Определение № 2251 от 07.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2406/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 2177/19.04.2024 г. на А. Р. А., чрез адвокат М. Д., срещу въззивно решение № 35/26.02.2024 г. по в. гр. д. № 390/2023 г. на Окръжен съд – Шумен в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частите, с които: 1/ на основание чл. 349, ал. 2 ГПК на С. И. Е. е възложен недвижим имот, представляващ дворно място с площ от 1750 кв.м., представляващо УПИ *-* от кв. 38 по регулационния план на [населено място], ведно с построените в него масивна жилищна сграда, две полумасивни жилищни сгради, полумасивна стопанска постройка, навес и едноетажна постройка, с пазарна цена от 53 850 лева; 2/ е отхвърлен искът на А. Р. А. за възлагане на процесния недвижим имот в неин дял на основание чл. 349, ал. 2 ГПК; 3/ С. И. Е. е осъдена да заплати сумите от 33 656, 25 лева на А. Р. А. и по 6731,25 лева на В. И. А. и Х. И. А. за уравняване на дяловете им.В останалата част въззивното решение не се обжалва от някоя от страните, поради което е влязло в сила. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите дали правната квалификация дадена от страната на нейната претенция, обвързва съда, или той следва сам да я определи като изхожда от фактите и обстоятелствата по делото, както и относно правомощията на въззивния съд; Ответниците по касация З. З. Е., Т. З. З. и А. З. З., в качеството си на законни наследници на С. И. Е., чрез процесуалния им представител адвокат Г. С., са подали отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Претендират сторените по делото разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е обезсилено като недопустимо решение № 260002 от 15.02.2023 г. по гр. д. № 29/2020 г. на Районен съд – Нови пазар в частите, с които: 1/ С. И. Е. на основание чл. 30, ал. 3 ЗС е осъдена да заплати на А. Р. А. сумата от 673, 13 лева, представляваща необходими разноски за запазване на имота и подобренията в него, като искът за горницата до 37 000 лева е отхвърлен като неоснователен; 2/ претенциите за сметки по чл. 30, ал. 3 ЗС на В. И. А., Х. И. А. и А. Р. А. за необходими разноски за запазване на имота и подобренията в него са отхвърлени; 3/ претенцията за сметки на С. И. Е. срещу А. Р. А. на основание чл. 74, ал. 2 вр. чл. 72, ал. 1 ЗС, представляваща необходими разноски за запазване на имота и подобренията за разликата над 7454,98 лева до 10086, 25 лева, е отхвърлена; 4/ претенцията за сметки на С. И. Е. срещу В. И. А. на основание чл. 74, ал. 2 вр. чл. 72, ал. 1 ЗС, представляваща необходими разноски за запазване на имота и подобренията за разликата над 1491 лева до 2017,25 лева, е отхвърлена; 5/ претенцията за сметки на С. И. Е. срещу Х. И. А. на основание чл. 74, ал. 2 вр. чл. 72, ал. 1 ЗС, представляваща необходими разноски за запазване на имота и подобренията за разликата над 1491 лева до 2017,25 лева, е отхвърлена. Първоинстанционното решение е потвърдено в частите, с които: 1/ на С. И. Е. е възложен на основание чл. 349, ал. 2 ГПК следния недвижим имот: - дворно място с площ от 1750 кв.м., представляващо УПИ *-* от кв. 38 по регулационния план на [населено място], ведно с построените в него масивна жилищна сграда, две полумасивни жилищни сгради, полумасивна стопанска постройка, навес и едноетажна постройка, с пазарна цена от 53 850 лева; 2/ отхвърлен е искът на А. Р. А. за възлагане на процесния недвижим имот в неин дял на основание чл. 349, ал. 2 ГПК; 3/ С. И. Е. е осъдена да заплати сумите от 33 656, 25 лева на А. Р. А. и по 6731,25 лева на В. И. А. и Х. И. А. за уравняване на дяловете им. Въззивният съд е приел, че с влязло в законна сила решение от 10.06.2022 г. е признато за установено, че А. А., В. А., Х. А. и С. Е. са съсобственици на процесните недвижими имоти, при квоти от 5/8 ид.ч. за А. А., и по 1/8 ид.ч. за В. А., Х. А. и С. Е., придобити по наследство от баща им И. А. С.. С решението е допусната и съдебна делба на процесните имоти при посочените квоти, както и на недвижим имот, представляващ празно дворно място с площ 1800 кв.м., за което е отреден УПИ *-* от кв. 39 по регулационния план на [населено място], при граници - от две страни улици, УПИ *-*, УПИ *-* и УПИ *-*, при квоти от 5/8 ид.ч. за А. А. и по 1/8 ид.ч. за В. А., Х. А. и С. Е.. Във втората фаза на делбата страните са направили претенции за сметки по чл. 346 ГПК, както и такива по чл. 349, ал. 2 ГПК за възлагане на недвижимия имот, представляващ дворно място от 1 750 кв.м., за което е отреден УПИ *-* в кв. 38 по плана на [населено място], обл. Ш., заедно с построените в имота масивна жилищна сграда, полумасивна жилищна сграда, стопанска сграда, навес, едноетажна постройка и тоалетна, при граници: от две страни - улици, УПИ *-* и УПИ *-*. Впоследствие в съдебно заседание В. А. и Х. А. са направили отказ от искането си за възлагане на имота в техен дял. Установено е, че на 28.07.2022 г. ищцата А. А. е продала на двамата си синове В. и Х. по 2/8 ид.ч. от процесните имоти, с което техните дялове са се увеличили до по 3/8 ид.ч., а за майка им е останала 1/8 ид.ч. От заключението на техническата експертиза е установено, че пазарната стойност на спорния за възлагане имот е 53 850 лева. Пазарната стойност на втория недвижим имот, представляващ празно дворно място с площ 1800 кв.м., отреден за УПИ *-* от кв. 39 по регулационния план на [населено място], е определена на 9000 лева. Въззивният съд е посочил, че съгласно действащите устройствени правила на ЗУТ, процесните имоти не подлежат на реална делба между съделителите при посочените в решението за допускане на делбата квоти. По отношение на исканията за възлагане е приел, че съгласно нормата на чл. 349, ал. 2, изр. първо ГПК ако неподеляемият имот е жилище, всеки от съделителите, който при откриване на наследството е живял в него и не притежава друго жилище, може да поиска то да бъде поставено в неговия дял, като дяловете на останалите съделители се уравняват с друг имот или с пари. Прието е за безспорно, че имотът, предмет на претенцията по чл. 349, ал. 2 ГПК, е жилищен по предназначение, неподеляем - съобразно квотите на страните, а съсобствеността върху него е възникнала от наследяване. От показанията на Ф. Ш. и Н. М. се установява, че С. и нейното семейство живеят в имота от 1990 г., а А. и мъжът й са се изселили в Турция. Братята на С. – В. и Х., също живеят в Турция и идват на гости в България. Когато са заживели в процесния имот, семейството на С. се е установило в по-новата къща, а родителите ѝ в малката пристройка. От свидетелските показания, а и от твърденията в исковата молба, е прието за установено, че наследодателят И. С. е починал в Република Турция. В това време С. е живяла в имота на родителите си. От справка за задгранични пътувания на А. А. е установено, че към момента на смъртта на И. – 05.06.2017 г., тя се е намирала на територията на Република Турция. След анализа на справката е прието, че А. А. живее преимуществено в Турция и се прибира в България за по няколко месеца в годината. Направен е извод, че показанията на Х. А. относно целогодишното пребиваване на А. в процесния имот са недостоверни. Представената декларация от последната, че няма друго жилище и е живяла в имота към момента на откриване на наследството, не удостоверява несъмнено твърдените в нея факти. Същата се ползва единствено с формална доказателствена сила. При тези фактически данни, съдът е приел, че единствено С. Е. е живяла в процесния имот към момента на откриване на наследството и с оглед направеното искане недвижимият имот, представляващ дворно място от 1750 кв.м., заедно с простроените в него масивна жилищна сграда, две полумасивни жилищни сгради, стопанска сграда, навес, едноетажна постройка и тоалетна, следва да й се възложи в дял на основание чл. 349, ал. 2 ГПК. Претенцията по чл. 349, ал. 2 ГПК на А. А. е приета за недоказана. С оглед пазарната стойност от 53 850 лева на възложения в дял имот, е посочено, че С. Е. следва да заплати на другите съсобственици равностойността на техните дялове, съответно - 33 656, 25 лева на А. А. и по 6731,25 лева на В. А. и Х. А.. По отношение на претенциите за сметки на съделителите, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по неконкретизирани спрямо отделните съделители претенции, поради което е налице произнасяне по непредявен иск и първоинстанционното решение е недопустимо. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по първия поставен въпрос, тъй като са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са налице допълнителни основания от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1 ГПК, т. 1 - 3 ГПК. Въпросът следва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В настоящия случай касационното обжалване следва да се допусне за проверка на даденото разрешение на повдигнатия и релевантен правен въпрос относно задълженията на въззивната инстанция за определяне на правната квалификация на предявените претенции за възлагане в дял на неподеляемо жилище и приложението на чл.349, ал.1 и чл.349, ал.2 ГПК. Въпросът е относим към решаващите изводи на въззивния съд във връзка с постановеното възлагане на имота по реда на чл.349, ал.2 ГПК при наведени по делото твърдения от съделител, поискал възлагане, че е преживял съпруг, който не притежава друго жилище. Касационната проверка следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за съответствието с ТР №1/2004г., ОСГК на ВКС и практиката на ВКС, вкл. посочената от касатора. На касатора следва да се укаже необходимостта да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 400 лева и да представи документ. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.