Определение № 1259 от 17.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2537/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. И. И. срещу решение № 1221 от 29.02.2024 г. по в.гр.д.№ 10679 от 2022 г. на Софийския градски съд, ГО, въззивни състави, IVб състав, с което е потвърдено решение № 6634 от 16.06.2022 г. по гр.д.№ 66573 от 2021 г. на Софийския районен съд, 33 състав за отхвърляне на следните предявени от Д. И. И. срещу К. Н. Д. искове:

• иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване правото на собственост на ищеца и за осъждане на ответника да му предаде зимнично помещение с размери 340 см. източно по външния контур на сградата, 340 см. източно от зимничното помещение на ответницата, 230 см. по контура на сградата от южната част и 230 см. южно от коридора и свободната част към избеното помещение с обща площ от 7,80 кв.м., както и свободната част от коридора, осигуряващ достъп до зимничното помещение, находящи се в сграда в [населено място], СО- район Б., [улица] /преди [улица]/, с идентификатор *, построена в имот с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-13 от 17.01.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК и

• иск с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на ответницата да преустанови възпрепятстването на достъпа на ищеца до свободната част и коридор с размери 265 см. южно от свободната част и коридора към зимнично помещение, по който зид съгласно одобрените строителни книжа се твърди да е предвиден отвор, за да се достигне през свободната част и коридора до другото зимнично помещение на ищеца, 130 см. по контура на сградата от източната част, 130 см. вътрешен зид източно от свободната част и коридора към това избено помещение, 265 см. вътрешен зид, южно от зида на свободната част и коридора към второто мазе на ищеца, за който зид да е изпълнен по план отвор за достъп до зимнично помещение с размери 340 см. източно по външния контур на сградата, 340 см. източно от зимничното помещение на ответницата, 230 см. по контура на сградата от южната част и 230 см. южно от коридора и свободната част към избеното помещение с обща площ от 3,45 кв.м., осигуряващо достъп до зимнично помещение, находящо се в основите на сградата.

В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Може ли да се приеме, че обособеното четвърто мазе в североизточната част под стълбищното рамо отговаря на изискванията към 1972 г. и понастоящем за зимник /мазе/, в случай че ищецът реши да отчужди едно от притежаваните в сградата жилища ?

2. Как следва да се тълкува волята на страните по договора за покупко- продажба на партерния етаж с прилещажите му части, обективиран в нотариален акт № 190 от 22.05.1972 г., по-конкретно може ли да се приеме, че изразът „мазе от две помещения“ е идентичен с „две мазета“ ?

3. Може ли да се приеме, че изразът „тавански етаж“ и „мансарден етаж“ са идентични и обхващат помещения в подпокривното пространство, отговарящи на изискванията на СПНИМН и обособени за живеене ?

В писмен отговор от 01.07.2024 г. ответницата К. Н. Д. оспорва жалбата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано, евентуално- въззивното решение да бъде оставено в сила. Претендира и за направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове да собственост върху недвижима вещ, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените искове с правно основание чл.108 ЗС и чл.109 ЗС, въззивният съд е приел, че при изграждането на сградата, в която се намират процесното мазе и коридор, са били допуснати отклонения от одобрения проект от 1967 г., които отклонения, според вещото лице, са допустими и могат да бъдат определени като търпим строеж. С оглед описанието в нотариален акт № 190 от 22.05.1972 г. и заключението на съдебно-техническата експертиза, съдът е приел, че двете южни мазета със самостоятелен вход и коридор са били определени като прилежащи към жилището на първия /партерен/ етаж от вилната сграда, който понастоящем е собственост на ответницата К. Д.. Етажната собственост е възникнала на 22.05.1972 г., когато с договора, обективиран в горепосочения нотариален акт № 190 първоначалните собственици на сградата са се разпоредили със самостоятелен обект в нея /жилището на партерния етаж/ и съответно към този момент е постигнато общо съгласие между етажните собственици южните избени помещения и коридора да бъдат обособени като прилежащи към жилището на партерния етаж. Наличието на това съгласие изключвало възможността етажните собственици /какъвто е ищецът като собственик на жилищата на втория и мансардния етаж от сградата/ да искат връщане на старото положение относно достъпа до тези помещения.

За неоснователно е прието твърдението на ищеца, че към момента на възникване на етажната собственост през 1972 г. съществуващите в сградата три избени помещения са обслужвали всяко първи, втори и трети /мансарден/ етаж на сградата, като достъпът до тях бил осъществяван от западния вход. От събраните по делото доказателства съдът е приел за доказано, че мансардният етаж на сградата е бил построен, съобразно одобрени проекти в периода след 1972 г. до 1975 г., когато е извършена делба на втори и мансарден етажи от сградата. Тъй като към момента на възникване на етажната собственост /22.05.1972 г./ мансардният етаж все още не е бил изграден, няма как да е имало прилежащо към него мазе. Същевременно в одобрения през 1967 г. проект е било предвидено изкопаване на още едно допълнително мазе в северозападната част на сутерена, което съществува и към момента. Описаните в делбения протокол от 1975 г. по гр.д.№ 1170 от 1975 г. на Софийския районен съд, като принадлежащи към втория етаж на сградата две мазета са: съществуващото при изграждане на сградата мазе в северната част и новопредвиденото за изкопаване в проекта от 1967 г. четвърто мазе, също от северната страна на сградата. А от делбения протокол било видно, че към мансардния етаж не било предвидено прилежащо мазе.

По иска с правно основание чл.109 ЗС е прието, че от събраните по делото доказателства не се установява ответницата да пречи на достъпа на ищеца до двете зимнични помещения, намиращи се в северната част на жилищната сграда, които са принадлежащи към собствените на ищеца обекти в сградата. Достъпът до тези зимнични помещения бил по стълбищна клетка, която директно води до притежаваните от ищеца етажи. Изградената стена, която не е била предвидена по проекта от 1967 г., отделяла двете северни мазета от двете южни мазета и прилежащия им коридор и не създавала пречки на собственика на прилежащите към втория етаж мазета да бъдат ползвани от него.

Касационното обжалване на това решение не следва се допуска на посоченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради следното: Съгласно приетото в т.1 и т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното решение правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с посочена от касатора практика на ВКС. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос и практиката на ВКС, на която обжалваното решение противоречи, следва да бъдат ясно посочени от касатора, като въпросът не може да бъде служебно поставян от ВКС, освен ако не касае валидността и допустимостта на решението. Непосочването на правен въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

В конкретния случай касаторът не е посочил нито общо, нито допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: Не е посочил практика на ВКС, на която според него обжалваното решение противоречи. Не е посочил и правни въпроси от значение за изхода на делото, които да са обусловили правните изводи на въззивния съд в решението му. И трите поставените от касатора въпроси в изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са правни /не са свързани с правните изводи на съда в обжалваното решение и не налагат произнасяне относно прилагането и тълкуването на приложими към конкретното дело правни норми/, а са фактически /налагат преценка на събрани по конкретното дело доказателства и на правилността на решението, както и отговор на фактически лексикологични въпроси- дали изразът „мазе от две помещения“ е идентичен с израза „две мазета“ и дали „тавански“ и „мансарден“ етаж са идентични понятия/. Поради това не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС, без да са били налице процесуални пречки за предявяването и разглеждането на тези искове. Решението не и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 2 500 лв., съгласно представения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 28.06.2024 г.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, първо гражданско отделение