Определение № 1638 от 13.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 757/2023 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на С. Л. К., чрез адвокат Д. Б. от АК-П., срещу решение № 1333/01.11.2022 г. по в.гр.д.№ 1624/2022 г. на Окръжен съд Пловдив, с което се потвърждава решение № 1572/12.05.2022 г. по гр.д.№ 13720/2021 г. на Районен съд Пловдив и е уважен иск на Р. И. Ц.против С. Л. К., на основание чл.422, вр. чл.415, ал.1 ГПК, да се установи съществуване на вземането на ищеца за сумата от 6200 лева - главница по договор за паричен заем от 17.10.2017 г., ведно със законната лихва от 05.02.2021 г. до изплащане на сумата. Касационната жалба съдържа доводи за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на решението, а в изложение към жалбата се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по въпросите: „Допустими ли са свидетелски показания за установяване на обстоятелствата, при които е сключен договорът за заем и как са били изпълнявани задълженията след сключването му и какъв е редът за опровергаване съдържанието на издаден от страната частен свидетелстващ документ“, които според касатора са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. От Р. И. Ц., чрез адвокат Л. К. от АК- П., е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба, като счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. За да постанови решението, въззивният съд приема, че по делото се установява сключен между страните договор за заем от 17.10.2017 г., а възраженията на ответника, че договорът е симулативен и не се доказва реално предаване на сумата, са неоснователни. При липсата на обратно писмо или документ „начало на писмено доказателство“, който прави симулацията вероятна, твърденията на ответната страна са недоказани. Според мотивите на съда, използваната терминология в документа дава основание да се приеме, че действителната обща воля на страните е за реално предаване на парична сума при подписване на договора, а след като липсват доказателства за връщане на сумата, предявения от ищеца иск следва да бъде уважен. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като в своето изложение касаторът не е посочил допълнителните предпоставки, по отношение на които счита, че са налице предпоставките за допускане на касация, което е достатъчно за недопускане на касационно обжалване, според т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. Независимо от изложеното, формулираните въпроси са разрешени в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд - напр.решение № 69/24.06.2011 г. по гр.д.№ 584/2010 г., III г.о., с което се приема, че за да има договор за заем, освен постигнато съгласие между страните, следва да има и реално предаване на сумата, предмет на договора. Когато такова предаване на паричната сума липсва, фактическия състав на сделката не е осъществен. Реалното предаване на паричната сума е факт, чиято доказателствена тежест да установи по делото е на страната, която се позовава на договора за заем и основава претенциите си на този договор, т.е. при спор относно дължимостта на сумата, дадена в заем, доказателствената тежест е на страната, която се позовава на сделката, която при условията на пълно доказване следва да установи, че сумата е предадена. Отговор на въпросите се дава в решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д.№ 856/2009 г., ВКС, IV г.о. и решение № 253 от 17.10.2014 г. по гр.д.№ 2902/2014 г., ВКС, III г.о., с които се приема, че ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК (чл. 133, б. “в” ГПК отм.), изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева не е приложимо когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. С решението по гр.д.№ 2902/2014 г., ВКС, III г.о., обаче, е изяснено, че при липсата на писмен документ за предаване на сумата по заема, забраната за разпит на свидетелите е налице и не е отпаднала, т.е. предаването на паричната сума е съществен елемент на договора за заем и установяването на това обстоятелство доказва самото съществуване на заемното правоотношение, поради което ограничението за свидетелски показания е приложимо (чл.164, ал.1, т.3 ГПК). В случая, въззивната инстанция е съобразила изцяло съдебната практика на ВКС, като е тълкувала писмените изявления на страните по договора в смисъл, че заемодателят предоставя парична сума в брой на заемателя, т.е. в момента на подписване на договора, а заемодателят има право да получи даденото, респ.полученото по този договор, в срока и по начина описани в него, което доказва, че между страните е възникнало заемно правоотношение. Последният от въпросите също не дава основание за допускане на касационно обжалване, тъй като в решение № 79/10.09.2010 г. по т.д.№ 628/2009 г., II т.о. и решение № 91/01.04.2015 г. по гр.д.№ 5960/2014 г., IV г.о., се приема, че частният свидетелстващ документ няма обвързваща материална доказателствена сила, поради което при оспорване на отразеното в него не е нужно откриване на производство по чл.193 ГПК. Частният свидетелстващ документ не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление за знание, нито датата и мястото на съставяне на документа. Съгласно чл.180 ГПК, частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица и в това се заключава тяхната формална доказателствена сила. Въззивният съд в случая е процедирал съобразно установената съдебна практика по приложението на чл.193, ал.3, пр.2 ГПК, според която тежестта за доказване неистинността на документа пада върху страната, която го е представила, а когато се оспорва частен документ, подписан от оспорващата страна, нейна е доказателствената тежест да установи неистинността на удостоверените с него обстоятелства. След като въззивният съд се е произнесъл не в противоречие, а в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, въпросите не обуславят допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а при липсата на аргументи за нейното изменение или допълване поради промяна на законодателството или обществените отношения, не може да се приеме, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, според т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по гр.д.№ 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. От Р. И. Ц., чрез адвокат Л. К. от АК- П. са поискани разноски в касационното производство, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 09.01.2023 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение