Определение № 261 от 21.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 366/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 15332/19.11.2024 г. на община Павел баня, представлявана от кмета И. Б., чрез адвокат Х. П., срещу въззивно решение № 276/15.10.2024 г. по в. гр. д. № 251/2024 г. на Окръжен съд – Стара Загора. В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Допустим ли е установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК на земеделски имот, включен в ТКЗС, върху който не е запазено правото на ползване, ако не е налице възстановяване на правото на собственост по предвидения в ЗСПЗЗ, респ. ППЗСПЗЗ ред, предвид конститутивния характер на актовете, с които се извършва възстановяването; 2. Допустимо ли е съдът да се произнесе по незаявено в исковата молба придобивно правно основание; 3. Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по всички изложени във въззивната жалба доводи за незаконосъобразност на първоинстанционното решение, като обоснове и мотивира изводите си въз основа на анализ на доказателствата по делото; 4. Може ли да бъде успешно проведен установителен иск за собственост, основан единствено на универсално правоприемство от своя наследодател против общината, която се легитимира като собственик на основание закона, при липсата на позитивно решение на поземлената комисия, респ. на районния съд, по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, с което правото на възстановяване на собствеността върху конкретния земеделски имот да е признато в специалното административно производство по ЗСПЗЗ. Ответниците по касация Г. В. А., [населено място], Б. П. Д., Е. П. Р., С. П. М., В. С. М., П. С. М. и М. Х. М., [населено място], чрез адвокат Л. М., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Претендират присъждане на съдебните разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 78/13.02.2024 г. по гр. д. № 589/2023 г. на Районен съд - Казанлък, с което е признато за установено по предявения положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК от Г. В. А., Б. П. Д., Е. П. Р., С. П. М., В. С. М., П. С. М. и М. Х. М. срещу община Павел баня, че ищците са собственици по наследство спрямо ответника на поземлен имот с идентификатор *** по КККР, находящ се в [населено място], с площ от 635 кв.м., номер по предходен план *, при граници на имота:№ №***, ***, ***, ***, ***, ***, и на поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], с площ 620 кв.м., номер по предходен план *, при граници на имота: №№ ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***. Въззивният съд е приел за неоснователни твърденията на община Павел баня, че доколкото процесните имоти са със статут на земеделски земи, същите са подлежали на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Посочено е, че на възстановяване по ЗСПЗЗ подлежат имотите, които реално са били фактически или юридически отнети от собствениците им, като отнемане в случая не е налице, тъй като процесните земи са владени във времето от собствениците им и са запазили статута си на частна собственост. Ищците са законни наследници на Г. Х. А., който е бил собственик и ползвател на процесните имоти. Събраните свидетелски показания сочат, че общият наследодател е стопанисвал процесните имоти и е полагал грижи за съхранението им. Правото на собственост върху имотите не е било оспорвано до актуването им като общинска собственост. Съдът е констатирал, че имотите не са били нито включени в плана за земеразделяне на [населено място], нито реституирани на наследодателя на ищците. От техническата експертиза е приел, че имот с идентификатор *** не е застроен. В границите му има шахта, построена преди 1950 г., и резервоар, който също е съществувал на място преди национализацията на земите. Имот с идентификатор *** и площ от 635 кв.м., се намира по средата на засадена с трайни насаждения /рози/ земеделска земя между други два земеделски имота, собственост на ищеца – Г. В. А.. Установено е, че градината с рози е насадена още през 2000 г., тъй като ищецът А. е считал цялата ливада за възстановена от отнетите имоти на дядо му, съответно - негова собственост. Изложени са съображения, че през имота не е минавал канал-вада, а същият е заравнен и насаден с рози. В подкрепа на този извод е и представеният договор за аренда от 23.03.2010 г. между Г. А. и „Еньо Бончев“ ООД. Според заключението на техническата експертиза в разписните листи към кадастралния план от 1950 г. процесните имоти са записани в собственост на Г. Х. А.. Съдът е посочил, че към онзи момент разписният лист е било надлежно доказателство за собственост. Разпитаната свидетелка В. Й. също е посочила, че имотите срещу нейната къща са собственост на А. В полза на семейството й е била дадена за лично ползване ливадата пред тяхната къща, която в настоящия план е отразена с идентификатор *** и която е включвала процесния имот с идентификатор ***. Свидетелката е заявила, че вадата, която е минавала в северната част на имота с идентификатор ***, е била естествена вада, като навремето Г. А. е отклонил част от водата и е изградил в неговия имот друга вада. Свидетелят Н. Д. е посочил, че процесните недвижими имоти са били винаги собственост на А. От представени писмени доказателства съдът е приел за установено, че през 1956 г. Г. Х. А. е внесъл в кооператива ливади с обща площ от 14,8 дка, като възстановени в реални граници на наследниците са имоти: №* с площ от 1.553 дка; №* с площ от 2,198 дка; №* с площ от 1.817 дка, т.е. имоти с обща площ от 5.565 дка, които впоследствие са придобити от ищеца Г. В. А. с договор за доброволна делба от 1999 г. Възстановен на наследниците в реални раници е и поземлен имот № * с площ от 7.925 дка. Общо възстановените земи възлизат на 13, 493 дка. При съпоставка на внесената и възстановената площ съдът е установил разлика от 1,307 дка земя, която съответства на спорните земи с обща площ от 1,255 дка, като по делото няма събрани данни за обезщетения и/или замени. Съдът е посочил също, че с молба от 27.11.1997 г. И. А. е поискала изменение на плана за земеразделяне за парцел 14, като молбата е уважена и в плана за земеразделяне поземлен имот 64-14 е възстановен на А. В заключение е прието за обосновано предположението, че А. не е предприела повече действия, смятайки, че всички имоти на семейството са възстановени в реални граници. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Настоящият съдебен състав приема, че следва да се допусне касационно обжалване по поставения от касатора в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпрос, свързан със задължението на въззивния съд, при формиране на правните си изводи по предмета на спора, да извърши преценка на относимите доказателства и да обсъди поддържаните доводи на страните, вкл. оплакванията във въззивната жалба, съобразно очертания от нея пред него предмет на спора. Въпросът е относим към посочената от касатора липса на обсъждане на поддържаното възражение, че процесните имоти са били земеделска земя още преди образуване на ТКЗС, предназначена за обществено ползване - на основание чл. 39, т. 4 ЗИСС, както и по евентуално заявеното становище във връзка с твърдяното от ищеца обобществяване, че имотите не са били собственост на наследодателя на ищеца и не е проведена процедура за възстановяването им по реда на ЗСПЗЗ. Касационното обжалване следва да се допусне за проверка на съответствието със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013 г., ОСГТК, очертаваща задълженията на въззивния съд, като инстанция по съществото на спора да обсъди доводите на страните, имащи значение за решаването на делото, и относимите и допустими писмени и гласни доказателства, във връзка с поддържаните защитни тези, като отрази изводите си в съдържанието на мотивите на въззивното решение. Останалите въпроси в изложението не могат самостоятелно да предпоставят допускане на касационно обжалване на решението в сочените хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те ще бъдат разгледани от касационната инстанция в решението по чл. 290 ГПК. На касатора следва да се укаже да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 13 евро /чл. 18, ал. 2, т. 2 ТДТССГПК вр. § 5, чл. 1 от ПЗР на Закона за въвеждане на еврото в Република България, вр. чл. 12, ал. 1, вр. чл. 5 ЗВЕРБ/. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.