Определение № 60538 от 29.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 379/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 11845/ 11.08.2020 г. по гр.д. № 4254/ 2019 г., с което Софийският апелативен съд, потвърждавайки решение № 3432 от 13.05.2019 г. по гр.д. № 7704/ 2017 г. на Софийски градски съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на А. К. С. сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение за престъпление по чл. 282, ал. 2, вр. ал. 1 и чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК, ведно със законната лихва от 09.07.2016 г., като е отхвърлил иска до пълния размер от 50 000 лв. С въззивното решението е изменено решението на градския съд в частта по иска за обезщетение на имуществени вреди, като същият е уважен до пълния предявен размер от 9 800 лева. Решението се обжалва от Прокуратурата на Република България в частта, в която въззивният съд е уважил иска за обезщетение на имуществени вреди над присъдената от първата инстанция сума от 3 200 лева до 9800 лева. Въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта за присъдените имуществени вреди не е подавана от Прокуратурата на Република България, с оглед на което касационната й жалба се явява допустима само за разликата над 3 200 лева. Страната не обжалва решението в частта за присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Ищецът А. К. С. обжалва с насрещна касационна жалба решението на въззивния съд в частта, в която е отхвърлен иска й за обезщетение на претърпени неимуществени вреди до пълния му предявен размер. Повдигнатите въпроси са процесуалноправен и материалноправен. Прокуратурата поставя процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението /в случая – за имуществени вреди/, когато са в причинноследствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. Ищецът С. поставя материалноправния въпрос за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Прокуратурата счита, че по поставения процесуален въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР №1/ 11.12.2018 г. по тълк.гр.д. № 1/ 2017 г. ОСГК на ВКС и решение № 22/ 02.07.2019 г. по т.д. № 587/2018 г., на I-во ТО. Ищецът счита, че по поставения по него материалноправен въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. и решение № 240/ 04.01.2017 г. по гр.д. № 1117/ 2016 г. на III-то ГО. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно като необосновано и е нарушен чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК). Ищецът С. оспорва жалбата от насрещната страна. Претендира и разноски. От Прокуратурата на Република България не е постъпил отговор на насрещната касационна жалба на ищеца. За да уважи в пълен размер иска за обезщетение на имуществени вреди, въззивният съд е приел, че в периода 21.04.2008 г. – 09.07.2016 г. срещу А. К. С. е водено наказателно производство за престъпление по чл. 282 НК, впоследствие, наред с него – и за престъпление по чл. 201 НК. В този период ищцата С. е била представлявана от различни адвокати, за което е заплащала на всеки от тях възнаграждения, чиито общ размер е 9800 лева. По делото са приложени договорите за адвокатски услуги, както и доказателства за реално заплатени от ищцата суми в изпълнение на същите. Приложени са и пълномощни. Съдът е приел, че предвид фактическата и правна сложност на наказателното дело, множеството процесуални действия, включително и такива, свързани с промяна на правната квалификация на обвиненията, както и както и значителния обем на релевантната за обвиненията документация, не следва да се намаляват възнагражденията, които ищцата е заплатила на защитавалите я адвокати, заплащането им е доказано по делото и имуществената вреда подлежи на обезщетяване в пълен размер. Въззивният съд е приел, че основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за обезщетение на претърпени неимуществени вреди доказва влязлата в сила присъда по внохд № 285/2016 г. на САС, с която ищцата А. С. е оправдана по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 282, ал. 2, вр. ал. 1 и чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Аргументът е почерпил от това, че обвинението е незаконно по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ, а незаконното обвинение винаги причинява морални вреди. След това е пристъпил към обсъждане на онези релевантни обстоятелства, които е намерил да имат отношение към незаконното обвинение: 1) възрастта на ищцата към датата на започване на наказателното производство / 43 г./ 2) тежестта на повдигнатото обвинение – за тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпления, за които законът предвижда наказания лишаване от свобода до осем години, конфискация до Ѕ от имуществото, лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и 7 НК; 3) наложената мярка за неотклонение “подписка“; 4) наказателното производство е продължило осем години, два месеца и осемнадесет дни – на 21.04.2008 г. ищцата е бил привлечена като обвиняема, а на 09.07.2016 г. е влязла в сила оправдателната присъда на САС; 4) ищцата е заемала ръководна публична длъжност, ползвала се е с добро име в обществото; 5) не е била осъждана; 6) след привличането й като обвиняема от нея са започнали да странят близки хора, в това число и партньорът й; 7) повдигнатото обвинение е довело до значителен дискомфорт, психически стрес, несигурност за бъдещето; 8) наказателното производство срещу нея е било обсъждано в печатни и електронни медии; 9) общо пет пъти са й били връчвани постановления за привличане на обвиняем, предвид многократно уточняваното на досъдебното производство обвинение; 10) спрямо ищцата е постановена осъдителна присъда по нохд № 1961/2011 г. на СГС, впоследствие отменена от САС, но самият факт на постановяване на осъдителна присъда е годен да засили усещането за несигурност и тревога; 11) съобразена е от съда и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането на ищцата; 12) отчетено е, че Прокуратурата на Република България не следва да отговаря за освобождаването от длъжност на ищцата, предшестващо с почти осем месеца привличането й като обвиняем, по делото няма доказателства да са правени публични изявления от прокурор по обвинението, като е съобразено и, че ответникът не следва да носи отговорност за забавянето на производството, дължащо на това, че мотивите към осъдителната присъда по нохд № 1961/2011 г. не са изготвени в период от около две години от постановяването й; При отчитане на проявените обективни обстоятелства въззивният съд е определил обезщетението от 10 000 лв. за адекватно да обезщети по справедливост интервенцията в неимуществената сфера на ищцата поради незаконното обвинение в недоказаното престъпление и е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен в същия размер. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на Върховния касационен съд намира повдигнатите въпроси обуславящи решението, но не приема да са разрешени в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., с тълкувателните решения, на които касаторите се позовават и с цитираната практика на ВКС по чл. 290 ГПК. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Мотивирал се е с особеностите на конкретния случай. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с указанията в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с Постановлението. Решението съдържа онези мотиви, които дължи съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и са от значение за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди при незаконно наказателно преследване. Противоречие на обжалваното решение с други решения по разгледаните от ВКС искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е възможно, тогава когато по висящото дело и по приключените са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на емоционалната сфера на увреденото лице, но присъдените обезщетения са различни по размер. Такова сходство липсва в решенията на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК, на които касаторът А. К. С. се позовава. Не се установява наличие за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и в частта по иска за обезщетение на имуществени вреди. Обобщението е, че по повдигнатите въпроси е изключено допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. По разноските: Прокуратурата на Република България не е претендирала разноски в производството пред Върховния касационен съд. Пред настоящата инстанция ищецът А. К. С. е поискала в срок присъждане на разноски. Представен е списък в срока по чл. 80 ГПК. Приложени са договор за процесуално представителство и доказателства за заплатен адвокатски хонорар в размер на 600 лева. Според т. 2.2 от представения договор уговореното възнаграждение е за процесуално представителство в касационното производство. Страната е подала отговор на касационната жалба на Прокуратурата на Република България. Подала е и насрещна касационна жалба. При този изход на спора и липсата на разграничение в договора за процесуално представителство каква сума се дължи за подаването на отговор и каква сума за подаването на насрещна касационна жалба, настоящият състав намира, че на ищцата С. следва да се присъдят разноски в размер на 300 лева – за изготвения отговор на касационната жалба на Прокуратурата. За насрещната касационна жалба разноски не се дължат, за внесената по нея държавна такса в размер на 30 лева – също. При тези мотиви, съдът