Определение № 3280 от 19.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1111/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника И. П. П. срещу решение № 1 от 02.01.2025 г. по т. д. 425/2024 г. по описа на АС – Варна в частта, с която е потвърдено решение № 70 от 25.04.2024 г. по гр. д. № 316/2023 г. по описа на Окръжен съд - Силистра в частта, с която е осъден да заплати на основание чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ на Застрахователна компания „Лев инс“ АД разликата над сумата 25 000 лв. до сумата 45 000 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение на Д. Т. И. за неимуществени вреди от настъпило пътно- транспортно произшествие на 15.02.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на завеждане на исковата молба - 08.09.2023 г., до окончателното погасяване на задължението, и са присъдени съответно разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост, установен с нормата на чл. 52 ЗЗД, и е постановил съдебния си акт в нарушение на тълкуването, дадено с ППВС № 4/1968 г. Оспорва определеното обезщетение като завишено с оглед конкретните данни по делото, включително установената липса на причинна връзка между процесното ПТП и търпяното от пострадалата най- тежко увреждане – парализа на левия перонеален нерв. Поддържа, че въззивният акт в обжалваната му част е постановен и при неправилно приложение нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Изтъква, че съдът не е отчел конкретно установените данни по делото, съобразно които пострадалата се е качила в автомобила със знанието, че водачът е употребил алкохол, без да придаде на тези факти съответната правна значимост, като признае съпричиняване на вредите. Счита, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди въведените със сезиралата го жалба възражения, както и самостоятелно да установи фактическата обстановка по спора, към която да приложи относимите материалноправни норми. По тези доводи моли решението в обжалваната му част да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което искът бъде отхвърлен в тази му част.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Относно критериите и обстоятелствата, въз основа на които се обезщетяват неимуществените вреди според мерилото на чл. 52 ЗЗД.

2. Относно съпричиняването на вредите по чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

3. Относно задължението на съда с оглед изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК да обсъди всички релевантни обстоятелства, подробно, ясно и задълбочено, както и да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, Застрахователна компания „Лев инс“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на решението в обжалваната част. Не прави искане за присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от страните доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с решението в обжалваната му част по първия спорен между страните въпрос досежно търпените от пострадалата И. неимуществени вреди е посочил, че на основание чл. 300 ГПК, вр. чл. 413, ал. 2 и ал. 3 НПК зачита влязлото в сила определение от 21.01.2019 г., с което е одобрено споразумението по н. о. х. д. 5321/2018 г. по описа на Районен съд - Варна, имащо последиците на влязла в сила присъда - чл. 383, ал. 1 НПК, и приема, че не може да преразглежда обстоятелствата относно извършване на деянието, неговата противоправност и виновността на водача на застрахования лек автомобил за причиняване на процесното ПТП, в резултат на което на И. е нанесена средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на тялото на дясната бедрена кост, обусловило трайно затруднение в движението на долния десен крайник за период от около 8 - 10 месеца, и белодробна тромбоемболия, обусловила разстройство на здравето, временно опасно за живота. По тези мотиви е намерил за неоснователно поддържаното от деликвента възражение за липсата на причинно - следствената връзка между процесното ПТП и едната от установените по силата на споразумението съставомерни последици от деянието на ответника, за която той се е признал за виновен, а именно белодробна тромбоемболия, обусловила разстройство на здравето, временно опасно за живота. Добавил е, че независимо от това е нелогично да се твърди липса на причинно- следствена връзка между деликта и състояние, обусловено от проведено лечение на причинени от деликвента травматични увреждания, и подчертал, че деликвентът следва да обезщети увреденото лице не само за претърпените болки и страдания от причинените телесни повреди, а и за тези във връзка с проведеното необходимо и адекватно лечение, които могат и да надхвърлят по интензитет и продължителност получените при самото ПТП. Отчел е, че според категоричното становище на експерта по приетата съдебно- медицинска експертиза мастната емболия се дължи на счупването на дясна бедрена кост при пътния инцидент и се появява като усложнение на това счупване след провеждане на оперативното лечение, което е извършено по правилата на добрата медицинска практика.

По същите съображения за забрана за преразглеждане на факти, чието осъществяване вече е установено със задължителна сила с акта на наказателния съд е намерил за неоснователно оплакването на въззивника за недоказан период на възстановяване на пострадалата от получените телесни увреждания, като се е позовал на възприетия в споразумението между деликвента и прокуратурата, одобрено от наказателния съд, период на възстановяване от 8 -10 месеца. Допълнил е, че този период на възстановяване се потвърждава и от заключението на вещото лице, изготвило СМЕ, според което при подобна фрактура с проведено оперативно лечение възстановителният период, при условие че не възникнат усложнения по време на оздравителния период, е нормално да е в рамките между 8 до 10 месеца.

По поддържаното с въззивната жалба възражение, свързано с оплакване относно приложението на чл. 52 ЗЗД, че парализата на левия перонеален нерв на пострадалата най - вероятно е вследствие на предходно ПТП или поради друга причина, но не и поради настъпилото ПТП на 15.02.2017 г., е съобразил, че първоинстанционният съд е формирал извод именно за недоказана причинна връзка между процесния деликт и парализата на ляв перонеален нерв на пострадалата и на това основание е определено и присъдено обезщетение с 10 000 лв. по - малко от платеното от застрахователя по постигнатото споразумение между него и пострадалото лице. Изтъкнал е, че квотата на намаляване на обезщетението, възлизаща на 18,19 % от общия размер на платеното обезщетение, е адекватна на съотношението между претърпените неимуществени вреди, за които отговаря деликвентът – ответник, и тези, за които не е доказана причинно следствена връзка с процесното ПТП от 15.02.2017 г.

Обобщил е, че при така изложените мотиви по конкретните оплаквания на въззивника намира, че възприетата от окръжния съд фактическа обстановка относно получените от И. телесни увреждания, вида и интензитета на претърпените болки, страдания, други негативни преживявания и период на възстановяване, е резултат от правилна съвкупна преценка на събраните в хода на производството доказателства: медицинска документация, гласни доказателства чрез разпит на свидетели и заключение на съдебно- медицинска експертиза и препратил към мотивите на първоинстанционното решение в съответната част на основание чл. 272 ГПК. Посочил е, че при дължимата комплексна оценка на относимите към приложението на чл. 52 ЗЗД обстоятелства намира, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 45 000 лв. не е завишено с оглед установените интензитет, характер и продължителност на търпените от пострадалата болки, страдания, негативни преживявания и неблагоприятното въздействие върху личността й в резултат на ПТП, като е подчертал, че пострадалата е развила рядко и много тежко усложнение от оперативното лечение на получените в резултат на ПТП телесни увреждания, и е имало много голяма опасност за живота й.

По поддържаното с въззивната жалба оплакване, че първоинстанционният съд не е обсъдил установените от събраните по делото гласни доказателства обстоятелства, относими към приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е съобразил, че ответникът е релевирал своевременно, с отговора на исковата молба, защитно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата И., обосновано с фактически твърдения за непоставяне на предпазен колан – нарушение на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП. Посочил е, че с въззивната жалба не се оспорват изводите на окръжния съд, че по това възражение не е проведено успешно доказване от ответника, който носи доказателствена тежест по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, тъй като иска да се освободи от част от отговорността си. Изтъкнал е, че едва в проведеното открито съдебно заседание пред въззивната инстанция представителят на въззивника е заявил, че „уточнява“ възражението си в смисъл, че въведеното в предмета на спора с отговора на исковата молба възражение не се поддържа, а оплакванията в жалбата са свързани с друг вид съпричиняващо поведение, което първоинстанционният съд е следвало да съобрази при решаване на въпроса за принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а именно, че пострадалата е знаела, че водачът на увреждащото МПС– ответник по делото, е употребил алкохол и въпреки това се е съгласила да пътува с управляваното от него МПС. Въззивният съд е подчертал, че тъй като подобни твърдения, обосноваващи приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, не са релевирани от ответника в първата инстанция с отговора на исковата молба или по реда на чл. 143, ал. 3, вр. ал. 2 ГПК, или в хипотеза на пропускане на срока поради особени непредвидени обстоятелства, то първоинстанционният съд не е имал основание да ги обсъжда, дори и да се установяват от събрани в хода на производството доказателства. Допълнил е, че позоваването, направено от пълномощника на ответника едва в пледоарията по същество в първата инстанция, на този вид съпричиняващо поведение, което не е въведено надлежно в предмета на спора, не сезира валидно нито първоинстанционния съд, нито въззивния съд със задължение за произнасяне и формиране на правни изводи по заявеното след приключване на съдебното дирене преклудирано основание. По тези съображения е споделил крайния правен извод на първоинстанционния съд, че няма основание за отчитане на съпричиняващо поведение на пострадалата и редуциране на определеното обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

По тези мотиви е постановил обжалвания резултат.

Настоящият състав на съда намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставеният от касатора първи въпрос касае извода на въззивния съд за справедлив размер на дължимото от застрахователя обезщетение и в този смисъл е обуславящ, но по отношение на него не е налице соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По въпроса е налице задължителна съдебна практика по ППВС № 4/1968 г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г., ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2979/2013 г., ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО и др. Съобразно даденото с ППВС № 4/1968 г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесни увреди са броят, видът и характерът на уврежданията, начинът на извършване, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз в решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 34 от 27.03.2020 г. по т. д. № 1160/2019 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 66 от 03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 242 от 12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 101 от 03.07.2014 г. по т. д. № 4391/2013 г. на ВКС, ТК, II TO и други, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно обезщетение към релевантния за определяне на обезщетенията момент.

Настоящият състав на съда приема, че въззивният съд не се е отклонил от гореустановената практика на ВКС, респективно не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд, противно на твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил мотиви, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с вида увреждане на пострадалата, с периода на лечението и възстановяване й, отчел е и момента на настъпване на процесните увреди. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Вторият поставен от касатора въпрос е обоснован с оплаквания, че въззивният съд неправилно е приложил нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като е следвало да признае принос за настъпване на вредите от пострадалата, която е знаела, че водачът, в чийто автомобил се качва, е употребил алкохол. Формулираният въпрос относно материалните предпоставки за приложението на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не е обусловил изводите на въззивния съд, като съдът не е разгледал възражение за съпричиняване на вредите от пострадалата по причина на пътуването й в процесния автомобил при знание, че водачът на автомобила е употребил алкохол, защото е счел това възражение за преклудирано – заявено след срока за депозиране на писмен отговор на исковата молба, без да са твърдени и установени особени непредвидени обстоятелства, които да са обосновали късното му въвеждане.

По тези доводи, доколкото касаторът не обосновава общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, по поставения материалноправен въпрос относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да бъде допуснато касационно обжалване.

Формулираният трети процесуален въпрос касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение в обжалваната му част е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба от ответника и писмен отговор на същата, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е обсъдил събраните доказателства по делото, изложил е подробни мотиви защо приема сумата 45 000 лева за справедлив размер на дължимото обезщетение за търпените от пострадалата вреди и е отговорил на оплакванията по сезиралата го въззивна жалба, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.

При този изход право на разноски има ответникът, но не е направил искане за присъждане на такива, поради което разноски няма да бъдат присъждани с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение