Определение № 3341 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4648/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №22709436/10.09.2024г. на

„ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛИТЕЛНИ МРЕЖИ ЗАПАД” ЕАД, ЕИК[ЕИК], чрез юрисконсулт И. К. срещу Решение №4597 от 31.07.2024г. по в. гр. д. №7407/2023г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което е признато за установено по отношение на „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], че Руската федерация е собственик по силата на Споразумение между Правителството на Народна Република България и Правителството на СССР за замяна на недвижими имоти от 13.05.1977г. на сграда за енергопроизводство, съставляващ трафопост с диспечерски номер 11-79 и диспечерско наименование "Щ. А. 5“, на един етаж, представляващ сграда с пл. № 1278 със застроена площ от 70,2 кв.м., построена в УПИ №..., отреден за легация, по плана за регулация на местността „Изток-юг“, представляващ сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], и „Електроразпределителни мрежи Запад" ЕАД, ЕИК[ЕИК] е осъдено да предаде на Руската федерация владението върху същия имот на осн. чл. 108 ЗС; на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по правоприемство №185, том II, peг. № 5213, дело № 364/2010г., с който „Електроразпределителни мрежи Запад" ЕАД е признат за собственик по преобразуване и правоприемство на процесния трафопост; „Електроразпределителни мрежи Запад" ЕАД, ЕИК[ЕИК] е осъдено на основание чл.59. ал.1 ЗЗД да заплати на Руска федерация сумата от 18 000 лева, представляваща обезщетение за ползване без основание на сграда за енергопроизводство с идентификатор [№] по КККР на [населено място], за периода 01.10.2017г. - 30.09.2020г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба /01.10.2020г./ до окончателното изплащане. Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, предвид което моли за неговата отмяна, и постановяването на друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. Оспорва като неправилен извода, че ищецът е установил по безспорен начин, че процесният трафопост е включен в обхвата на сключено Споразумение между Правителството на Народна Република България и Правителството на СССР за замяна на недвижими имоти от 13.05.1977г. Счита, че неправилно е прието и, че ответникът не е направил своевременно възражение, че процесният трафопост не попада сред прехвърлените е международното споразумението имоти. Оспорва и извода на съда, че независимо, че процедурата по чл. 5 от Конституцията на РБ не е спазена, то доколкото споразумението не противоречи на императивни правни норми, е породило вещно-прехвърлителен ефект. Счита за неправилен и извода на въззивния съд, че доколкото спорът между страните е само относно сградата на трафопоста, без находящото се в него енергийно оборудване, то сградата на същия няма специфичен характер на енергиен обект, не представлява енергиен обект и не е под специален режим. Оспорва и извода, че при липсата на данни процедурата за определяне на обезщетение по чл. 210 ЗУТ да е реализирана, то сервитут в полза на енергийното дружество не е възникнал. Счита, че и искът по чл. 59 ЗЗД неправилно е уважен тъй като в конкретния случай обедняване на ищеца не е установено. Твърди, че неправилно е прието за неоснователно възражението за изтеклата придобивна давност по чл. 79 от ЗС в полза на енергийното дружество, като се има предвид, че ищецът сам още в исковата си молба признава, че ТП изцяло се владее от електроразпределителното дружество. В изложението към касационната жалба се посочва наличието на основанията по чл.280, ал.1. т.1 и 3 и ал. 2 от ГПК, като се поставят следните въпроси:

1. По въпроса дали сградата на ТП представлява специфичен енергиен обект и дали е изключена от гражданския оборот, касаторът счита, че въззивният съд е постановил съдебен акт в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Решение №440 от 23.11.2011г. по гр.д. №1605/2010г. на ВКС.;

2. Относно възможността за прехвърляне на процесния трафопост в собственост на Руската държава по приращение-без да е изрично описана в предмета на международния договор и без да е съществувала към датата на неговото подписване, касаторът счита, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с Решение №7 от 02.07.1992г. по конст. дело №6/1992г. на Конституционния съд, в което е прието, че международните договори, приети, ратифицирани и влезли в сила за Република България при действието на чл. 5. ал. 4 от Конституцията, но необнародвани, не са част от вътрешното законодателство и нямат предимство по смисъла на чл. 5. ал. 4 от Конституцията пред нормите на вътрешното законодателство.

3. Във връзка с уважения иск по чл. 59 ЗЗД, касаторът поставя въпроса дали при изрично въведени правозащитни възражения, свързани с отричане възможността за обедняване, и при ангажирани от ответника доказателства, създаващи съмнение в основателността на иска, ищецът следва да докаже обстоятелствата, създаващи възможността за придобиване на ползите, които ги правят сигурни. Счита, че доколкото ищецът в производството не е установил наличието на сигурна възможност за получаване на присъденото с въззивното решение обезщетение – наем, т.е. елемент от фактическия състав на неоснователното обогатяване, то претенцията му е следвало да бъде отхвърлена. Като е достигнал до друг извод, въззивният съд е дал разрешение на този въпрос в противоречие с ППВС №1/79г., и решение №251 от 04.04.2017г. по т.д. №1023/15г., решение №135/17г. по т.д. №512/16г., решение №398/14г. по гр.д. №1933/13г. и решение №190/12.12.2017 по дело №512/2017 на ВКС.

Следните въпроси, касаторът поставя на осн. чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като твърди, че те са обусловили крайния изход на делото, и са от значение за точното прилагане на закона:

4. Допустимо ли е по силата на сключен международен договор, който не е ратифициран и обнародван по реда на чл.5, ал.4 от Конституцията на РБ, да бъде придобито правото на собственост върху бъдещ /неизграден към датата на подписване на договора/ енергиен обект - трафопост, от друга държава, при противоречие с императивните разпоредби на вътрешното законодателство — чл. 2 от Закона за електростопанството /обн. 1975г., отм./?;

5. Допустимо ли е да се приеме, че международен договор е придобил превес над вътрешното законодателство при липса на изпълнение на регламентираната в чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ процедура за ратифициране и обнародване, при условията на чл. 24, ал. 2 от Указ № 1496/1995г. при липса на надлежно изрично разпореждане на компетентния орган?;

6. Представлява ли сградата на действащ площадков енергиен обект - трафопост част от енергиен обект в съвкупност, и в този смисъл може ли да бъде предмет на прехвърлителна сделка в полза на друга държава като отделен недвижим имот, непритежаващ специфични те характеристики на енергиен обект?;

7. Допустимо ли е елементи на техническата инфраструктура, конкретно елементи от разпределителната електрическа мрежа на Република България - с характер на енергийни обекти по смисъла на енергийното законодателство, да бъдат прехвърляни в собственост на друга държава, като бъдещи приращения към прехвърляни недвижими имоти?

Касаторът твърди и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2 от ГПК, а именно очевидна неправилност на обжалваното решение, поради очевидна неправилност на извода на въззивния съд, че двустранното споразумение, въпреки, че не е ратифицирано по конституционен ред и не е обнародвано, е част от вътрешното право и има предимство над нормите на вътрешното законодателство. За крайно неправилен, и противоречащ на разпоредбата на чл. 2 от отм. Закон за електростопанството/действал към момента на подписване на споразумението/, счита извода, че процесният трафопост не е бил вещ - изключена от гражданския и търговския оборот, както и че същият е могъл да бъде предмет на прехвърлителна сделка.

Чрез писмения си отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, ответникът по касационна жалба – Руската федерация, чрез адв. Св. Д. и адв. Д. Д. изразява становище за неоснователност на същата. Твърди, че липсват основанията за допускане на касационно обжалване. Излага, че действащият по време на построяване на трафопоста Закон за електростопанството /обн. ДВ, бр.95/12.12.1975г., в сила от 01.07.1976г., отм. ДВ, бр.64/16.07.1999г./ изрично позволява изграждането и придобиването правото на собственост върху енергийни съоръжения от страна на небитови клиенти. Посочва, че предмет на спора не са електрически уредби и мрежи, в този смисъл, спорът между страните не е за ползването на електрическите обекти и съоръжения, намиращи се в постройката на трафопоста, които са под специален режим, а за собствеността и използването на самата постройка. В действащия към 1977г. закон няма принципна забрана тези обекти - сграда и земя, да принадлежат на друго лице, различно от държавата или енергийното предприятие, респ. няма забрана държавата да се разпорежда със собствените си имоти в полза на други лица - публичноправни или частноправни субекти, а в последващата нормативна уредба, вкл. и в действащия Закон за енергетиката /ДВ бр. 107 от 07.12.2003 г./ изрично е и предвидено съществуването на вещни права на трети лица върху недвижимите имоти, прилежащи към енергийните обекти. Посочва, че в този смисъл е и съдебната практика, в която се приема, че трафопостът, който се намира в сграда или поземлен имот, собственост на трето лице, различно от енергопреносното или енергоразпределителното дружество, е собственост на това трето лице. Обектът функционира като трафопост /съвкупност от сграда и съоръжения/, а за достъпа до обекта енергийното предприятие дължи обезщетение. Позовава се на Виенската конвенция, според която помещенията на дипломатическите представителства са неприкосновени, предвид което по отношение на тази територия и съоръженията в нея е неприложимо българското законодателство, вкл. и предвидените в ЗЕ ограничения, на които ответникът основава възраженията си, а именно, че всички енергийни обекти на територията на България следва да бъдат собственост на съответните енергийни дружества, както и, че в негова полза е възникнал законен сервитут върху сградата. Развива подробни съображения относно действието на двустранната спогодба и влизането и в сила от деня на нейното подписване, без необходимост от извършване на последващи действия. Във връзка с въпроса касаещ уважаването на иска по чл. 59 ЗЗД излага, че според константната съдебна практика, ползването на достъп до съоръжение за пренос или разпределение на ел.енергия, находящи се в чуждо помещение, без наличието на сключен между страните договор следва да се разглежда по правилата за неоснователното обогатяване, в който случай за възникване на задължението за плащане на обезщетение, не е нужна покана и то възниква от датата на неоснователно владение на вещта. Ответникът счита, че липсват и посочените от касатора основания по чл. 280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК. Твърди, че въззивният съд при постановяване на решението не се е произнесъл в нарушение на практиката на ВКС, нито е допуснал твърдяните от касатора нарушения. Всички доказателства по делото са обсъдени по отделно и в тяхната съвкупност. В заключение се моли решението да не бъде допуснато до касационно обжалване, а ако бъде допуснато- да бъде оставено в сила.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК, от легитимирано лице, и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките за допускане до касационно обжалване, настоящият състав съобрази следното:

Производството е образувано по искове, предявени от Руската федерация: за признаване за установено отношение на „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], че ищецът е собственик по силата на сключено между Правителството на Народна Република България и Правителството на СССР Споразумение за замяна на недвижими имоти от 13.05.1977г., на сграда за енергопроизводство, съставляваща трафопост с диспечерски номер 11-79 и диспечерско наименование "Щ. А. 5“, на един етаж, с пл. №1278 със застроена площ от 70,2 кв.м. построена в УПИ-У1, отреден за легация, по плана за регулация на местността „Изток-юг“, с идентификатор 68134.800.2010.1 по КККР на [населено място], и осъждане на „Електроразпределителни мрежи Запад" ЕАД, ЕИК[ЕИК] да предаде на Руска федерация владението върху имота, на осн. чл. 108 ЗС; за отмяна на основание чл.537, ал.2 ГПК на констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по правоприемство №185, том II, peг. № 5213, дело №364/2010г., с който „Електроразпределителни мрежи Запад" ЕАД е признат за собственик по преобразуване и правоприемство на процесния трафопост; и осъждане на „Електроразпределителни мрежи Запад" ЕАД, ЕИК[ЕИК] да заплати на Руската федерация на основание чл.59. ал.1 ЗЗД сумата от 18 000 лева, представляваща обезщетение за ползване без основание на сграда за енергопроизводство с идентификатор [№] по КККР на [населено място], за периода 01.10.2017г. - 30.09.2020г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба /01.10.2020г./ до окончателното изплащане.

Ответникът „Електроразпределителни мрежи Запад" ЕАД, ЕИК[ЕИК] оспорва исковете и моли за тяхното отхвърляне, като твърди, че е собственик на трафопоста, тъй като същият представлява сграда на площадков енргиен обект по см. на §1, т.23 и т.241 от ДР на ЗЕ, поради което от момента на възникването му, той става собственост на държавата.

Въззивният съд е посочил, че по делото е приложен официално заверен от Министерство на външните работи препис на Спогодба между правителството на Народна Република България и правителството на Съюза на съветските социалистически републики за замяна на терени и сгради в София, подписана на 13 май 1977г., съгласно чл. 1 и чл. 2 от която, правителството на СССР предава при условията на взаимност в собственост на НРБ терен с площ от 4400 кв.м. със сгради с обща площ от 1952 кв.м., намиращи се между улиците „Г. Сава Раковски“, „Московска“ и „Г. Бенковски“, а правителството на НРБ предава при условията на взаимност в собственост на СССР терен с площ от 6600 кв.м., намиращ се в кв. 16-а в район „Изток-Юг“ между новия административно-жилищен комплекс на Посолството на СССР и улиците „Незабравка“, „Л.“ и „Н. М.“, и терен с площ 5700 кв.м., заедно със започнатите, но недовършени две сгради с обща площ 2588 кв.м. /едната 1378 кв.м. и другата 1210 кв.м., намиращи се в кв. 15, район „Изток-Юг“, между улиците „Н. М.“ и „Л.“, като точното местонахождение на терените и техните граници са обозначени в приложената към спогодбата план-скица /приложение № 2/. Според чл. 3 от спогодбата, започнатите, но недовършени сгради и всички сгради, които могат да бъдат построени върху терените, посочени в член 2, стават собственост на СССР.

Въззивният съд е приел, че възражението във въззивната жалба, че процесният трафопост не е включен в обхвата на споразумението от 1977г. е преклудирано и не следва да се разглежда по същество, доколкото не е било въведено с отговора на исковата молба, но независимо от това е развил съображения за неговата неоснователност в следния смисъл: Идентичността на процесния имот с идентификатор по действащата кадастрална карта [№] /върху който е изграден трафопостът/ с описаните в спогодбата терени се установява категорично от заключението на тричленната СТЕ, според което към датата на подписване на спогодбата е действал регулационният план, приет със заповед №90/01.03.1976г., съобразно който единственият имот между улиците „Н. М.“ и „Л.“ в кв. 15 на район „Изток-юг“ е парцел VI – за легация, с площ от 6000 кв.м. Представената извадка от регулационния план, приложена към исковата молба, представлява приложение №2 към спогодбата, посочващо границите на процесния имот, но дори това да не е безспорно, идентичността на прехвърлените в полза на Руската държава терени с УПИ [№] се установява несъмнено от неговите местоположение и предназначение – в посочения квартал на район „Изток-юг“, между които улици не е разположен друг имот освен УПИ [№], чието предназначение е именно за посолство – легация /дипломатическа мисия/. В о.с.з. е обяснено, че разликата в първоначалната площ на УПИ [№] по регулационния план от 1976г. – 6000 кв.м., и тази на имотите по спогодбата от 1977 г., сключена година по-късно – 5700 кв.м., се дължи на промяната в имот пл. №373, част от който е била отнета и включена в улица. Процесният трафопост не е бил построен към 1976г., поради което не е бил отразен в регулационния план от тази година. Той е бил изграден в североизточния ъгъл на имот пл. № 316 – в рамките на парцела, собствеността върху който е прехвърлена със спогодбата от 1977г. Със следващият регулационен план е изменена уличната регулация и трафопостът е нанесен извън парцел VI – включен е в имот, предвиден за улица, но вещите лица са категорични, че в тази част планът не е приложен и дори е отменен след обжалване, което се отнася и до следващия /сега действащ/ регулационен план, одобрен със заповед № РД-50-09-77/16.04.1992г., в който процесният трафопост е нанесен извън УПИ [№], но който също не е приложен. Според заключението не е проведена процедура по отчуждаване на процесната част от имота, предвидена за улица и в която попада трафопостът, поради което имотът, предмет на спогодбата от 1976г., следва да се индивидуализира с границите си по последния приложен регулационен план – този от 1976г., съобразно който в него попада и имотът, върху който е изграден процесният трафопост.

Въззивният съд е кредитирал заключението на тричленната СТЕ, както и на единичната, изготвена от в.л. лице И. С., като е посочил, че техните изводи съответстват на действащата към приемане на регулационните планове нормативна уредба – ЗТСУ /обн., ДВ, бр. 29 от 10.04.1973г., в сила от 1.06.1973 г., отм., бр. 1 от 2.01.2001 г., в сила от 31.03.2001г./, според която отчуждително действие има само дворищно-регулационният план, но не и улично-регулационният план. Посочил е, че доколкото по делото липсват доказателства за изпълнението на двете кумулативни предпоставки /влязла в сила заповед по чл. 95 ЗТСУ /отм./ за отчуждаване и заплащане на обезщетение на собственика/, по отношение на процесната част от УПИ [№], предвидена за улица, то имот пл. №316, върху който процесният трафопост, е бил изграден, е останал в собственост на СССР съобразно постигната спогодба от 1977г. в границите по последния приложен регулационен план от 1976 г.

По изложените съображения, въззивният съд е счел за несъстоятелни възраженията на въззивника срещу спогодбата между НРБ и СССР от 13.05.1977г., като е приел, че същата обективира прехвърлянето на собствеността върху УПИ [№], част от който е и имот с идентификатор [№] по действащата кадастрална карта, върху който е построен процесният трафопост, в полза на Руската държава.

По отношение на спогодбата е изложил, че тя представлява двустранен международен договор, с който двете страни са си прехвърлили взаимно правото на собственост върху описаните недвижими имоти; сключена е по реда на действащия към този момент Указ №1496 за участие на Народна република България в международни договори /обн., ДВ, бр. 62 от 12.08.1975г., отм. с влизане в сила на Закона за международните договори на РБ, обн. ДВ бр. 97 от 13.11.2001 г./ и е влязъл в сила от деня на подписването му, при липсата на данни да е бил обнародван в Държавен вестник, което е допустимо съобразно чл.24, ал.2 от Указ №1496/1975г. Посочил е, че описаният международен договор няма нормативен характер, а представлява разпоредителна сделка между две държави като частноправни субекти, които прехвърлят помежду си правото на собственост върху индивидуално определени недвижими имоти. В този смисъл, въпреки, че процедурата на чл.5, ал.4 КРБ /приложима и по отношение на приетите преди влизане в сила на действащата Конституция международни договори съобразно § 2 и § 3 от ПЗР на Закона за международните договори на РБ/ не е осъществена, то процесната спогодба би била валидна и би породила вещнопрехвърлителен ефект, ако не противоречи на императивни материалноправни норми.

Въззивният състав не е констатирал нарушение на такива. Посочил е, че ищецът претендира право на собственост единствено върху трафопоста като сграда – самостоятелен недвижим имот, не и върху разположените в него енергийно оборудване и съоръжения, за които не се спори, че са собственост на ответника. Т.е. спорът не е за ползването на електрическите обекти и съоръжения, намиращи се в трафопоста, които са под специален режим, а за собствеността и използването на самата постройка. Посочил е, че действащият към 1977г. закон /чл. 2, ал. 1 и чл. 2 от Закона за електростопанството /обн., ДВ, бр. 95 от 12.12.1975 г., в сила от 1.07.1976 г., отм., бр. 64 от 16.07.1999 г./ не съдържа принципна забрана тези обекти – сграда и земя, да принадлежат на друго лице, различно от държавата или енергийното предприятие, респ. няма забрана държавата да се разпорежда със собствените си имоти в полза на други лица – публичноправни или частноправни субекти, а в последващата нормативна уредба /ЗЕЕЕ -действащ в периода 1999-2004г./ и в действащия Закон за енергетиката /ДВ бр. 107 от 07.12.2003г./ изрично е и предвидено съществуването на вещни права на трети лица върху недвижимите имоти, прилежащи към енергийните обекти.

Предвид което въззивният съд е приел, че процесният трафопост не е бил вещ, изключена от гражданския оборот към датата на подписване на спогодбата между НРБ и СССР, поради което същата е могла да бъде предмет на прехвърлителна сделка към датата на сключване на международния договор и към момента на построяването й /в периода 1977г. – 1980г., съобразно събраните гласни доказателства/. Счел е, че по силата на чл. 2 и чл. 3 от спогодбата собствеността му е преминало в патримониума на ищеца, който е установил владение върху него в качеството си на собственик. При липсата на данни за последващи разпоредителни действия с имота и доколкото страните не спорят, че ответникът към настоящия момент упражнява фактическа власт върху сградата посредством използване на разположените в нея собствени на електропреносното дружество енергийни обекти и съоръжения, то предявеният ревандикационен иск е счетен основателен, предвид което въззивният съд е уважил и искането за отмяна на констативния нотариален акт за собственост, издаден в полза на ответника, по реда на чл.537, ал.2 ГПК.

Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответното дружество, че е придобил трафопоста по давност, като е изложил, че от свидетелските показания се установява, че през последните 10 години фактическата власт върху него е била упражнявана съвместно от страните. Свидетелите В. К. и А. Т. разказват, че до обекта има свободен достъп от [улица]и технически сътрудник от руското държавно предприятие „Госзагрансобственост“ /което се занимава с управление на имотите на Руската федерация в България/ има ключ и възможност за достъп до сградата, като същият отговаря за пожарната безопасност и поддръжката на обекта. Последните 2-3 години посолството е извършвало ремонт и боядисване на сградата, като свидетелят Т. е категоричен, че от 2012г. от когато работи за „Госзагрансобственост“ достъпът му до трафопоста не е бил ограничаван – той разполага с ключ от него и периодично проверява състоянието на сградата, като само поглежда в нея, но не влиза, тъй като вътре са разположени трансформатори под високо напрежение. Установява се също, че и служителите на ответното дружество имат ключ за постройката и разполагат с достъп до нея от улицата, като периодично влизат в трафопоста, за извършване на оперативни превключвания и отстраняване на повреди. Свидетелят Й. Т. излага, че от процесния трафопост се захранват множество потребители, като достъпът до него никога не е бил ограничаван, и дружеството по принцип осъществява поддръжка на сградата, но в последните години не е извършван ремонт на същата. Свидетелят лично не е забелязал някой друг да извършва ремонт на трафопоста, като въззивният съд е счел, че изложеното не изключва достоверността на показанията и на двамата свидели К. и Т., доколкото служителят на ответното дружество не е имал ежедневни наблюдения над постройката, тъй като считано от 2015г. обходи на трафопоста се извършват едва два пъти годишно. Предвид изложеното, въззивният съд е счел, че не може да се направи извод, че ответникът е упражнявал владение, тъй като през целия период фактическа власт върху имота е упражнявал и неговият собственик – ищецът. Доколкото последният също е имал достъп до трафопоста и е извършвал явни действия, с които е упражнявал собственическите си правомощия /влизал е в постройката и я е поддържал в годно състояние/, то е приел, че упражняваната от ответника фактическа власт не установява осъществяване на предпоставките за придобиване на имота от ответника по давност, поради което е счел за неоснователно въведеното в тази насока възражение.

Въззивният съд е счел за несъстоятелни и възраженията на въззивника за неоснователност на претенцията по чл.59, ал.1 ЗЗД. Приел е за установено, че в процесния период ищецът е бил собственик на обекта, а ответникът го е ползвал чрез разположените в него енергийни съоръжения, от които е захранвал свои клиенти с електрическа енергия. При липсата на постигната между страните договорка за това, съдът е приел, че упражняваната от ответника фактическа власт е без основание. Въззивният съд, след като е съобразил разпоредбите от отменения и действащия Закона за енергетиката, регламентиращи упражняването на сервитута, както и правата и задълженията на собственика на служещия имот, е посочил, че сервитутното право не е безвъзмездно, а титулярът на сервитута - енергийното предприятие, притежаващо енергийните съоръжения и лицензия за дейността, дължи заплащане на обезщетение на собственика на имота, върху който е възникнал сервитутът, като това плащане е предпоставка за възникване на сервитута – арг. чл. 64, ал. 4, т. 2 ЗЕ. Посочил е, че по делото липсват данни административната процедура по чл. 210, 211 и 215 ЗУТ за определяне на обезщетението за упражняване на сервитута от енергийното предприятие – ответник по иска или определянето му по взаимно съгласие на страните – чл. 64, ал. 6 ЗЕ да е реализирана. По такъв начин, ответникът е спестил разходи, респ. ищецът е бил лишен от възможност да ползва обекта си в цялост, предвид което следва да бъде обезщетен със средната пазарна наемна цена, която ответникът би му дължал за да ползва собствения му имот, поради което съдът е уважил искът за заплащане на претендираната сума.

Въззивният съд, съобразявайки изложеното от вещото лице Б., е счел, че Методиката на КЕВР за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други постребители в случая е неприложима, тъй като тя касае размера на обезщетение когато електропреносното предприятие ползва енергийни съоръжения или уредби, които не са негова собственост, докато в настоящата хипотеза ползваната без основание вещ е сграда, която не е електрическа уредба или енергиен обект по смисъла на § 19 и § 23 от ДР на ЗЕ. Според вещото лице за изчисленията по методиката се съобразяват разходите за охрана на съоръженията, за резервни части, за обслужване и др., т.е. посочените критерии са неприложими при изчисление на дължимо месечно обезщетение за ползване на трафопост като постройка. С оглед на което, съдът е изложил, че за размера на обезщетението ще вземе предвид заключението на П. Я. /л. 144-147 от делото на СРС/, която е съобразила характеристиките на имота и наличните пазарни аналози и е посочила стойност на средната наемна цена за процесния период от общо 19860лв., т.е. съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданския процес предявеният осъдителен иск за периода 01.10.2017 г. – 30.09.2020г. е счетен за изцяло основателен за претендираната сума от 18000 лв.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, за да прецени наличието на основания за касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, и с оглед наведените от касатора доводи, по поставените въпроси втори, четвърти и пети в обобщен вид касаещи действието на международен договор, който не е ратифициран и обнародван по реда на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ, не се констатира разрешението на въззивния съд да е в противоречие с посоченoто от касатора решение на конституционния съд на Р България. Въззивният съд е изложил, че спогодбата между НРБ и СССР от 13.05.1977г. обективираща сделка за прехвърляне на правото на собственост в полза на руската държава върху УПИ [№], част от който е и имот с идентификатор [№] по действащата кадастрална карта, върху който е построен процесният трафопост, представлява двустранен международен договор, с който двете страни са си прехвърлили взаимно правото на собственост върху описаните недвижими имоти. Отбелязал е, че същият е сключен по реда на действащия към този момент Указ №1496 за участие на Народна република България в международни договори (обн., ДВ, бр. 62 от 12.08.1975г., отм. с влизане в сила на Закона за международните договори на РБ, обн. ДВ бр. 97 от 13.11.2001 г.) и е влязъл в сила от деня на подписването му, без да е обнародван в Държавен вестник /при липса на данни за това/, което е допустимо съобразно нормата на чл.24, ал.2 Указ №1496/1975г. Следва да се посочи, че описаният международен договор няма нормативен характер, а представлява разпоредителна сделка между две държави като частноправни субекти, които прехвърлят помежду си правото на собственост върху индивидуално определени недвижими имоти, предвид което и разясненията, съдържащи се в Решение №7 от 2.VII.1992 г. на КС на РБ по конст. д. № 6/92г. досежно непосредствено включване на нормите на международните договори като съставна част от вътрешното право на Република България и предимство за тях пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат, не намират приложение. Въпреки, че процедурата на чл. 5, ал. 4 КРБ /приложима и по отношение на приетите преди влизане в сила на действащата Конституция международни договори съобразно § 2 и § 3 от ПЗР на Закона за международните договори на РБ/ не е осъществена, то процесната спогодба е валидна и поражда вещнопрехвърлителен ефект, в случай, че не противоречи на императивни материалноправни норми. В посоченото решение е прието, че ако международните договори са сключени при спазване на тогавашното законодателство и установения от него ред за ратификация, те са част от вътрешното право, ако са обнародвани или ако за обнародването им не е съществувало задължение, с което въззивното решение е съобразено.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по въпроси първи, шести и седми в обобщен вид целящи да установят дали сградата на трафопоста представлява специфичен енергиен обект, който е изключен от гражданския оборот, и в този смисъл дали трафопостът може да бъде предмет на прехвърлителна сделка, съответно да се придобива в собственост по приращение от този, който е инвестирал в изграждането му, или е станал държавна собственост след изграждането му

Предвид което, на осн. чл. 280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване следва да бъде допуснато по следния въпрос, преформулиран от настоящия състав във връзка с правомощията му съобразно указанията, дадени в т. 1 на ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК: „Сградата „Трафопост“, изградена в имот, собственост на чужда държава, представлява ли специфичен енергиен обект, изключен от гражданския оборот, и в този смисъл може ли да се придобие в собственост от този, в чийто имот е построен, и който е инвестирал в изграждането му, или е станал държавна собственост по силата на чл. 2, ал.1 от Закона за енергетиката/ обн. ДВ 95 от 12.12.1975г., отм./?“ с цел преценка дали разрешението на въззивния съд не в противоречие с решение №440 от 23.11.2011г. по гр.д. №1605/2010г. на ВКС и решение № 716/22.10.2010г. по гр.дело № 810/2009г. по описа на ВКС.

При допускане на касационното обжалване, касаторът дължи внасяне на държавна такса по иска с пр. основание чл. 108 ЗС в размер на 148.90 лв., и 360 лв. – по иска с пр. осн. чл. 59 ЗЗД.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,