Определение № 2248 от 14.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 672/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби, с които се обжалва решение № 1572 от 19.12.2022 г., постановено по в.гр.д. № 1843/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10-ти състав, поправено с решение от 16.04.2025 г., постановено по същото дело. Едната касационна жалба е подадена от „Юробанк България“ АД, като с нея се обжалва решението на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 5183 от 28.08.2020 г., постановено по гр.д. № 6306/2019 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-7 състав, са отхвърлени предявените от „Юробанк България“ АД срещу А. С. Т. и Ц. В. Т. искове с правна квалификация чл. 430, ал. 2 ТЗ за заплащане на сумата над 8 614, 19 евро до 25 656, 45 евро, представляваща възнаградителна лихва, дължима по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г., начислена за периода от 10.05.2016 г. до 08.05.2019 г. Другата касационна жалба е подадена от А. С. Т. и Ц. В. Т., като с нея се обжалва решението на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 5183 от 28.08.2020 г., постановено по гр.д. № 6306/2019 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-7 състав, в частта, с която А. С. Т. и Ц. В. Т. са осъдени да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД следните суми: - на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата от 57 637, 82 евро, представляваща предсрочно изискуема главница по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска – 13.05.2019 г., до окончателното плащане; - на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата от 8 614, 19 евро, представляваща възнаградителна лихва, дължима по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г., начислена за периода от 10.05.2016 г. до 08.05.2019 г.; - сумата от 5 508, 17 евро, представляваща мораторна лихва, дължима за периода от 10.05.2016 г. до 08.05.2019 г.; - сумата от 218, 76 евро, представляваща такси по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г., начислени за периода от 26.10.2016 г. до 08.05.2019 г.; - сумата от 268, 74 евро, представляваща задължения по сключени застраховки, дължими по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г. В касационната жалба, подадена от „Юробанк България“ АД, което дружество има качеството на ищеца в производството, се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е уведомил страните, че за първи път и служебно ще извърши проверка, каквато не е правил първоинстанционният съд, за неравноправност на клаузите от договора за кредит, сключен между тях, с които е постигнато съгласие за размера на възнаградителната лихва и за начина на нейното изчисляване. С това той не е дал възможност на ищеца да се защити и да развие доводи за това, че клаузите за дължимост на възнаградителната лихва са индивидуално уговорени, че не са неравноправни, както и че лихвата по кредита не е била завишавана от банката в нито един момент от срока на действие на договора. Посочва, че въззивният съд сам е определил размера на възнаградителната лихва, която се дължи за претендирания период при съобразяване на това, че част от уговорките в договора са прогласени за нищожни, като не е назначил служебно експертиза, въпреки че няма специалните знания, които са необходими, за да се направят точни изчисления на размера на това вземане. Освен това в решението няма изложени никакви мотиви, от които да става ясно как е направено това изчисление от съда – при какви условия от договора, за какъв период от време и дали са съобразени всички плащания, извършени от кредитополучателите за погасяване на задължения по кредитната сделка. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване „Юробанк България“ АД поставя два въпроса, по които счита, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение, като прави и позоваване на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В касационната жалба, подадена от А. С. Т. и Ц. В. Т., които са ответници в първоинстанционното производство, се заявява оплакване за неправилност на обжалваното решение поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Касаторите поддържат, че въззивният съд неправилно е приел, че не следва да взема предвид погасявания на част от задълженията по договора за кредит, направени след завеждане на делото, със суми, събрани в хода на образувано срещу ответниците изпълнително производство. За да стигне до този извод, той се е позовал на указанията, дадени в т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г., постановено по тълк.д. № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, които обаче се отнасят за производство по разглеждане на иск по чл. 422 ГПК, в което не се съобразява удовлетворяването на вземането чрез събрани суми в принудителното изпълнение, започнало въз основа на допуснато незабавно изпълнение на заповед за изпълнение на парично задължение, какъвто не е настоящият случай, при който съдът е сезиран с осъдителни искове за изпълнение на задълженията на ответниците по договора за кредит, за които изобщо не е издавана заповед за изпълнение и не е допускано незабавното й изпълнение. Ето защо като не е взел предвид извършено погасяване на задължения по договора със суми в размер на 13 300, 33 евро, събрани в хода на образувано изпълнително производство, въззивният съд е допуснал нарушение на правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. Касаторите считат, че уговорката за дължимост на неустойка за забава, постигната с чл. 3, ал. 3 от договора за кредит, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като размерът й е явно прекомерен и това е извън присъщите на неустойката функции. С оглед на това изводът на въззивния съд, че за ищеца е възникнало претендираното вземане за неустойка, е неправилен. Посочват, че с решението са осъдени да заплатят възнаградителна лихва след датата на обявяване на цялото задължение по кредита за предсрочно изискуемо, въпреки че такова вземане не възниква след този момент. Заявяват, че апелативният съд не е отчел и направено от ищеца признание за пълното погасяване от кредитополучателите на задълженията им по кредитната сделка, съдържащо се в молба за заличаване на договорна ипотека, приета като доказателство по делото. Считат, че установената от въззивния съд неравноправност на две клаузи от договора за кредит води до нищожност на целия договор, в резултат на което кредитополучателите дължат да върнат само чистата стойност по кредита и за тях не възникват други задължения. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване А. С. Т. и Ц. В. Т. формулират пет въпроса, по които въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение, като по отношение на всеки от тях поддържат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по два от тях и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК. Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна, като изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационните жалби, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационните жалби са подадени в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което са допустими. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че е сезиран с предявени от „Юробанк България“ АД искове за осъждане на ответниците А. С. Т. и Ц. В. Т. да изпълнят солидарно задължения за заплащане на главница, възнаградителна лихва, неустойка за забава, такса за управление, разноски по сключени застрахователни договори и платени суми за нотариални такси, възникнали по сключен между страните по спора договор за кредит от 17.04.2007 г. Счел е, че от събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца и ответниците, като кредитополучатели, е сключен договор за кредит от 17.04.2007 г., както и че уговорената в тази сделка сума от 118 800 евро е усвоена от кредитополучателите чрез извършен превод по сметка на единия от тях А. Т.. Заключил е, че между страните в производството не е спорно, че кредитополучателите не са изпълнили в срок задължението си за заплащане на месечна погасителна вноска с падеж на 10.11.2014 г., както и че при настъпването на този факт за банката е възникнало правото да обяви целия дължим остатък от кредита за предсрочно изискуем съгласно уговорката, постигната в договора за кредит, за която са изложени мотиви, че при извършена служебна проверка се установява, че не е неравноправна. Това право е упражнено с изпратени до длъжниците нотариални покани, които са им връчени на 21.03.2019 г. В решението е посочено, че неплатената част от задължението за връщане на предоставения кредит е в размер на 105 554, 16 евро. Апелативният съд е приел, че от представените във въззивното производство доказателства се установява, че след предявяване на исковете ищецът е получил в изпълнение на задълженията по договора за кредит сума в общ размер от 43 100 евро, която представлява платена цена за продаден от ответниците на трето лице недвижим имот, която това трето лице е превело по сметка на банката. На основание чл. 235, ал. 3 ГПК този факт е взет предвид при постановяване на обжалваното решение и е счетено, че с тази сума се погасява част от главното задължение по кредитната сделка за връщане на дадените в заем средства, в резултат на което неплатената част от него възлиза на 62 454, 16 евро. Въззивният съд е извършил служебна проверка за нищожност на клаузите от сключения договор, която не е направена от първата инстанция. В резултат на нея е достигнал до извода, че с чл. 4 от допълнителното споразумение към договора за кредит от 22.12.2011 г. и с чл. 3 от допълнителното споразумение към договора за кредит от 27.06.2013 г. страните са уговорили, че просрочените лихви се капитализират към главницата и върху нея се дължи възнаградителна лихва. Тези клаузи са преценени за нищожни, като противоречащи на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Апелативният съд е приел, че съгласно изчисленията в заключението на изготвената във въззивното производство съдебно-счетоводна експертиза размерът на прибавената към главницата възнаградителна лихва съобразно нищожните уговорки в договора е в размер на 4 816, 34 евро и е намалил с тази сума размера на главното задължение, в резултат на което непогасената част от него възлиза на 57 637, 82 евро. До тази сума е счел, че са основателни субективно съединените искове по чл. 430, ал. 1 ТЗ. Въззивният съд е извършил проверка за неравноправност и на клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора за кредит, с която е уговорена възможност на кредитора да променя едностранно и без съгласието на кредитополучателя размера на възнаградителната лихва, като е заключил, че тя е неравноправна и като такава нищожна. С оглед на това е приел, че дължимата от ответниците възнаградителна лихва трябва да се изчисли за целия спорен период при годишен лихвен процент от 6, 5 %, който е изрично посочен в съдържанието на договора. На основание чл. 162 ГПК въззивният съд е определил, че размерът на това задължение възлиза на сумата от 11 156, 12 евро, като след това го е намалил със сумата от 2 514, 93 евро, която представлява начислена лихва върху капитализираната към главницата лихва. В резултат на тези изчисления е направил извод, че размерът на неплатеното задължение на ответниците за възнаградителна лихва е 8 614, 19 евро, до която сума трябва да се уважат субективно съединените искове по чл. 430, ал. 2 ТЗ. Съдът се е позовал на задължителните указания, дадени в т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, и въз основа на тях е счел, че сума в размер на 13 300, 33 евро, която е събрана в хода на проведено индивидуално принудително изпълнение и е получена от ищеца за погасяване на задължения по процесния договор за кредит, не трябва да се взема предвид при определяне на размера на дължимата главница и възнаградителна лихва. Въззивният съд е приел, че с чл. 3, ал. 3 от договора за кредит е уговорена дължимостта на неустойка за забавено изпълнение на задълженията на кредитополучателите, както и че уговореният в договора размер на тази неустойка не е прекомерен, поради което по силата на тази клауза в тежест на ответниците е възникнало задължение за заплащане на неустойка в размер на 5 508, 17 евро. Това прави предявените искове за осъждане на ответниците да заплатят тази сума основателни. В решението е посочено, че по договора за кредит за ответниците са възникнали и задължения към ищеца за заплащане на годишна такса за управление на кредита в размер на 218, 76 евро, както и за поемане на разходите за застраховане на имуществото, предоставено на банката като обезпечение, които са в размер на 268, 74 евро, поради което исковете за заплащане на тези суми са основателни. По касационната жалба, подадена от „Юробанк България“ АД: В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя два въпроса, които заявява, че са разрешени в обжалваното решение и че са обусловили решаващите изводи на въззивния съд за частична неоснователност на предявените от него осъдителни искове срещу двамата ответници за присъждане на възнаградителна лихва по договора за кредит. Те са следните: 1) Възможно ли е въззивният съд след като констатира, че на първа инстанция има неизследвани правнорелевантни факти, без да даде нови указания на страните, без да ги уведоми, без да разпредели тежест на доказване и да даде възможност за ангажиране на доказателства, да отмени първоинстанционното решение на неизследвани и недоказани по делото основания?; 2) Допустимо ли е съдът, без да има специални знания, нужни за определяне на размера на иска, без да назначи вещо лице-специалист, да определи размера на иска, без да изложи каквито и да е мотиви и съображения как и защо се е стигнало до този резултат? По отношение на всеки от въпросите касаторът поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият от формулираните въпроси се отнася до задълженията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото, поради което касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи въззивното производство. Ето защо този въпрос има характера на правен. Той е поставен от касатора във връзка с твърденията му, че въззивният съд за първи път и служебно е извършил проверка за неравноправност на клаузи от сключения договор за кредит, от който произтичат предявените вземания, като не е уведомил страните, че ще прави това и не им е дал указания да изразят становище и да ангажират доказателства в тази връзка. От материалите по делото обаче е видно, че въпросът за това, че в договора за кредит се съдържат неравноправни и нищожни клаузи не е повдигнат за първи път служебно от въззивния съд едва в решението му, както счита касаторът, а е въведен от ответниците по предявените искове като част от предмета на делото още в първоинстанционното производство – изрично възражение за нищожност на клаузи от сключения договор за кредит, включително и поради неравноправността им, е заявено от ответниците в писменото им становище, представено в открито съдебно заседание, проведено на 18.02.2020 г. пред Софийски градски съд. Освен това този въпрос е въведен от ответниците и като предмет на въззивното производство, тъй като в подадената от тях въззивна жалба е формулирано изрично оплакване за неправилност на постановеното първоинстанционно решение, поради това, че в него съдът не се е произнесъл по неравноправността на клаузи от договора за кредит и анексите към него, нито с оглед направеното от тях възражение, нито с оглед задължението му да стори това служебно. Ето защо първият въпрос не е свързан с реално извършени по делото процесуални действия от страните и от въззивния съд, поради което трябва да се приеме, че няма никакво значение за направения в обжалваното решение извод за частична неоснователност на осъдителните искове за възнаградителна лихва, дължима по кредитната сделка. Следователно той не покрива общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият, поставен от касатора въпрос, се отнася до задължението на съда при определяне на размера на предявения иск по реда на чл. 162 ГПК да назначи служебно експертиза тогава, когато няма специални знания от определена област от науката. Предвид това той има характера на правен, като следва да се приеме и за обуславящ изхода на спора, доколкото при произнасянето си по основателността на предявените искове за възнаградителна лихва въззивният съд е определил размера на това вземане по своя преценка, без да назначи служебно експертиза за това. Ето защо по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса за правомощието на съда служебно да назначи експертиза, когато това е необходимо за установяване на конкретен факт, е формирана задължителна практика на ВКС. Този въпрос е разгледан в т. 10 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, на което се позовава касаторът. В това тълкувателно решение са дадените указания по приложение на процесуални норми от ГПК /отм./, но трябва да се приеме, че те са запазили значението си и при действието на ГПК в сила от 01.03.2008 г., в който закон се съдържат разпоредби, които са с напълно идентично съдържание с тези, обсъдени в тълкувателното решение. В него е прието, че в хипотезата на чл. 130 ГПК /отм./, чието правило е възпроизведено без изменение в чл. 162 ГПК, допускането на експертиза може да стане не само по почин на страната, но и служебно от съда, когато е необходимо съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението, тъй като вещото лице субсумира фактите, установени по делото, към тези правила на практиката и научната теория, за да направи фактически изводи, релевантни за изхода на спора. В тази дейност вещото лице подпомага съдията, който сам би я извършил, ако притежаваше необходимите специални знания. По поставения процесуалноправен въпрос има дадени задължителни указания и в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда, едно от които е експертиза, ако във въззивната жалба е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В мотивите на това тълкувателно решение е посочено, че единствено съдът може да прецени дали установяването на конкретен факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. Ето защо, когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата й. На настоящия съдебен състав е служебно известно, че по реда на чл. 290 ГПК също е формирана практика по въпроса за задълженията на въззивния съд за служебно назначаване на експертиза, конкретно в хипотезата, когато искът е доказан по основание, но не е доказан неговият размер. Тя е обективирана в Решение № 94 от 09.07.2024 г., постановено по т.д. № 926/2023 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Решение № 175 от 06.06.2011 г., постановено по гр.д. № 1242/2010 г. по описа на ВКС, ІІІ гр.о. и Решение № 141 от 08.10.2015 г., постановено по т.д. № 2140/2014 г. по описа на ВКС, I т.о. В тези решения е прието, че в такава хипотеза съгласно правилото на чл. 162 ГПК съдът трябва сам да определи размера на иска, а ако това е невъзможно поради необходимост от специални знания, каквито той не притежава - да назначи експертиза. От материалите по делото и мотивите на обжалваното решение е видно, че при произнасяне по основателността на предявените искове за присъждане на възнаградителна лихва по договора за кредит въззивният съд е определил размера на това вземане по реда на чл. 162 ГПК, като е направил това по своя преценка, а не е назначил служебно експертиза. Освен това той не е изложил никакви съображения защо счита, че за да бъде определен размерът на дълга за възнаградителна лихва при приетия от него за обвързващ страните по договора годишен лихвен процент, не се налага съобразяването на определени положения на науката, изискващи специални знания на експерт. Настоящият съдебен състав намира, че предвид тези процесуални действия на въззивния съд, постановеното от него решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в обжалваната му от „Юробанк България“ АД част за проверка за съответствието му с цитираната съдебна практика по процесуалноправния въпрос, поставен от касатора и конкретизиран от съда съгласно указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както следва: Длъжен ли е съдът да назначи служебно експертиза, когато за определяне на размера на задължението, което е предмет на предявения иск, са необходими специални знания? По касационната жалба, подадена от А. С. Т. и Ц. В. Т.: В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите формулират следните въпроси, които заявяват, че са разрешени в обжалваното решение и че са обусловили направените в него изводи за частична основателност на предявените срещу тях искове: 1) В случай че предявеният иск е осъдителен, а не установителен по чл. 422 от ГПК, съответно за претендираните от ищеца суми не са издавани заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, длъжен ли е въззивният съд на основание чл. 235, ал. 3 ГПК да съобрази извършеното на кредитора-ищец плащане на сума след предявяване на иска, чрез което е погасено част от задължението, ако тази сума е постъпила при принудителното изпълнение за удовлетворяване на други вземания на кредитора-ищец срещу ответника-длъжник по издадени в полза на ищеца в други производства изпълнителни листове?; 2) Предвиденото в договора за кредит задължение за кредитополучателите да заплащат наказателна лихва с лихвен процент, равен на сбора на договорения лихвен процент плюс наказателна надбавка от десет пункта, отговаря ли на изискването за добросъвестност и води ли до значително неравновесие между правата и задълженията на страните? Уговорена ли е извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция неустоечна клауза от договор за кредит, ако същият е обезпечен с ипотека и размерът на уговорената неустойка надвишава значително очакваните от неизпълнение на задължението вреди?; 3) Дължими ли са от кредитополучателя договорни лихви и такси, начислени за периода след настъпване на предсрочната изискуемост на кредита?; 4) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди във въззивното решение и да съобрази на основание чл. 235, ал. 3 ГПК извънсъдебното признание на ищеца за погасяване на задължението, обективирано в молба на ищеца до държавен орган за заличаване на договорна ипотека, която служи за обезпечение на процесния договор за кредит, която молба е представена във въззивното производство и е приета като ново доказателство на основание чл. 266, ал. 2 ГПК?; 5) В случай че въззивният съд е приел за неравноправни клаузите, предвиждащи възможност за кредитора да променя едностранно и без съгласието на кредитополучателя размера на лихвения процент, таксите и комисионните, следва ли да обяви за нищожен целия договор за кредит и да осъди кредитополучателя да върне само чистата стойност на кредита, без лихви или други разходи по кредита, като вземе предвид извършените плащания? По отношение на всеки от въпросите се прави позоваване на допълнителното основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по отношение на два от въпросите, посочени като втори и пети, доколкото се обосновава противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз, трябва да се приеме, че се поддържа и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК. Първият от поставените въпроси се отнася до задължението на съда при решаване на делото да съобрази и тези факти, които са настъпили в хода на процеса и са от значение за спорното право. Той е свързан с прилагането на нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК, поради което има характера на правен. Той е и обуславящ изхода на спора, доколкото в решението си въззивният съд е приел за установено, че по делото е доказано, че след предявяване на исковете ищецът „Юробанк България“ АД, който е кредитор по спорните вземания, е получил парични суми за тяхното погасяване и е направил изводи за това дали следва да съобрази тези плащания по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК, което е от решаващо значение за крайното му становище за основателност на предявените искове до определен размер. Следователно по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса за тълкуването и прилагането на нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК има формирана практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, която е както тази посочена от касаторите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, така и служебно известна на съда такава, а именно: Решение № 182 от 20.08.2018 г., постановено по т.д. № 2447/2017 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Решение № 190 ОТ 25.01.2021 г., постановено по гр.д. № 4079/2019 г. по описа на ВКС, ІV гр.о., Решение № 2 от 09.02.2017 г., постановено по гр. д. № 2947/2016 г. по описа на ВКС, ІV гр.о., Решение № 190 от 25.01.2021 г., постановено по гр. д. № 4079/ 2019 г. по описа на ВКС, ІV гр.о. В тези актове е прието, че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то към момента на приключване на устните състезания. С оглед на това, изпълнявайки вмененото му от чл. 235, ал. 3 ГПК задължение, решаващият съд е длъжен да съобрази и онези факти, настъпили след предявяване на иска, но преди приключване на устните състезания, ако те са от значение за спорното право, както е индивидуализирано с основанието и петитума на предявения иск, било защото го пораждат или защото го погасяват. Задължението на съда по чл. 235, ал. 3 ГПК, наред с тези по чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, е предвидено като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на делото, няма да бъде преклудиран от силата на пресъдено нещо на постановеното решение, без да е бил обсъден от съда. Тези правила са общи и намират приложение както за първата, така и за въззивната инстанция. Разяснения в същия смисъл са дадени и в съобразителната част по т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и по т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е приел, че в производството се установява, че след предявяване на исковете до приключване на устните състезания пред втората съдебна инстанция ищецът е получил две плащания в изпълнение на задълженията по договора за кредит, които са в размер на 43 100 евро и на 13 300, 33 евро, но прилагайки нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК е съобразил само едното от тях като факт, имащ значение за съществуването на спорното право към момента, в който то се установява с решението по делото. Настоящият съдебен състав счита, че предвид тези изводи на въззивния съд, постановеното от него решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с цитираната съдебна практика, в която е дадено тълкуване на чл. 235, ал. 3 ГПК, по процесуалноправния въпрос, поставен от касатора и уточнен от съда, както следва: Длъжен ли е съдът на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при постановяване на решение по спора да съобрази всички факти, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за погасяване на спорното право? Отговорът на този въпрос е свързан със зачитането от съда на извършени плащания в полза на кредитора, поради което той би могъл да има значение за изводите за основателност на всеки от предявените в процеса искове, имащи за предмет различни спорни вземания, възникнали от договора за кредит, за погасяване на които биха могли да се отнесат тези плащания. Ето защо решението на апелативния съд трябва да се допусне до касационно обжалване във всички негови части, в които е обжалвано от ответниците с подадената касационна жалба. Доколкото въззивното решение се допуска до касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения от А. С. Т. и Ц. В. Т. първи процесуалноправен въпрос, то не следва да бъдат разглеждани доводите на касаторите за това, че в обжалвания акт съдът се е произнесъл по още четири въпроса в противоречие с практиката на ВКС и с актовете на Съда на Европейския съюз. Тези доводи са свързани с оплаквания за наличие на пороци на обжалвания акт, водещи до неговата неправилност, които са развити и в подадената от тези лица касационна жалба, поради което по тях касационният съд ще се произнесе в решението, което ще бъде постановено по реда на чл. 290 ГПК. Предвид изложеното се налага изводът, че решение № 1572 от 19.12.2022 г., постановено по в.гр.д. № 1843/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10-ти състав, поправено с решение от 16.04.2025 г., постановено по същото дело, следва да се допусне до касационно обжалване в частите, в които е обжалвано както от „Юробанк България“ АД, така и от А. С. Т. и Ц. В. Т.. С оглед на това на касаторите трябва да бъдат дадени указания да внесат по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационните жалби, определена съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, която е в размер на 666, 64 лв. за разглеждане на касационната жалба на „Юробанк България“ АД и в размер на 2 826, 08 лв. за разглеждане на касационната жалба на А. С. Т. и Ц. В. Т.. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение