Определение № 963 от 06.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2211/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Голд Кроун“ ЕООД и М. А. Г. срещу решение № 196/20.06.2022 г. по в. т. д. № 243/2022 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 9/15.02.2022 г. по т. д. № 54/2021 г. на Окръжен съд Силистра за уважаване на иск по чл. 422 ГПК, предявен от „СЕМПЕ 2“ ЕООД срещу касаторите с цел установяване дължимостта на 34 663, 20 лв. - главница по запис на заповед, издаден на 09.04.2020 г. с падеж 30.09.2020 г., ведно със законната лихва от 29.12.2020 г., за което задължение е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 543/2020 г. на Районен съд Тутракан. В подадената съвместна касационна жалба се излагат твърдения за наличие на отменителните основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които са от значение за изхода на делото и са разрешени в противоречие с практика на ВКС. Формулиран е въпрос, за който се твърди, че е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на съда, а именно:„С погасяване на обезпеченото със записа на заповед парично задължение чрез някой от предвидените в закона способи /плащане, опрощаване, новиране, погасяване по давност/ погасява ли се поетото с гаранционно-обезпечителна цел задължение, обективирано в съдържанието на записа на заповед?“ Наред с това в изложението е посочена разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК. От касаторите се сочи, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с решения на ВКС, ТК, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно: решение № 105/2012 г. по т. д. № 564/2011 г. на II т.о., решение № 114/2014 г. по т. д. № 1469/2013 г. на I т.о., ТР № 4/2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с които е прието, че нуждата от изследване на каузалните правоотношения между издател и приносител на запис на заповед произтича от обстоятелството, че, когато ценната книга на заповед е издадена с цел да обезпечи задължения на издателя по каузалното правоотношение, недействителността на каузалната сделка препятства възникването не само на пряко свързаните със съдържанието й права и задължения, но и поетите със записа на заповед менителнични права и задължения. Погасяването на обезпеченото със записа на заповед парично задължение чрез някои от предвидените в закона способи също има за последица погасяване и на поетото с гаранционно-обезпечителна цел задължение, обективирано в съдържанието на ценната книга. От касаторите е формулирано искане за постановяване на акт, с който въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено съобразно правомощията на ВКС, регламентирани в чл. 293, ал. 1 ГПК, а предявеният иск бъде отхвърлен изцяло. Претендира се присъждане на разноски. От ответника по касация „СЕМПЕ 2“ ЕООД е депозиран отговор, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Релевират се доводи относно липсата на предпоставки за допускане на въззивното решение до касация, тъй като поставеният от касаторите въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителна съдебна практика на ВКС. Заявява се становище за неоснователност на твърденията, че е погасено обезпеченото със записа на заповед парично задължение. Претендира се присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Съвместната касационна жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима. За да потвърди първоинстанционния акт, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е поемател по редовен от външна страна запис на заповед за сума в размер на 34 663, 20 лв. с настъпил падеж, въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 543/2020 г. на Районен съд Тутракан. В мотивите на решението си съдът е посочил, че представената от ищеца ценна книга е редовна от външна страна и е породила валидно менителнично задължение за издателя да заплати процесната сума. При преценка, че записът на заповед е надлежно подписан от авалиста М. Г., съдът е приел, че е възникнало и валидно менителнично поръчителство. Счел е за безспорно обстоятелството, че между страните е налице сключен рамков договор за покупко-продажба на стоки – препарати за растителна защита торове, семена, горива и т. н., и постигната уговорка, че за отделните доставки се издават фактури. Установил е, че за доставка на 50, 50 т. уреа е била издадена и двустранно подписана фактура № [ЕГН]/06.04.2020 г. с посочена цена на стоката и транспорта - 34 663 лв. с ДДС, а за предаване на описаното количество тор са били съставени и двустранно подписани стокови разписки от 02.04.2020 г. и 03.04.2020 г. След преценка на заключението, изготвено от назначената съдебно – счетоводна експертиза, че фактура № [ЕГН]/06.04.2020 г. е била осчетоводена и от двете дружества, а ответното дружество е ползвало данъчен кредит, въззивният съд е направил извод, за успешно проведено от „СЕМПЕ 2” ЕООД главно пълно доказване относно съществуването на парично вземане по въведеното в спора каузално правоотношение, за обезпечаване изпълнението на което е бил издаден записът на заповед. В мотивите си съдът се е позовал на формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, а именно: решение № 51 от 10.12.2012 г. по гр. д. № 962/11 г., решение № 166/26.10.2010 г. по т. д. № 991/09 г. на ІІ т.о., решение № 96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 г. на І т.о., решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 546/08 г. на ІІ т.о., решение № 42/19.04.2010 г. по т. д. № 593/09 г. на ІІ т.о., решение № 42/10 на ІІ т.о., решение № 252/03.01.2013 г. за разрешаване на въпроса относно доказателственото значение на фактура, в която фигурира описание на стоката по вид стойност, начин на плащане, наименования на страните, време и място на издаване, отразяването й в счетоводството на страните по сделката. Във връзка с твърденията на ответниците за подписване на стоковите разписки от лица без представителна власт съдът е приложил презумпцията на чл. 301 ТЗ. Въззивният състав е преценил за некореспондиращи с установената фактическа обстановка възраженията на ответниците относно липсата на доказателства за разваляне на сключения между страните Рамков договор № Р126/06.01.2020 г., доколкото никоя от страните не е релевирала твърдения, че обезпеченото с ценната книга вземане представлява обезщетение по развален договор. Настоящата инстанция счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Решението е валидно и допустимо. То е постановено от съдебен състав в рамките на неговите правомощия и компетентност и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК. Исковата молба е подадена в рамките на законоустановения едномесечен срок, считано от уведомяването на ищеца за подаденото от длъжниците възражение по чл. 414 ГПК за недължимост на сумите по заповедта за изпълнение. Налице са абсолютните процесуални предпоставки, в това число и особените такива, за упражняване правото на иск, съответно липсват процесуални пречки за допустимостта на производството по чл. 422 ГПК. Поставеният въпрос е във връзка с направено от касаторите релативно възражение срещу дължимостта на сумата по издадения от „Голд Кроун“ ЕООД в полза на ищеца /ответник по касация/ запис на заповед. Възражението касае наличие на Рамков договор № Р126/06.01.2020 г., сключен между „СЕМПЕ 2“ ЕООД и „Голд Кроун“ ЕООД, чието изпълнение записът на заповед обезпечава. В отговора на исковата молба ответниците обаче не са заявили твърдение, че са изправна страна по договора и са погасили задълженията си. Поради това формулираният въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за достъп до факултативен касационен контрол, регламентиран в чл. 280, ал. 1 ГПК и разяснен в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивната инстанция подробно е мотивирала извод защо, въпреки въведеното възражение за наличие на каузално отношение, предявеният иск по чл. 422 ГПК се явява основателен. Анализирала е установените по делото релевантни факти и е установила валидно възникнало вземане в полза на кредитора ищец, което не е погасено от нито един от двамата солидарно задължени длъжници по нито един от посочените във въпроса способи. Поставеният въпрос е произволно зададен и не може да обоснове достъп до касация. Отделно, въззивният съд не се е отклонил от практика на ВКС, включително посочената от касаторите, а е постановил решението си в съгласие с дадените от касационната инстанция разрешения. Опитите на ответниците след настъпилата преклузия да въвеждат и твърдения за разваляне на Рамков договор № Р126/06.01.2020 г. също не могат да обосноват достъп до касационен контрол на въззивното решение. При изхода на спора на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски в доказания по делото размер, а именно – 1 884 лв. за адвокатско възнаграждение. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС