Определение № 196 от 02.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 291/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.

С решение № 275 от 22.12.2014 г. по гр.д.№ 3246 от 2014 г. на ВКС, ГК, Трето г.о. е отменено влязлото в сила решение № 13 от 05.03.2014 г. по гр.д.№ 2264 от 2013 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. В ЧАСТТА МУ, с която съставът на ВКС, Първо г.о. е отменил въззивното решение и вместо него е постановил решение по същество за уважаване на предявените от [община] срещу Д. В. В., В. В. П., Б. Л. Д., К. П. К., Ц. К. В., Е. Й. И. и А. Г. С. искове с правно основание чл.72, ал.1 ЗС за заплащане на сумата 998 000 лв., предявен като частичен от 2 649 028 лв.- уважен за сумата 598 000 лв., представляваща увеличена стойност на имот, находящ се в [населено място], [улица] вследствие на извършени подобрения в него през периода от 31.12.1972 г. до 02.01.2008 г. и с правно основание чл.72, ал.2 ЗС за заплащане на сумата 500 лв., предявен като частичен от 40 328,38 лв., представляваща необходими разноски за запазване на същия имот за същия период и в частта, с която ответниците са били осъдени да заплатят разноски по делото в размер на 11 247,35 лв. всеки един.

След отмяна на това решение делото остава висящо по касационната жалба на [община] срещу решение № 196 от 15.11.2012 г. на Варненския апелативен съд, гражданско отделение, постановено по в.гр.д.№ 390 от 2012 г. в частта му, с която е отменено решение № 612 от 27.03.2012 г. и решение № 1158 от 11.06.2012 г. на Варненския окръжен съд по гр.д.№ 2375 от 2008 г. и вместо това е постановено ново решение, с което са отхвърлени като неоснователни исковете на [община] срещу Д. В. В., В. В. П., Б. Л. Д., К. П. К., Ц. К. В., Е. Й. И. и А. Г. С. за заплащане на сумата 598 000 лв.- част от пълния предявен размер на иска от 998 000 лв., предявен като частичен иск от общо 2 649 028 лв. на основание чл.72, ал.1 ЗС и представляваща увеличената пазарна стойност на имот, находящ се в [населено място], [улица] вследствие на извършени от него подобрения през периода 31.12.1972 г. до 02.01.2008 г., за заплащане на сумата 500 лв., предявена като частичен иск от общо 40 328,38 лв. на основание чл.72, ал.2 ЗС и представляваща необходими разноски за запазване на имота през същия период и за признаване правото на общината да задържи имота на основание чл.72, ал.3 ЗС.

Като основания за допускане на касационно обжалване на решението касаторът сочи чл.280,ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че обжалваното решение противоречи на посочена от него задължителна практика на ВКС /решение № 359 от 21.07.2010 г. по гр.д.№ 1205 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о. и решение № 129 от 13.07.2011 г. по гр.д.№ 72 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о./ по въпроса: длъжен ли е съдът, след като констатира, че ищецът няма качеството на добросъвестен владелец на имота на ответника, да обсъди и се произнесе по основателността на претенциите на ищеца за извършени подобрения и направени необходими разноски за този имот в качеството му на недобросъвестен владелец или държател. Освен това, според касатора, от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на горната разпоредба би било произнасянето на ВКС по следния въпрос: дали правоприемството на общината от държавата по отношение на правото на собственост на държавни имоти, които са преминали в общинска собственост ex lege на основание пар.7, т.6 ПЗР на ЗМСМА включва правоприемство и по отношение на дължимите от реституираните собственици на имотите обезщетения за извършени преди влизане в сила на пар.7, т.6 ПЗР на ЗМСМА от държавата подобрения и направени необходими разноски в такива имоти.

В писмени отговори от 28.02.2013 г. и от 16.02.2015 г. ответниците по касационна жалба Д. В. В., Б. Л. Д., К. П. К., Ц. К. В., Е. Й. И., А. Г. С., В. Б. П. и Т. Б. П. /последните двама конституирани като наследници на починалата В. В. П./ изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд.

Настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, Първо отделение по допустимостта на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд /решение по искове с цена над 5000 лв./ и в срока по чл.283 ГПК. Налице са основания за допускане на касационното обжалване на решението по поставените от касатора правни въпроси:

1. Първият поставен въпрос /длъжен ли е съдът, след като констатира, че ищецът няма качеството на добросъвестен владелец на имота на ответника, да обсъди и се произнесе по основателността на претенциите на ищеца за извършени подобрения и направени необходими разноски за този имот в качеството му на недобросъвестен владелец или държател/ е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. В него е прието, че след като е установено, че през периода от 20.08.1992 г. до 02.01.2008 г. [община] не е била добросъвестен владелец на имота, то предявеният от нея иск с правно основание чл.72 ЗС за заплащане на направени през този период подобрения и необходими разноски за имота на ответниците е неоснователен и следва да се отхвърли, а съдът не следва да се произнася по иск с правно основание чл.74 ЗС, тъй като такъв иск не е бил предявен. Приетото в обжалваното решение противоречи на представената от касатора задължителна практика на ВКС /решение № 129 от 13.07.2011 г. по гр.д.№ 72 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о. и решение № 359 от 21.07.2010 г. по гр.д.№ 1205 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК/, в която се приема, че въпросът за правното основание на предявения иск е дейност на съда по приложението на материалния закон, която се извършва въз основа на фактическите твърдения и петитума в исковата молба, като съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация, а е длъжен сам да определи правното основание на иска и че ако съдът констатира недобросъвестно владение, при установени от него по делото данни за извършени подобрения и тяхната стойност, той е длъжен да се произнесе по претенцията на друго правно основание /чл.74, ал.1 ЗС/ въпреки дадената от ищеца правна квалификация на иска по чл.72, ал.1 ЗС. Поради това по този въпрос касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

2. Вторият поставен въпрос /дали правоприемството на общината от държавата по отношение на правото на собственост на държавни имоти, които са преминали в общинска собственост ex lege на основание пар.7, т.6 ПЗР на ЗМСМА включва правоприемство и по отношение на дължимите от реституираните собственици на имотите обезщетения за извършени преди влизане в сила на пар.7, т.6 ПЗР на ЗМСМА от държавата подобрения и направени необходими разноски в такива имоти/ също е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. В него е прието, че [община] не е активно материалноправно легитимирана да претендира от ответниците обезщетение за извършените в имота на ответниците подобрения и направени необходими разноски за периода от преди влизане в сила на пар.7, т.6 ПЗР на ЗМСМА /от 31.12.1972 г. до 16.09.1991 г./, тъй като през този период имотът е бил държавен, подобренията и необходимите разноски са направени от държавата, а [община] не е правоприемник на държавата по отношение на дължимото за тези подобрения и разноски обезщетение. По този въпрос е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като по него липсва трайно установена съдебна практика и съществува необходимост да бъде дадено тълкуване по въпроса дали основаното на разпоредбата на пар.7, т.6 ПЗР на ЗМСМА правоприемство на общината от държавата включва, освен правото на собственост върху посочените в тази разпоредба обекти, и правото да се претендира от реституираните собственици на тези обекти обезщетение за извършените преди отмяна на отчуждаването подобрения и разноски за тези обекти.

Неоснователен е доводът на ответниците по касационна жалба, че по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска, тъй като имало съдебна практика. В представените от ответниците съдебни актове /решение № 79 от 05.02.2009 г. по гр.д.№ 5723 от 2007 г. на ВКС, Трето г.о., решение № 1162 от 18.11.2008 г. по гр.д.№ 4998 от 2007 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 2349 от 29.12.1995 г. по гр.д.№ 2926 от 1994 г. на ВКС, Четвърто г.о./ има произнасяне по въпроса кой е пасивно материалноправно легитимиран по предявени искове за заплащане на направени от владелеца на имота подобрения и необходими разноски в този имот: собственикът на имота към момента на извършване на подобренията и разноските или собственикът на имота към момента, в който се претендира обезщетение за тези разноски и подобрения. В нито едно от тези решения, обаче, не е разглеждан и не е бил поставян въпроса кой е активно материалноправно легитимиран да претендира обезщетение за подобрения и необходими разноски в имот в хипотезата на настъпило правоприемство по пар.7, т.6 ПЗР на ЗМСМА и последваща отмяна на отчуждаването на този имот в полза на бившите му собственици- държавата или общината.

В посоченото от ответните ППВС № 6 от 27.12.1974 г. не е даден, а и не е имало как да бъде даден отговор на поставения по настоящото дело правен въпрос, който касае приложението и тълкуването на създадена много след издаването на това ППВС правна норма- пар.7, т.6 ПЗР на ЗМСМА, в сила от 17.09.1991 г.

Посоченото решение № 420 от 08.07.2005 г. по гр.д.№ 98 от 2005 г. на ВКС, Първо г.о. касае спор за собственост на постройки, изградени преди разваляне на договор за прехвърляне на собствеността върху мястото, в което са изградени тези постройки и като такова е напълно неотносимо към поставените за разглеждане по настоящото дело въпроси.

В посоченото определение № 477 от 03.12.2010 г. по гр.д.№ 481 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК, също не е даден отговор на поставения по делото конкретен правен въпрос, а само най-общо е посочено какъв е характера на иска по чл.72 ЗС.

Посочените определение № 374 от 17.05.2012 г. по гр.д.№ 98 от 2012 г. на ВКС, Първо г.о. и определение № 286 от 25.03.2010 г. по гр.д.№ 1419 от 2009 г. на ВКС, Трето г.о. не са основание да се приеме, че по поставените по настоящото дело правни въпроси има съдебна практика, тъй като тези определения сами по себе си не са практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК- те са постановени в производство по чл.288 ГПК и в тях ВКС не е дал отговор на процесуалноправни или материалноправни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а е преценил само дали са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на дадено въззивно решение.

Поради всичко гореизложено Върховният касационен съд, ГК, състав на Първо гражданско отделение