ответника, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил и преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за спора. По въпроса от кой момент се дължи законна лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ, даденото от въззивния съд разрешение не противоречи на посоченото от касатора решение по гр.д. № 5914/2015 г. на IV г.о. на ВКС, което не е постановено по иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ, а по иск с правно основание чл.49 ЗЗД. Изводите на въззивния съд са съобразени с трайната практика на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 1088/2023 г. на III г.о. и решение по гр.д. № 785/2022 г. на IV г.о., според която исковете по чл.2б ЗОДОВ са специални и целят получаване на обезщетение за претърпени вреди от прекомерно забавеното правосъдие, а не се отнасят до правния спор по съществото на селото пред гражданския или наказателния съд. Самата бавност, както и разумният срок, в рамките на който следва да бъде разгледано и решено делото, следва да се установят от съда. В случая паричното обезщетение се дължи от ответника за репарирането на всички неимуществени вреди, причинени от разглеждания деликт по чл.2б ЗОДОВ във вр. чл.6, §1 КЗПЧОС – за целия процесен период от м.01.1991 г. до 28.11.2022 г., то макар и да не е необходима покана за изпадането му в забава за плащането, тази забава не би могла да настъпи преди изтичането на целия процесен период, за който се дължи обезщетението за неимуществени вреди. Ето защо, вземането за лихви за забава започва да тече от момента на предявяване на иска за тяхното установяване, т.е. от предявяването на иска, а не от датата на образуване на неприключилото наказателно производство. Последният въпрос на касатора-ищец не е обуславящ решаващите изводи на съда при присъждането на разноските по делото. Въззивният съд е съобразил специалните правила на чл.10, ал.2 и ал.3 ЗОДОВ, като е приел, че след като искът е частично уважен, ищцата има право да й бъдат възстановени сумите, заплатени за държавни такси – изцяло и за адвокатско възнаграждение за един адвокат съразмерно уважената част. Съобразил е и задължителното разрешение, дадено в т.1 от ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че на възмездяване подлежат само реално направените от насрещната страна разноски и за които са представени доказателства. Поставените от касатора –ответник въпроси, макар и да отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, също не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение, доколкото нямат претендираното от касатора значение, тъй като по отношение на тях не е налице сочения допълнителен критерий - т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение по повдигнатите въпроси е съобразено с трайната практика на ВКС, че на обезщетение по чл.2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди, причинени от неразумната продължителност на производството, като ищецът дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на имуществените вреди, както и на пряката причинно-следствена връзка със забавеното производство, а относно неимуществените вреди съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което по начало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968, като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитието на обществото, като обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и се отчита, че осъждането /признаване факта на увреждащото поведение/ само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл.2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния“ срок, предвид спецификите на конкретния казус. В този смисъл са разрешенията, дадени в решения по гр.д. № 4482/2017 г., гр.д. № 924/2019 г. и гр.д. № 1610/2019 г., и трите на IV г.о. на ВКС, с която практика, въззивният съд се е съобразил. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.