Определение № 1728 от 21.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1740/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от К. Г. А. и А. В. А., и двамата чрез адв.Р.И. срещу решение №65 от 10.05.2023г., постановено по в.т.д. №295/2022г. на Апелативен съд- В. Търново, с което е потвърдено решение №260014 от 05.08.2022г. по т.д. №65/2019г. по описа на Окръжен съд- Ловеч. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касаторите срещу „Юробанк България“ АД искове за прогласяване нищожността на основание чл.26, ал.2, пр. трето ЗЗД поради липса на основание и на основание чл.26, ал.1, пр. първо ЗЗД, във вр. с чл.167 и чл.170 ЗЗД поради противоречие със закона на Договор за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот, представляващ ПИ в [населено място], на [улица], с ид. № 43952.515.269 по КККР на [населено място], одобрена със Заповед №РД-18-10 на Изп. директор на АК, с площ по скица 198 кв.м., заедно с построената в него масивна еднофамилна жилищна сграда с ид. № 43952.515.269.1 със застроена площ 81 кв.м., обективиран в нотариален акт №89, том VII, рег. №6621, дело №998/2007г. на нотариус М. Д. с район на действие РС - Ловеч. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно- постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и материалния закон и необоснованост. Касаторите поддържат, че въззивният съд не е обсъдил всичките им доводи и възражения, като е достигнал и до необосновани изводи относно наличието на валиден договор за ипотека. Молят да бъде отменено въззивното решение и да бъдат уважени исковете им. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Касаторите поддържат, че съдът се е произнесъл по съществените правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Равноправна ли е клауза относно начина на изчисляване на променлив ГЛП, в която не са посочени начините на изчисляване на основаните елементи на ГЛП и не е предоставена информация за колебанията в миналото на индекса, въз основа на който се изчислява същият лихвен процент?; 2. Налице ли е тъждество между размера на обезпеченото вземане, посочен в договора за кредит и размера на обезпеченото вземане, посочен в договора за учредяване на ипотека, ако съгласно договора за кредит отпусната сума следва да се връща в швейцарски франкове, без да е посочен обменен курс лев/франк към деня на връщане, а в договора за ипотека е посочено, че сумата по кредита се отпуска в лева по равностойността на швейцарски франкове по курс „купува“ на банката в деня на усвояване на кредита и е ноторно известно, че курсът лев/франк към деня на отпускането на сумата и курсът лев/франк към деня на връщането не са еднакви величини, както и няма никаква яснота към датата на сключване на двата договора какъв ще бъде обменният курс за срока на действие на договора?; 3. Как се определя размерът на обезпеченото вземане?; 4. Съдът трябва ли да прецени всички събрани по делото доказателства, както и за отговори на всички доводи и възражения на страните?; 5. Действителен ли е договор за учредяване на ипотека по отношение на вземане, което произтича от договор за кредит, което вземане се връща на месечни вноски с определен падеж, ако в договора за ипотека не са посочени конкретните падежи и размери на всяка вноска?“. Поддържат, че по първия въпрос е налице противоречие с решение на СЕС от 03.03.2020г. по дело С-125/2018г.; че вторият, третият и петият са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; че по четвъртия е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК. Ответникът „Юробанк България“ АД оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените искове, квалифицирани с правно основание чл.26, ал.2, пр.четвърто и чл.26, ал.1, пр.първо, вр. чл.167 и чл.170 ЗЗД, въззивният съд изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд и препраща към тях по реда на чл.272 ГПК. Намира, че претенциите на ищците за прогласяване на нищожност поради липса на основание на договора от 13.12.2007г. за учредяване на договорна ипотека, обективиран в нотариален акт №89, том VII, рег. №6621, дело №998/2007г. на нотариус М.Д. с район на действие РС – [населено място] /поради нищожност на договора за кредит, който обезпечава/, а при условията на евентуалност – за прогласяване на нищожност на същия договор поради противоречие със закона /нарушение на чл.170, вр. чл.167 ЗЗД/, са неоснователни. Решаващият съдебен състав приема за установено по безспорен начин, че с договор HL31359/13.12.2007г. „Юробанк България“ АД е предоставила на ищците потребителски кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 168 000 лева по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на „Юробанк България“ АД в деня на усвояване на кредита за рефинансиране на други кредити и за текущи нужди, като между страните са били договорени: годишна лихва в размер на сбора на БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове и надбавка от 1.65 /към датата на сключване на договора БЛП на банката е в размер на 4.5% /; наказателна лихва при просрочие; право на едностранна промяна на БЛП от страна на банката; погасяване на кредита във валутата, в която същият е разрешен и усвоен – в швейцарски франкове /чл.6, ал.2/. Съдът приема за установено, че кредитът е бил усвоен на 19.12.2007г., като равностойността на 168 000 лева на посочената дата е била в размер на 145 279 швейцарски франка /по курс „купува“ - 1.17807 лева за швейцарски франк/, като за обезпечаване на отпуснатия кредит ищцата К. А. е учредила ипотека върху собствен недвижим имот, подробно описан в нотариален акт №89, том VII, рег. №6621, дело №998/2007г. на нотариус М.Д.. Съдът намира за доказано, че в ипотечния акт изрично е посочено, че банката предоставя на ищците съгласно Договор HL31359/13.12.2007г. потребителски кредит в размер на 168 000 лева по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита; че кредитът се усвоява по блокирана сметка на ищцата в швейцарски франкове; че кредитополучателите дължат годишна лихва в размер на БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове плюс надбавка от 1.65 пункта, като към датата на сключване на договора БЛП е 4.5%; че крайният срок за погасяване на кредита е 216 месеца от откриване на заемната сметка; че кредитът се погасява на равни месечни вноски; че кредитополучателите се задължават да спазват всички други условия, предвидени в договора за кредит. Като безспорно е прието, че с влязло в сила на 27.04.2022г. съдебно решение /решение №80/05.10.2018г. на ОС-Ловеч по т.д. №87/2017г./ ищците са осъдени да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД главница в размер на 80 000 швейцарски франка – частична претенция от 120 273.21 швейцарски франка, представляваща непогасена и изискуема главница по процесния договор за потребителски кредит, обезпечен с процесната договорна ипотека, ведно със законната лихва върху главницата от 80 000 швейцарски франка, считано от датата на предявяване на иска – 04.10.2017г. до окончателното изплащане. При тези факти въззивният съд намира, че всички твърдения в исковата молба за нищожност на договора за кредит, с които се обосновава твърдението за липса на основание на договора за ипотека, включително нищожност на клаузите относно начина на формиране на годишния лихвен процент /поради липса на методология за определяне на годишния лихвен процент/, относно връщане на кредита в швейцарски франкове, както и нищожност поради липса на предмет и нищожност на допълнителните споразумения към договора за кредит, са били разгледани по т.д. №87/2017г. Съдът съобразява, че с влязлото в сила решение на ОС-Ловеч са приети за нищожни клаузите на чл.3, ал.1 и ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12 от договора за кредит като неравноправни по смисъла на чл.143, ал.1 ЗЗП, но е счетено, че нищожността на тези клаузи не води до нищожност на целия договор и кредитополучатели са осъдени да върнат на банката непогасената главница по кредита в размер на 80 000 швейцарски франка, ведно със съответната законна лихва. С оглед изложеното и като се позовава на чл.297 ГПК, въззивният съд приема, че процесната ипотека обезпечава вземане, възникнало по валиден договор за кредит, поради което предявеният иск по чл.26, ал.2, пр.четвърто ЗЗД за нищожност на договора за ипотека поради нищожност на договора за кредит е неоснователен. Излага и допълнителни мотиви, че доколкото клаузите относно едностранната промяна на лихвения процент от страна на банката и предвиденото служебно превалутиране на сумите за погасителни вноски по курс “продава“ за швейцарски франкове към датата на съответните погашения са нищожни, дължимите суми по договора за кредит се изчисляват и са дължими съобразно първоначално определения лихвен процент /посочен в договора/ и първоначалния курс на швейцарския франк /към датата на усвояване на кредита/. Решаващият съдебен състав намира за неоснователен и искът по чл.26, ал.1, пр.първо ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за ипотека поради противоречие със закона /чл.170, във вр. с чл.167, ал.1 ЗЗД/, изразяващо се в непосочени размери на лихвите и на вземането, което се обезпечава с процесната ипотека; липса на тъждество на обезпеченото вземане /в договора за ипотека не било уточнено, че кредитът се връща в швейцарски франкове/, непосочени падеж и размер на погасителните вноски. Излага мотиви, че договорът за ипотека съдържа всички изискуемите реквизити съгласно чл.167 ЗЗД, включително данни за обезпеченото вземане, което е описано изрично по размер - равностойност в швейцарски франкове на 168 000 лева по курс „купува“ на банката в деня на усвояване на кредита, като са отразени начинът на усвояване на кредита, годишната лихва, като са посочени размерите на нейните компоненти към сключване на договора /БЛП 4.5% плюс 1.65 пункта надбавка/, крайният срок за погасяване на кредита и начинът на погасяване на кредита /на равни месечни вноски/. Изрично е посочено, че ипотеката се учредява за обезпечение на вземането на банката за главница, лихви, такси, комисионни и други разноски по кредита. С оглед изложеното, съдът намира, че не е налице неизвестност и неяснота на обезпеченото вземане и на сумата, за която се учредява ипотеката по см. на чл.170 ЗЗД, като липсата на посочен падеж на всяка една погасителна вноска не води до недействителност на ипотеката. Съгласно чл.167, ал.1 ЗЗД договорът за ипотека трябва задължително да съдържа падежа на задължението – в случая крайният срок за връщане на предоставената в заем сума. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Настоящият състав на ВКС намира, че първите четири от поставените от касаторите въпроси не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като първият не е обсъждан от въззивния съд, вторият и четвъртият не са коректно поставени и не съответстват на мотивите на въззивното решение, а третият е твърде общ и теоретичен и не обусловил решаващите изводи на съда. За да отхвърли предявените искове, решаващият съдебен състав е приел, че с влязло в сила решение са счетени за нищожни клаузите на чл.3, ал.1 и ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12 от процесния договор за кредит като неравноправни по смисъла на чл.143, ал.1 ЗЗП, което не е довело до нищожност на целия договор, поради което ищците /кредитополучатели/ са осъдени да платят на ответната банка сумата 80 000 швейцарски франка- част от непогасена главница по процесния договор за кредит, ведно със съответната законна лихва. Въззивният съд е приел, че въпросите за нищожността на договора за потребителски кредит, които ищците поставят и в настоящото производство и с които обосновават своите твърдения за нищожност поради липса на основание на договора за ипотека, учредена за обезпечаване на вземанията на банката, са разрешени по задължителен начин и не подлежат на преразглеждане съгласно чл.297 ГПК. Решението е съобразено и със съдебната практика на ВКС, съгласно която силата на пресъдено нещо се разпростира и по отношение на правопораждащите спорното право факти, в случая- съществуването на валиден договор за кредит /в този смисъл разясненията в т.2 на ТР №3/2016 от 22.04.2019г., т.д. №3/2016г. на ОСГТК на ВКС/. Не отговаря на мотивите на съда твърдението, инкорпорирано във втория от поставените въпроси, че вземането в договора за кредит и в договора за ипотека е описано по различен начин, както и твърдението, във връзка с което е поставен въпроса, че кредитът е отпуснат в лева, а следва да се връща в швейцарски франкове. Въззивният съд изрично е посочил как са индивидуализирани вземанията по договора за кредит и по договора за ипотека, като се констатира пълно тъждество между тях. Съдът е приел също така, че кредитът е отпуснат в швейцарски франкове и е подчертал, че с оглед нищожността на клаузите относно едностранната промяна на лихвения процент от страна на банката и предвиденото служебно превалутиране на сумите за погасителни вноски по курс “продава“ за швейцарски франкове към датата на съответните погашения са нищожни, дължимите суми по договора за кредит се изчисляват и са дължими съобразно първоначално определения лихвен процент /посочен в договора/ и първоначалния курс на швейцарския франк /към датата на усвояване на кредита/. Не съответства на изложените мотиви и твърдението, че не са обсъдени всички доводи на ищците, тъй като въззивният съд е отчел, че няма разлика между валутата на вземането, за което е учредена ипотеката и валутата, в която следва да се връща кредита, изложил е аргументи, че липсата на посочен падеж на всяка една погасителна вноска не води до недействителност на ипотеката, а размерът на възнаградителната лихва е посоченият в договора за кредит. Несъгласието на касаторите с изводите на съда не е основание за допускане на решението до касационен контрол, а оплакванията им за необоснованост и незаконосъобразност не подлежат на разглеждане в настоящия етап на касационното производство. Петият въпрос е обсъден от въззивния съд и отговаря на общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК, но касаторите не са обосновали допълнителната предпоставка за допускане до касационен контрол по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, като не са изложили никакви доводи за значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК предполага обосноваване, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването ще осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите /т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд