Определение № 424 от 10.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1819/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Ж. П. от [населено място] срещу решение № 35 от 26.04.2024 г. по в. т. д. № 35/2024г. на Бургаски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 16 от 18.01.2024г. по т. д. № 126/2022 г. на Бургаски окръжен съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че първата инстанция неправилно е определила правната квалификация на предявения иск като такъв по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. В условията на евентуалност, счита, че определянето на правна квалификация на иска, различна от тази, дадена от първостепенния съд, не е основание за обезсилване на първоинстанционния акт, а за разглеждане на спора по същество от въззивния съд съобразно променената правна квалификация с даване на съответни указания относно подлежащите на доказване факти. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. За правомощията на въззивния съд при допуснати процесуални нарушения от първата инстанция във връзка с доклада по делото; 2. Когато при осъществяване на правомощията си за самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд приеме различна от дадената от първата инстанция правна квалификация, следва ли въззивният съд да посочи изрично в доклада си по делото новата правна квалификация; 3. Следва ли въззивният съд, след като промени правната квалификация на предявените искове при хипотеза на различни фактически състави на чл. 55, ал. 1 ЗЗД да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест в производството пред него, с оглед различни фактически състави на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и различните правни последици; 4. Следва ли въззивният съд при направена промяна на правната квалификация на предявените искове при различните фактически състави на чл. 55, ал. 1 ЗЗД да даде възможност на страните да направят нови доказателствени искания, с оглед задължителната съдебна практика относно отделните фактически състави на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и различните правни последици; 5. Следва ли въззивният съд винаги при изменение на правната квалификация на предявените искове да обяви това в доклада по делото или в съдебно заседание, дори и да е приел, че дадените указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест от първоинстанционния съд съответстват на новата правна квалификация при хипотеза на различни фактически състави на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и различните правни последици, регламентирано в задължителната практика на ВКС“. Като практика, подкрепяща заявеното основание, касаторът посочва съответно: за първия въпрос – решение № 14 от 01.02.2022 г. по гр. д. № 2048/2021 г. на ВКС, IV г. о. и определение № 50233 от 16.06.2023 г. по гр. д. № 3085/2022 г. на III г. о.; за всички останали въпроси – т. 1 и т. 19 от Тълкувателно решение 0 1 от 04.12.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, т. 2 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 65 от 27.04.2016 г. по гр. д. № 3693/2015 г. на ВКС, III г. о.; решение № 31 от 04.03.2021 г. по гр. д. № 1919/2020 г. на ВКС, I г. о.; решение № 45 от 20.04.2010 г. по гр. д. № 516/2009 г. на ВКС, II г. о.; решение № 50 от 16.05.2018 г. по гр. д. № 2104/2017 г. на ВКС, III г. о.; решение № 276 от 17.01.2020 г. по гр. д. № 4663/2018 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 148 от 10.09.2019 г. по гр. д. № 2183/2018 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018 г. на ВКС, III г. о. Ответникът по касация – АС Интернешънъл Корпорейшън ЛТД (АСИК), Великобритания – поддържа становище за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата, по съображения в писмен отговор от 09.08.2024 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е взел предвид изложените в исковата молба на АС Интернешънъл Корпорейшън ЛТД (АСИК), Великобритания твърдения, че: Ответникът Н. Ж. П. е съдружник и управител в „Супрам“ ООД (с предишно фирмено наименование “А. С. България” ООД), което дружество е учредено като еднолично дружество с ограничена отговорност през 2001 г. с фирма “А. С. (Асейърс) България” ЕООД и едноличен собственик на капитала К. С.; Същият е приет за съдружник в това дружество през 2012 г., а през 2015 г. за съдружник е приет и А. С.; На 01.07.2012 г. между двете дружества е сключен договор, по силата на който “А. С. България” ООД е действало като упълномощен представител на АСИК в България; След смъртта на съдружника К. С. наследникът му Г. С. поискал да бъде приет за съдружник в “А. С. България”; Поради въвеждането му в заблуждение от другите двама съдружници, че ще бъде приет за съдружник и че съвместната дейност между двете дружества ще продължи, ищецът АС Интернешънъл Корпорейшън ЛТД (АСИК) продължил да субсидира българското дружество и след смъртта на К. С. и да превежда средства за заплати на българските служители и на ответника Н. П., като за периода 31.03.2018 г. - 31.01.2019 г. изпращал суми за заплати по личната му сметка в Sparkasse Hanau, Germany в общ размер на 241 140 € (10 месеца х 21 900 € и за 1 месец 22 140 €); Предвид обстоятелството, че съдружниците в „А. С. България” ООД не изпълнили обещанието си да приемат Г. С. за съдружник, както и че дружеството е разполагало с достатъчно средства за заплати на служителите в България, ответникът Н. П. е получил сумата 241 140 € без основание и на отпаднало основание и се е обогатил с тази сума за сметка на АСИК. С допълнителната искова молба, съобразявайки заявените в отговора на същата възражения на ответника, ищецът е уточнил фактическите си твърдения, като е посочил, че претендираната сума 241 140 € включва две пера: сумата 219 000 €, представляваща сбор от 10 плащания по 21 900 € всяко, извършени от АСИК по сметка на българското дружество по издадени от него 10 фактури в периода 03.04.2018 г. - 04.01.2019 г. за инспекционни и супервайзинг услуги, които не били реално извършени, но в действителност сумите били превеждани с цел осигуряване на средства за личните възнаграждения на служителите в това дружество и сумата 22 140 €, представляваща част от общо преведени по личната сметка на ответника в банка Sparkasse Hanau Germany 24 300 € в периода 16.01.2018 г. - 05.12.2018г. за неговата заплата; сумите са превеждани и с оглед очакването, че Г. С. ще бъде приет за съдружник в „А. С. България” ООД. Решаващият състав е посочил, че така уточнените искови претенции се поддържат и в последвалите четири уточняващи молби –от 01.11.2022 г., 18.11.2022, 26.04.2023 г. и от 18.05.2023 г. За да обезсили обжалваното решение и да върне делото за ново разглеждане, въззивният съд е приел, че първата инстанция се е произнесла по непредявен иск – разгледала е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, вместо действително предявения иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Посочил е, че при очертаване предмета на спора, първо в доклада по делото, а след това и в решението, първостепенният съд е игнорирал изцяло направените от ищеца с допълнителната искова молба пояснения и допълнения на исковата молба и предприетото изменение на иска чрез изменение на фактическите основания, като е заявил, че част от претендираната сума 241 140 €, а именно – сумата 219 000 € не е преведена по лична сметка на ответника П., както е твърдял първоначално в исковата молба, а е платена от АСИК по сметка на българското дружество в УниКредит Булбанк по повод издадени фактури за инспекционни и супервайзинг услуги, както и че в последвалите уточняващи молби ищецът е поддържал, че тази сума е преминала в патримониума на ответника чрез изплащането на заплати и скрит дивидент и по този начин той се е обогатил неоснователно. Според въззивния съд, при така изменените фактически основания при запазено осъдително искане за сумата 219 000 € ищецът е преминал от иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на нещо, дадено без основание, към иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за връщане на това, с което ответникът се е обогатил, до размера на обедняването, а за разликата от 22 140 € остава квалификацията по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Съдебният състав е посочил, че исковете по чл. 55, ал. 1 и по чл. 59, ал. 1 ЗЗД са различни и за да бъдат уважени, следва да се установи наличието на различни предпоставки, съответно – в трите хипотези на чл. 55, ал. 1 ЗЗД фактическият състав включва на първо място престиране (даване) от ищеца на ответника на имуществено благо, при което престирането (даването) е станало или без основание, или на неосъществено основание, или на отпаднало основание. С оглед твърдението на ищеца, че сумата 219 000 € е получена не от ответника П., а от трето на спора лице – „А. С. България” ООД, въззивният съд е приел, че искът за тази сума не може да се квалифицира по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, а след като не е налице нито една от хипотезите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и при твърдение, че имуществото на ответника се е увеличило за сметка на имуществото на ищеца, то за сумата 219 000 €, която по неговите твърдения е преминала опосредено в патримониума на ответника, предявеният от обеднелия ищец иск е по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. И тъй като в настоящия случай предявеният иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 219 000 € не е разгледан и доводите на ищеца за наличие на предпоставките за уважаване на такъв иск не са обсъдени, а е разгледан иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата 241 140 €, основан на неподдържани от ищеца фактически твърдения, на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК, Бургаски апелативен съд е обезсилил обжалваното пред него решение и е постановил връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на действително предявените и поддържани от ищеца искове: иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 219 000 € и иск с правно основание. чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата 22 140 €. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставените от касатора въпроси не могат да бъдат преценени като обусловили изхода на конкретното дело съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Този извод произтича от липсата на съответствие между въпросите и приетото в атакуваното решение. Първият въпрос касае правомощията на въззивния съд „при допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото“, а всички останали въпроси са основани на твърдението на касатора за извършена от въззивната инстанция „промяна на правната квалификация на предявените искове при различните фактически състави на чл. 55, ал. 1 ЗЗД“. Видно обаче от мотивите на обжалвания акт, решаващият състав нито е констатирал, че са налице допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, нито че определената от първата инстанция правна квалификация на претенцията е неправилна, а е приел, че поради игнориране на предприетото от ищеца с допълнителната искова молба и следващите уточнителни молби изменение на фактическите основания се е стигнало до разглеждането на непредявен иск. Правилността на този извод е предмет на самото касационно обжалване, но не е основание за допускането му. С оглед отсъствието на задължителното изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежи на обсъждане наличието на поддържаното от касатора конкретно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК