Определение № 519 от 04.12.2019 г. на ВКС по т. д. № 2285/2019 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на „Мазком“ ЕООД, [населено място], чрез пълномощника си адв. Р. И. против определение № 226 от 28.05.2019 г. по ч.т.д. № 287/2019 г. на Апелативен съд Пловдив. Ответникът по частната жалба - „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт Х. П., оспорва основателността на жалбата. Изложени са съображения за съответствие на националната нормативна уредба с нормите на чл. 6 от ЕКЗПЧОС и чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС. Твърди се неотносимост на обстоятелството, че другите жалбоподатели са освободени от държавна такса. Претендират се разноски в размер на юрисконсултско възнаграждение. Ответниците по частната жалба - Б. Г. Панджалов и Г. С. Панджалов, чрез процесуален представител адв. Р. И., са на становище за наличие на предпоставките за допускане до касационно обжалване на определението и за основателност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С определението, предмет на обжалване, състав на Пловдивски апелативен съд е потвърдил определение № 555/12.03.2019 г., постановено по т.д. № 596/2016 г. на Окръжен съд Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на дружеството – частен касатор за освобождаване от внасяне на държавна такса за разглеждане на въззивна жалба вх. № 1387/16.01.2019 г. и с което въззивната жалба е била върната. За да постанови този резултат, решаващият състав е приел, че молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК била обоснована с липсата на парични средства, което по отношение на юридически лица не е предвидено от закона като основание за освобождаване от внасянето на държавна такса. С оглед този извод е приел също,че неоснователна се явява и частната жалба против връщането на въззивната жалба, доколкото потвърждаването на отказа по чл. 83, ал. 2 ГПК предпоставя и потвърждаване на диспозитива за връщане на въззивната жалба. В допълнение въззивният състав е развил и подробни мотиви относно начина на определяне на държавната такса за въззивно обжалване на първоинстанционното решение, които са в отговор на наведените оплаквания в частната жалба. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторът е формулирал следните въпроси: „ 1. Има ли право юридическо лице, страна в гражданското съдопроизводство, дори при ограничителен подход на националното законодателство в материята за освобождаване от заплащане на държавна такса при достъп до правосъдие, да бъде освободено от задължението за авансово плащане на изискваната държавна такса, събирана от съдилищата?“, „ 2. Какво е правото на юридическото лице, страна в гражданското съдопроизводство, да бъде освободено от задължение за авансово внасяне на държавна такса по упражняваната от него защита пред съда на правата, предоставени от разпоредбите на общностното право, в случаите, когато това е необходимо с оглед ефективното осъществяване на защитата в гражданското съдопроизводство?“, „ 3. При преценка за наличието на основание за освобождаване от внасяне на държавна такса по отношение на юридически лица решаващият съд следва ли да съобрази изискванията на чл. 6 от ЕКЗПЧОС за реален достъп до правосъдие и справедлив процес и принципа на ефективна съдебна защита, закрепен в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз?“, „ 4. При условие, че двама от общо трима жалбоподатели са били освободени от внасянето на държавна такса, по отношение на третия остава ли дължим целия размер на таксата ,съобщен преди това и за тримата жалбоподатели, или размерът следва да се коригира вследствие настъпили промени (освобождаване от внасяне на държавна такса по отношение на двамата жалбоподатели)?“. Въпроси 1-3 включително са формулирани в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК /неточно посочено само като „т. 1“/ поради наличие според частния касатор на противоречие с актове на Съда на Европейския съюз, обективирана в Определение от 13.06.2012 г. /шести състав/ по дело C-156/12 (параграф 47), постановено по преюдициално запитване на Landsgericht Salzburg, A. по повод спор между GREP G. и Freistaat Bayern; Решение на Съда на Европейския съюз /втори състав/ от 22.12.2010 г. по дело C-279/09 (DEB D. Energiehandels- und Beratungsgezellschaft G. срещу B. D.), както и наличие на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 433/15.12.2014 г. по гр.д. № 1597/2014 г. на ГК на ВКС. Последният четвърти въпрос е обоснован като значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Като самостоятелно основание се поддържа очевидна неправилност на атакуваното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. посл. ГПК. Касаторът е поддържал в тази връзка, че въззивният съд не е съобразил обективните препятствия пред дружеството за заплащане на високата държавна такса за въззивно обжалване, преценявани „през принципа на ефективна съдебна защита, закрепен в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз”, чиято норма имала примат над националното законодателство”. Това разбиране е подкрепено и с изразеното в практиката на ВКС становище, че е допустимо събиране на държавна такса едва с крайния акт по делото и по отношение на юридическите лица-търговци – определение № 433/15.12.2014 г. по гр.д. № 1597/2014 г. на ГК на ВКС. Алтернативно, пространно разглежда разбирането си, че в този случай, след като е освободил от заплащане на държавна такса физическите лица, съдът е следвало да редуцира дължимата от дружеството държавна такса до една трета част. Поставеният първи процесуалноправен въпрос е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът, обаче, не е обосновал допълнителен критерий по него. Той е поддържал основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Определение от 13.06.2012 г. /шести състав/ по дело C-156/12 (параграф 47), постановено по преюдициално запитване на Landsgericht Salzburg, A. по повод спор между GREP G. и Freistaat Bayern и Решение на Съда на Европейския съюз /втори състав/ от 22.12.2010 г. по дело C-279/09 са постановени във връзка с предоставяне на правна помощ, а не във връзка с освобождаване от държавна такса в гражданското съдопроизводство, поради което същите са неотносими към настоящия процесуален спор. Противоречие не се налице и с разрешенията дадени с определение № 433/15.12.2014 г. по гр.д. № 1597/2014 г. на ГК на ВКС. Същото не е постановено в производство по чл. 274, ал. 2 или 3 ГПК, а е постановено по движение на конкретното дело и не съставлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и съобразно задължителните постановки на т. 2 от ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това, съставът на ГК, ІV г.о. е възприел становище, обратно на тезата на частния касатор, а именно, че разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК е неприложима за юридически лица и че съдът няма възможност да променя размера на дължимата държавна такса по оценяеми искове, а по изключение ще събере дължимата държавна такса с крайния си акт по делото - съобразно изхода на спора, а не преди разглеждането му и то по отношение на юридическо лице – търговец, което разрешение не може да се възприема изолирано от специалния нормативен акт – ЗОПДНПИ /отм./, уреждащ правоотношенията по делото, тъй като съставът е аргументирал наличие на по-гъвкав подход при събиране / а не освобождаване/ на дължимите държавни такси във връзка именно с тези производства, а не общо за целия граждански процес. Или, с тези доводи частният касатор не обосновава извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставените втори и трети въпрос не удовлетворяват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулираните въпроси не са свързани с решаващите изводи на състава, обусловили правните му изводи / т.1 на ТРОСГТК №1/2009г./. Въззивният съд не е изследвал възможността за освобождаване от авансово внасяне на държавна такса, с оглед разпоредбите на общностното право, нито е тълкувал изискванията на чл. 6 от ЕКЗПЧОС за реален достъп до правосъдие и справедлив процес и принципа на ефективна съдебна защита, закрепен в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Съдът изцяло се е позовал на нормите на вътрешното национално право, доколкото единствено те са относими към правния спор. Последователно в своята практика ВКС е имал възможност да мотивира, че гарантираното в разпоредбите на чл.6 от ЕКПЧОС и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС право на страните при възникнал спор, на достъп до съдилищата за произнасяне по техните граждански права и задължения, не е абсолютно, тъй като на държавите-членки е предоставен свободен избор на средства за постигане на тази цел - правната уредба на основанията за освобождаване от държавна такса и на субектите, които имат право да се ползват от тях, е законодателен приоритет на всяка държава – вж. напр. определение № 122/12.02.2019 г. по ч.т.д. № 114/2019 г. на II т.о. на ВКС. Четвъртият поставен въпрос не е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съдържателно не отразява установените по делото факти, а именно това, че физическите лица и дружеството са били осъдени солидарно с обжалвания съдебен акт. Извън това, дори и да се приеме за релевантен този въпрос, страната не е развила никакви доводи за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да е обосновано приложното поле на тази норма, касаторът следва да установи, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – ТР ОСГТК № 1/2009 г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е посочване текста на основанието, нито възпроизвеждане на текста на тълкувателното решение, нито разбирането на страната по въпроса, с оглед защитната й теза, нито оплакванията за неправилност на акта, които по принцип са ирелевантни към основанията за допускане на касационно обжалване. Касаторът е поддържал като допълнителен селективен критерий по отношение на всички въпроси основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281, т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, тъй като липсват доводи по някоя от изброените хипотези. Съобразно изхода на спора на основание чл. 78, ал. 8 ГПК на насрещната страна се дължат разноски за юристконсултско възнаграждение. Същото възлиза на 300 лв., изчислено съобразно нормите на чл. 25, ал. 1 НЗПП във вр. чл. 37, ал. 1 ЗПрПом. вр. чл. 78, ал. 8 ГПК. С оглед изложеното определението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Водим от гореизложеното, ВКС, състав на І т.о.