Определение № 5651 от 04.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 348/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 31407 от 06.12.2024 г., подадена от С. К. С. и С. К. С., чрез адвокат Т. П. от АК - Варна, срещу въззивно Решение № 1118 от 30.10.2024 г. по в.гр.д.№ 1690/2024 г. на Окръжен съд – Варна, ГО, І състав.

Ответниците по касация И. Н. П., Н. П. Н., Т. П. Н., Г. Н. Х., Н. Д. Х. и Н. Д. Х. са подали писмен отговор чрез адвокат К. К. от АК - В., с който оспорват наличието на основание за допускане на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претендира се присъждането на разноски в полза на Т. П. Н..

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 2247 от 14.06.2024 г. по гр.д.№ 15513/2022 г. на Районен съд - Варна, с което е отхвърлен предявеният от С. К. С. и С. К. С. иск с правно основание чл. 124 ГПК вр.чл. 79 ЗС за признаване за установено по отношение на Г. Н. Х., Н. Д. Х. и Н. Д. Х. (като наследници на Д. Н. Х.), И. Н. П., Н. П. Н. и Т. П. Н., че ищците са собственици въз основа на изтекла придобивна давност за периода от 1964 г. до 1999 г. и от 1999 г. до предявяване на иска – 24.11.2022 г., евентуално от 20.09.2002 г. до предявяване на иска, на 1 454 кв.м. идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], кв. Г., м. З., целият с площ от 1 455 кв.м., и с което е прието за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на С. К. С. и С. К. С., че Г. Н. Х., Н. Д. Х., Н. Д. Х., И. Н. П., Н. П. Н. и Т. П. Н. са собственици въз основа на земеделска реституция, приключила с влязло в сила съдебно решение по адм.дело № 1413/1998 г. по описа на Районен съд - Варна, на 1 454 кв.м. идеални части от гореописания поземлен имот, като С. К. С. и С. К. С. са осъдени да предадат владението върху съответните идеални части от поземления имот, както следва: на Г. Н. Х. – 2/18 идеални части, на Н. Д. Х. – 2/18 идеални части, на Н. Д. Х. – 2/18 идеални части, на И. Н. П. – 6/18 идеални части, на Н. П. Н. – 3/18 идеални части, и на Т. П. Н. – 3/18 идеални части.

Въззивният съд е приел за установено от представените по делото писмени доказателства - Протокол № 619 от 28.03.1940 г. на Съвета при отделение за поземлена собственост и комасация при Министерството на земеделието и държавните имоти, Позволително от 14.04.1940 г. на Министерство на земеделието и държавните имоти, Удостоверения за наследници с изх.№ АУ012267АС от 04.02.2019 г. и с изх.№ АУ044877АС от 07.05.2021 г., че на 28.03.1940 г. Н. П. Х. е бил оземлен по реда на чл. 1 и чл. 22 от Закона за трудовите земеделски стопанства и поради комасация с 8,3 декара в местността „Б. п.”, [населено място], В. околия, в който имот, считано от 14.05.1940 г., е получил правото да влезе във владение. Н. П. Х., починал на 12.04.1979 г., е оставил за наследници по закон Д. Н. Х. – син, И. Н. П. – син, и низходящите на починалия на 16.03.1990 г. негов син П. Н. Х. – Н. П. Н. и Т. П. Н..

С Решение от 18.03.1999 г., постановено по адм.дело № 1413/1998 г. по описа на РС - Варна, влязло в сила на 14.05.1999 г., е отменено Решение № 386 от 06.01.1997 г. на Поземлена комисия - Варна в частта, в която на наследниците на Н. П. Х. е отказано възстановяването на собствеността върху имот от 4,503 декара в местността З., землището на Г., В. област, и вместо него е възстановено на наследниците на посоченото лице собствеността върху този имот, като е посочено какви части от имоти включва по действащ план. Въз основа на това решение ОСЗГ-Варна е постановила решение № 1390 от 26.07.2006 г., с което в раздел ІІ, т. 2 е възстановено на наследниците на Н. П. Х. правото на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху нива от 4,503 декара, шеста категория, находяща се в землището на Г., местност Б. Б./З., представляващ имоти пл.№№ * и * по КП от 1960 г. и включващи следните части от имоти по действащ КП: части от имоти пл.№№ *, *, *, * и част от имот пл.№ *, с площ на частта 1,454 декара, на основание чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. Посочено е, че имотът попада в територия по § 4 ЗСПЗЗ.

Със Заповед № Г-ПР-152 от 16.04.2014 г. на основание § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ, и въз основа на влезлия в сила план на новообразуваните имоти, издадена заповед № КД-14-03-560 от 28.02.2013 г. на началника на СГКК-Варна, с който е одобрено изменение в кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], кметът на район А. при Община В. е наредил на основание признато право на собственост с решение № 1390 от 26.06.2006 г. на ОСЗГ-Варна и Решение № 1151 от 03.08.2009 г. на Окръжен съд-Варна, възстановяване на правото на собственост при условията на § 4б, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ на наследниците на Н. П. Х., върху 1 454 кв.м. от поземлен имот с идентификатор № * по ПНИ на местност З., кадастрален район 545, идентичен на имот с идентификатор *** по КК, целият с площ от 1 455 кв.м., при посочени граници. Заповедта е влязла в сила на 09.05.2014 г.

Установено е от събраните по делото доказателства – нотариален акт № 129 от 09.04.1964 г., нотариален акт № 57 от 19.05.1964 г., нотариален акт № 58 от 19.05.1964 г., нотариален акт № 21 от 01.10.1997 г., скица на имоти пл.№№ * и * от стар кадастрален план от 1960 г. и кадастрален план от 1997 г., декларация за идентичност на лице с различни имена с нотариална заверка на подписите, с рег.№ 4491 на 29.09.2009 г., удостоверение за наследници с изх.№ 31956 от 09.08.2021 г., удостоверение за сключен граждански брак от 06.07.1969 г., че на 09.04.1964 г. К. С. И. е признат от нотариус при Варненски народен съд за собственик на хавра в местността К. от 1,800 декара, при граници: панорамен път, А. С. и И. А. К., дадена му от ТПС комисия в замяна на мястото му от 0,900 декара в същата местност К..

На 19.05.1964 г. с договори за дарение, обективирани в нотариални актове, К. С. И. е дарил на сина си С. К. И. (идентичен със С. К. С.) 900 кв.м. от хавра в местността К., [населено място], при граници: панорамен път, И. Я. К., ДЗС „Д.К.“, и на брат си В. С. И. 900 кв.м. от същата хавра.

На 06.07.1969 г. С. К. С. е сключил граждански брак със С. К. С.. С договор за дарение от 01.10.1997 г., обективиран в нотариален акт С. К. С. е дарил на децата си К. С. С. и М. С. К. подарената му с гореописания договор за дарение от 19.05.1964 г. хавра, съставляваща имот с пл.№ * по плана на местност З., ведно с построената в нея сезонна постройка.

С влязло в сила на 17.09.2009 г. Решение № 1151 от 03.07.2009 г. по гр.д.№ 1898/2008 г. на ОС - Варна, е отменено Решение № 1873 от 06.06.2008 г. по гр.д.№ 9892/2006 г. на РС - Варна и на основание чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) е признато за установено в отношенията между Д. Н. Х., И. Н. П., Н. П. Н. и Т. П. Н., от една страна, и К. С. С. и М. С. З., от друга страна, че К. С. С. и М. С. З. не са собственици на място с площ 1 454 кв.м., представляващо ПИ № * по плана на новообразуваните имоти на с.о. З., землището на [населено място], при граници: ПИ №№ *, *, *, * и *.

С влязло в сила на 06.06.2022 г. Решение по гр.д.№ 1928/2019 г. на РС – Варна е прието за установено по отношение на ответниците К. С. С. и М. С. З., че ищците Д. Н. Х., И. Н. П., Н. П. Н. и Т. П. Н., са собственици на ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], като ответниците са осъдени да предадат на ищците владението на имота при условие, че им заплатят 6 298,27 лева подобрения.

В проведено по гр.д.№ 1928/2019 г. по описа на РС – Варна открито съдебно заседание на 04.11.2019 г. като свидетел е бил разпитан С. К. И., който е заявил, че имотът е на децата му К. и М. от 1995 г. - 1996 г., за имота към 2019 г. се грижат той и сина му, като последният плащал дължимия данък за него.

По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля С. В. И. – първи братовчед на ищеца С. К. С.. Свидетелят сочи, че познава ищеца и съпругата му С. С., но не познава другите страни по делото. Със С. имат съседни имоти в местност З.. Имотите им преди били един общ на бащата на С., който дал половината на брат си – баща на свидетеля, от когото той го наследил. Свидетелят се пенсионирал 2010 – 2011 г. и оттогава живее постоянно там. С. идвал през два-три дни. Имотът му е поддържан. Обработвали го заедно с жена му като собственици. Имат насаждения, обитаема постройка, на която сменили покрива преди 3-4 години. Никой друг не го е обитавал освен тях. С. му казал, че жена му е искала да раздели на децата си имота преди 7-8 години. С. не му е споделял прехвърлянето да е било фиктивно или че иска да развали тази сделка. Свидетелят не е виждал откакто живее там някой да идва и да има претенции за имота. Към неговия имот не е имало претенции. Между С. и С. и децата им не е имало пререкания. Не знае между С. и С. и децата им да е имало уговорка, че С. и С. ще гледат и ще обработват имота, защото са по-възрастни и по-свободни.

Въззивният съд е приел, че административната процедура по възстановяване на собствеността е приключила с издаване на Заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ, от влизането в сила на която би могло да се зачете давностно владение. След изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 68/1999 г.) възстановяването на правото на собственост върху земеделски земи, попадащи в терени по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, се осъществява в два етапа. Съгласно цитираната разпоредба, Общинските служби по земеделие постановяват решение, с което признават правото на собственост при условията на §§ 4 - 4л, като в решението се описват размерът и местността, в която са се намирали земеделските земи. Съгласно чл. 18ж, ал. 3 ППЗСПЗЗ общинските служби по земеделие изпращат служебно информация за тези решения на общината. Тази информация намира отражение в помощния кадастрален план, който съгласно чл. 28, ал. 1 ППЗСПЗЗ следва да съдържа данни както относно предоставените за ползване имоти, така и за имотите, съществували преди образуване на ТКЗС. Въз основа на него се изработва плана на новообразуваните имоти. Поради това e прието, че издаването на Заповед по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ за възстановяване собствеността върху имот по плана за новообразуваните имоти, имплицитно съдържа констатация, че за възстановения имот е налице признато с решение по чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ право на възстановяване на собствеността по реда на § 4 – § 4л от ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като това е задължителна предпоставка за включването на имота в помощния кадастрален план, а оттук - и в плана на новообразуваните имоти. Въззивният съд е направил извод, че издадената Заповед по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, с която на наследниците на Н. П. Х., е възстановено правото на собственост върху процесния имот, е достатъчно доказателство за приключване на реституционната процедура по ЗСПЗЗ. Въззивният съд е приел, че по делото не е доказано ищците да са установили наличието на спокойно и необезпокоявано владение на процесния имот в необходимия десетгодишен срок на придобивната давност, на която се позовават, съответно – не е осъществено придобивното основание, на което те се позовават.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да се произнесе по възраженията, изложени във въззивната жалба и спорния предмет, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата; Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения във въззивната жалба, относно основанията за отхвърляне на иска от първоинстанционния съд;

2. Допуснал ли е въззивният съд нарушение на материалния закон и процесуалните правила, като е приел, че ищците са предявили отрицателен установителен иск, какъвто реално не е предявен;

3. Към кой момент следва да се приеме, че е настъпила реституцията на имота за ответниците, предвид измененията на ЗСПЗЗ, приложима ли е двуфазната процедура или е приключила с решението по адм.дело № 1413/1998 г. на ВРС, влязло в сила на 14.05.1999 г., в този смисъл от кога за ищците тече придобивна давност за процесния имот;

4. Коя е приложимата съдебна практика – посочената от първоинстанционния или от въззивния съд, по отношение на реституционната процедура по ЗСПЗЗ и началото на давността;

5. Допуснал ли е нарушение въззивният съд, като се е произнесъл по въпрос, по който не е сезиран и е изложил мотиви по твърдения, каквито липсват във въззивната жалба;

6. Прекъсва ли се давността на ищците, при завеждане на иск от ответниците срещу трети лица по гр.д.№ 1928/2019 г. на ВРС.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а именно: Решение № 97 от 19.10.2020 г. по гр.д.№ 325/2020 г. на ВКС, І г.о., Решение № 50148 от 24.01.2023 г. по гр.д.№ 407/2022 г. на ВКС, І г.о., Решение № 82 от 01.06.2015 г. по гр.д.№ 6873/2014 г. на ВКС, І г.о., Решение № 50117 от 06.02.2023 г. по гр.д.№ 509/2022 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 61 от 14.02.2012 г. по гр.д.№ 562/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. и др.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението. В съответствие с трайно установената практика на ВКС, при извършване на преценка за осъществяване на поддържаното от ищците придобивно основание, въззивният съд е взел предвид всички установени по делото факти и обстоятелства, относими към това придобивно основание, като констатациите и изводите му са основани на преценка на събраните по делото доказателства и изразените от страните становища и възражения. Мотивите му отразяват извършена правораздавателна дейност по съществото на спора. Несъгласието на касаторите с фактическите и правни изводи на съда не е основание за допускане до касационен контрол на обжалвания съдебен акт.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по втория въпрос от изложението. В настоящия случай, макар въззивният съд да е посочил в мотивите си, че е предявен отрицателен установителен иск, същият се е произнесъл при съобразяване на изложените в исковата молба факти и обстоятелства и заявен петитум, като посочената правна квалификация не се е отразила върху постановения с въззивното решение правен резултат. С оглед на това, и по втория въпрос не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

Въпроси №№ 3 и 4 от изложението не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Решаващият извод на въззивния съд е, че придобивната давност за имот, подлежащ на реституция, тече от момента на окончателно приключване на процедурата за възстановяване на собствеността, в случая - от издаване на Заповед по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Този извод съответства на практиката на ВКС, че за имоти, подлежащи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, находящи се в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, реституцията приключва и началният момент, от който започва да тече придобивна давност, е издаването на заповед на кмета на общината по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, освен ако решението на поземлената комисия не е издадено преди изменението на чл. 14 ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 68/1999 г., в сила от 30.07.1999 г.), какъвто настоящият случай не е. Въззивното решение е съобразено и с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 144 от 15.01.2021 г. по гр.д.№ 3694/2019 г. на ВКС, І г.о., в което е прието, че решението на съда в административното производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ за имоти в урбанизираната територия не е достатъчно, за да се счита приключила процедурата по възстановяване правото на собственост. Дори с него да е разрешен спорът по същество относно правото на възстановяване на собствеността и да е индивидуализиран бившия имот по някакъв план, с това не приключва процедурата по възстановяване на собствеността, защото имотът не се индивидуализира по действащият план на населеното място и настъпилите правоизменящи факти до влизане в сила на ЗСПЗЗ. По тази причина заявителите пред ПК, респективно ОСЗ, не могат да се легитимират като собственици с това решение.

Петият въпрос от изложението е свързан с поддържаната от жалбоподателите теза, че въззивният съд се е произнесъл относно началния момент на твърдяното от тях давностно владение, без във въззивната жалба да са изложени доводи същият неправилно да е бил установен от първоинстанционния съд. Действително, разпоредбата на чл. 120 ЗЗД, според която давността не се прилага служебно, намира приложение и в хипотезите на придобивна давност. Произнасянето по въпроса относно относно началния момент, от който е възможно фактическата власт, упражнявана върху имота, да бъде квалифицирана като владение, годно да осъществи придобивното основание по чл. 79 ЗС, обаче попада в обхвата на извършваната от съда преценка за наличието на предпоставките на придобиване на право на собственост въз основа на този придобивен способ. С оглед това, петият въпрос от изложението не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по шестия въпрос от изложението. Решението не съдържа извод, според който в полза на ищците е започнал да тече придобивен давностен срок и въобще не е обсъждано дали този срок е бил спиран или прекъсван, поради което този въпрос не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

С оглед липсата на основание за допускане на касационното обжалване, касаторите дължат да заплатят на ответника по касация Т. П. Н. разноските, направени във връзка с депозирането на отговор на касационната жалба, т.е. сумата 1 200 лв., представляваща уговорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 21).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия