Определение № 2376 от 24.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2822/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Булуингс“ ЕООД, [населено място] и „Би Ейч Еър“ ООД, [населено място] срещу решение № 275 от 25.04.2024 г., поправено с решение № 484 от 19.07.2024 г., по в. т. д. № 756/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав. „Булуингс“ ЕООД обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 775 от 15.06.2023 г. по т. д. № 1196/2022 г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от „Булуингс“ ЕООД срещу „Би Ейч Еър“ ООД иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на цена за резервирани 55 единични стаи в хотел К. Ал О., 5 звезди, гр. Ал Хубар, С. А., с единична цена 137, 50 щатски долара за нощувка, дължима съгласно договор №1881/05.10.2018 г. за разликата над 36 412, 50 щатски долара до пълния предявен размер от 297 250 щатски долара и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху главницата за периода от 28.07.2020 г. до 29.06.2022 г. за разликата над 7 814, 67 щатски долара до пълния предявен размер от 63 794, 31 щатски долара. Поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва изводите на въззивния съд, че представените по делото фактури с №№ 1165/28.07.2020 г., 1168/28.07.2020 и 1171/28.07.2020 г. са проформа фактури, и излага доводи, че отказът на съда да цени тези фактури като доказателства е неправилен. Касаторът мотивира становище, че се касае до данъчни фактури с материална доказателствена сила, като излага, че същите не са били включени в дневниците за продажбите и по тях не било ползвано правото на приспадане на данъчен кредит на основание чл. 140, ал. 1 ЗДДС, тъй като за фактурираната услуга „хотелско настаняване“ не се начислява ДДС. Касационният жалбоподател счита, че визираните фактури, останалите събрани по делото писмени доказателства и заключението на счетоводната експертиза установяват реалното изпълнение на дължимата от ищеца услуга по процесния договор, което според него ответникът не оспорвал. В касационната жалба се релевират оплаквания, че въззивният съд неправилно смесва договорните отношения между ищеца и хотел К. Ал О., гр. Ал Хубар, С. А. и отношенията между страните по настоящия спор. Касаторът поддържа, че с оглед изготвения от първоинстанционния съд доклад по делото и направените изводи в атакуваното решение въззивният съд е следвало да даде указания на ищеца да ангажира доказателства за изпълнение на задълженията му по процесния договор. „Булуингс“ ЕООД моли въззивното решение в обжалваната от него част да бъде отменено. Поддържа, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС и е очевидно неправилно. Ответникът по обсъдената касационна жалба „Би Ейч Ар“ ООД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от ищеца част, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Касаторът „Би Ейч Ар“ ООД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която „Би Ейч Еър“ ООД е осъдено да заплати на „Булуингс“ ЕООД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 36 412, 50 щатски долара, представляваща цена за резервирани 55 единични стаи в хотел „К. Ал О.“, 5 звезди, гр. Ал Хубар, С. А., с единична цена 137, 50 щатски долара за нощувка, дължима съгласно договор №1881/05.10.2018 г., заедно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба – 30.06.2022 г. до окончателното й изплащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 7 814, 67 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 28.07.2020 г. до 29.06.2022 г. Твърди, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд е тълкувал договора, обвързващ страните, и е приел, че волята им е била за възложено осигуряване на хотелско настаняване в 55 броя единични стаи на месец и за договорено възнаграждение за посочения брой стаи, независимо от тяхната заетост, като този извод не отчита действителните отношения на страните, целта на договора и обичаите в туристическата и хотелската индустрия по повод подобен тип договори. Счита, че съдът неправилно е разглеждал реалната заетост само за процесния период от 31.12.2019 г. до 12.03.2020 г., без да съобрази, че с оглед спецификата на договора в края на изпълнението му се прави уравняване и се калкулира какво е било ползвано и платено за целия период на действие на сделката. Достъпът до касация „Би Ейч Ар“ ООД обосновава със съществуването на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставя следните въпроси: „1. Следва ли при тълкуването на съдържанието на един договор да бъде съобразена действителната, а не предполагаемата воля на страните и следва ли договорните разпоредби да се тълкуват във връзка една с друга, както и в смисъла, който произтича от целия договор?; 2. Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите по чл. 20 ЗЗД, от които произтича процесното правоотношение и при формиране на правните и фактически изводи да търси общата воля на страните, произтичаща от тези договори?; 3. При тълкуване на договорни клаузи следва ли съдът да изследва спорната уговорка с останалите договорни клаузи, смисъла и целта на целия договор, с обичаите, практиката и добросъвестността?; 4. Длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права? 5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните?; 6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички доводи и възражения на страните?; 7. При положение, че съдът е сезиран с искане за установяване на дължимост на вземания за конкретен период от дългосрочен договор с периодично действие, длъжен ли е съдът да изследва в хода на производството всички релевантни факти и обстоятелства, настъпили по време на действие на договора (от подписването му до прекратяването му), при положение че възражението за недължимост на процесната сума за конкретния период е обусловено от надплащане на суми в предходен период?“ Твърди, че въведените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпросите по т. 1 – т. 3 от изложението – на решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., решение № 115 от 01.11.2010 г. по т. д. № 939/2009 г., I т. о., решение № 149 от 30.11.2017 г. по т. д. №268/2017 г., I т. о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г., I т. о., решение № 26 от 26.04.2017 г. по гр. д. № 50246/2016 г., III г. о., решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г., I т. о., решение № 80 от 08.05.2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г., IV г. о., решение № 103 от 06.11.2012 г. по т. д. № 632/2011 г., I т. о.; по въпроса по т. 4 – на решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., IV г. о., решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009, IV г. о. г., решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г., II т. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г., IV г. о., решение № 166 от 5.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г., III г. о., решение № 210 от 15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г., IV г. о. и решение № 60/05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на ВКС, IV г. о.; по въпроса по т. 5 – на решение по гр. д. № 748/2011 г., II г. о., решение по гр. д. № 891/2010 г., I г. о., решение по гр. д. № 1318/2010 г., IV г. о., решение по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о., решение по т. д. № 505/2017 г., II т. о.; по въпроса по т. 6 – на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 на ОСГТК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., II т. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о., решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г., IV г. о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г., I г. о., решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на IV г. о., решение № 183 от 21.11.2018 г. по т. д. № 542/2018 г., I т. о., решение № 93 от 27.11.2020 г. по т. д. № 2013/2019 г., I т. о., решение № 125 от 15.01.2020 г. по т. д. № 1204/2018 г., II т. о., решение № 240 от 15.01.2019 г. по т. д. № 518/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 209 от 20.02.2018 г. по т. д. № 1096/2017 г., I т. о., решение № 112 от 28.10.2020 г. по т. д. № 2029/2019 г. на ВКС, I т. о. Последният въпрос на касатора е поставен по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по тази жалба „Булуингс“ ЕООД я оспорва. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и атакуваното решение в обжалваната от насрещната страна част е правилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационните жалби и извърши преценка на основанията за допускане на касационно обжалване, прие следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок за обжалване. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Софийски апелативен съд е счел, че с оглед твърденията и доводите на страните следва да тълкува процесния договор съобразно въведените с чл. 20 ЗЗД критерии. В решението е съобразено, че през месец януари 2018 г. между „Би Ейч Еър“ ООД като лизингодател и „С. Гълф Еърлайнс К.“ като лизингополучател е сключен договор за мокър лизинг /самолет, екипаж, поддръжка, застраховка за две въздухоплавателни средства/. Съдът е установил, че на 05.10.2018 г. е сключен процесният договор, по силата на който „Би Ейч Еър“ ООД е възложило, а „Булуингс“ ЕООД е приело да организира хотелско настаняване на служители на възложителя в град Ал Хубар, С. А. за шест месеца по цени и условия, съгласно Анекс 1, като страните са договорили, че изпълнителят предоставя на възложителя цена за резервация на контингент от 55 единични стаи за настаняване на 55 служители в хотел с категория 5 звезди, с лесен достъп до международното летище Дамам за шест поредни месеца /шест поредни месечни резервации/. След анализ на клаузите на сделката във връзка с договора за лизинг и писмо намерение за сключването му, съдът е направил извод, че процесният договор е целял изпълнение на поетите от „Би Ейч Еър“ ООД като лизингодател задължения по сключения от него договор за лизинг и в частност на задължението да поеме всички разноски и разходи за хотелско настаняване на целия негов персонал в базата на лизингополучателя в Дамам, С. А.. Посочил е, че въздухоплавателните средства са отдадени на лизинг при гарантирани 300 полета месечно за всяко едно от тях, изискващи екипажи и служители по техническото обслужване, възлизащи най-малко на 70 души на месец и обосноваващи необходимостта от подсигуряване на хотелско настаняване за всеки месец от действието на договора за лизинг на 55 броя хотелски стаи. В този смисъл е приел, че постигнатото между страните съгласие по процесния договор е било за резервиране на точно определен брой стаи – 55 единични стаи в посочения туристически обект при фиксирана цена за стая от 137, 50 щатски долара. Така разчетената воля, а именно за възложено осигуряване на хотелско настаняване в 55 броя единични стаи на месец и за договорено възнаграждение за същия брой стаи, независимо от тяхната заетост, съдът е счел за изводима и от уговорките на страните за заплащане на цената на резервацията не по-късно от 14 дни преди началото на всяка поредна месечна резервация. В решението е отречено посочването в договора на единичната цена на стая за една нощувка, както и уговорките на страните във връзка с подаване, промяна и анулиране на резервациите да подкрепят тезата, че задължението на възложителя за заплащане цената на резервирана стая възниква само ако в същата е извършено реално настаняване на негов служител. Доколкото исковата претенция се основава на твърдение за неизпълнени от ответника по процесния договор задължения за заплащане цената за резервирани в хотел „К. Ал О.“, гр. Ал Хубар, С. А. 55 единични стаи за настаняване на 55 служители при фиксирана единична цена за стая от 137, 50 щатски долара за една нощувка, възлизащи на сумата от 297 250 щатски долара, за която обща сума са издадени фактура № 1165/28.07.2020 г. /по същата се твърди дължим неплатен остатък от 2 312, 50 щатски долара/, фактура № 1168/28.07.2020 г. и фактура № 1171/28.07.2020 г., въззивният съд е посочил, че фактурите не са подписани от ответника и съгласно обясненията на експерта, дадени в открито съдебно заседание при приемане на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, представляват проформа фактури, съответно не притежават материална доказателствена сила за удостоверените в тях обстоятелства. Подчертал е, че осчетоводяването на тези проформа фактури в счетоводствата на страните не се отразява на горния извод, доколкото същите не подлежат на осчетоводяване. Съдът е изложил съображения, че с оглед наличието на основание за издаване на данъчни фактури за претендираните вземания, за включването им в дневника за продажби и за подаване на декларации, което не е сторено, по силата на чл. 182 ГПК счетоводните записвания при двете страни следва да бъдат изключени като доказателства по делото. С оглед изложеното съдът е счел, че представените от ищеца три проформа фактури не могат да бъдат приети като доказателства за реално престирани от него услуги, възнаграждението за които се претендира, както и че тяхното осчетоводяване в счетоводството на ответника и извършеното частично плащане по едната от тях не съставляват извънсъдебни признания за получаване на престацията – организирано хотелско настаняване и респ. на съществуващо задължение за заплащане на неговата цена. След преценка на останалите събрани по делото доказателства съдът е приел, че по делото следва да се приеме за установено престиране на възложената с процесния договор услуга само досежно стаите, в които е имало реално настаняване на служители на ответното дружество през процесния период. При съобразяване естеството на дължимата престация на изпълнителя е изтъкнато, че събраните доказателства не установяват предприети от него по процесния договор действия по осигуряване на хотелско настаняване, изразяващо се в резервирането на 55 единични стаи в хотела в гр. Ал Хубар, С. А., които да са в наличност и на разположение за настаняване в тях на служителите на ответното дружество през целия исков период /30.12.2019 г.-12.03.2020 г./, а именно за договорености между ищеца и хотела във връзка с резервацията на посочения брой хотелски стаи, за проведена кореспонденция, заявления или потвърждаване на резервации за служители на ответника, както и за конкретно извършени плащания от страна на ищеца. С оглед гореизложеното и като е съобразил заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че командированите от „Би Ейч Еър“ ООД лица, които са ползвали хотелско настаняване за процесния период, са 127, а ползваните от тях нощувки в хотел „К. Ал О.“ - 2 173, съдът е направил изчисление, че стойността на тези нощувки възлиза на 298 787, 50 щатски долара /при единична цена за нощувка от 137,50 щатски долара/. Поради това и като е отчел частичното плащане от страна на ответника на сумата от 262 375 щатски долара, съдът е заключил, че ответникът дължи на ищеца сумата от 36 412, 50 щатски долара – цена за резервирани стаи по процесния договор, съответно мораторна лихва върху главницата за исковия период в размер на 7 814, 67 щатски долара. По касационната жалба на „Булуингс“ ЕООД: В настоящия случай не е налице въведеното от касатора „Булуингс“ ЕООД общо основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. С депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът „Булуингс“ ЕООД само формално е изпълнил изискването на посочената разпоредба за излагане на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. В изложението касационният жалбоподател повтаря доводите си по касационната жалба: за допуснати нарушения на процесуалните правила от въззивния съд, тъй като е приел, че по делото не е проведено доказване за реалното изпълнение на договора от страна на ищеца, без да съобрази, че указания в този смисъл на ищеца не са били дадени нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство, както и че ответникът не оспорва посоченото обстоятелство; за несъответствие на доказателствата по делото на изводите на решаващия състав, че трите фактури, съставени за вземането на ищеца, са проформа фактури, съответно за незаконосъобразност на заключението на съда, че същите нямат материална доказателствена сила и осчетоводяването им при ответника не може да обоснове извод за доказано изпълнение на процесния договор от страна на ищеца. Доводите са за наличие на основания за касиране на въззивното решение като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания акт. Непосочването на значимия правен въпрос от жалбоподателя е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК съобразно цитираната задължителна практика на касационната инстанция. Касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от „Булуингс“ ЕООД част не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, който е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма и който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите. В настоящия случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. При аргументиране на очевидната неправилност на въззивното решение касаторът отново се позовава на неправилността на извода на въззивния съд, че представените по делото фактури са проформа фактури и на съответния на него отказ на съда да приложи практиката на ВКС относно значението на фактурата и отразяването й в счетоводството на ответника при доказване на спорното задължение, както и на процесуалните нарушения на въззивния съд във връзка с направеното заключение, че по делото не е доказано изпълнението на процесния договор от страна на ищеца в пълния претендиран обем. Посочените доводи предполагат проверка на доказателствата и извършените по делото процесуални действия на страните и съдилищата, което изключва очевидния характер на твърдяната неправилност. По касационната жалба на „Би Ейч Еър“ ООД: Въпросите по т. 1 – т. 3 от изложението на касатора са свързани и могат да бъдат обобщени по реда на т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като въпрос относно критериите по чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договорите. Така обобщеният въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като разглеждането му не би довело до промяна на изхода на делото в атакуваната от „Би Ейч Еър“ ООД част. Това е така, тъй като въззивният съд действително е приел, че волята на страните по договора е била за дължимост на цената за резервираните 55 стаи независимо от реалното им ползване, но е уважил предявения иск само в частта за цената на реално ползваните за процесния период хотелски стаи. Същевременно, не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е придържал изцяло към практиката на ВКС по обобщения въпрос. В посочените от касатора решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, е застъпено последователно поддържаното от ВКС становище, че: при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл. 20 ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите; прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля; не може по пътя на тълкуването да бъдат изменени поетите с договора задължения или пък да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. В постоянната практика на ВКС се приема, че при изясняване на действителната обща воля на страните може да се излиза и извън текста на самия договор и да се изследват обстоятелствата, при които той е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция във връзка с начина на изпълнение на договора, действителната характеристика на обектите, предмет на договора, както и други обстоятелства, които са от значение за установяване на действителната воля. В случая решаващият състав, за да формира изводите си във връзка с основния спор на страните дали дължимостта на цената за резервираните стаи е обвързана с реалното им ползване, изцяло се е придържал към изяснените в практика на ВКС критерии на чл. 20 ЗЗД. Процесуалните въпроси по т. 1 – т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК на касационния жалбоподател са свързани и се отнасят до задълженията на въззивния съд да обсъди твърденията и доводите на страните и събраните по делото доказателства. Тези въпроси са значими за изхода на спора, поради което отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче въведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по поставения въпрос. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които са цитираните от касатора, непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Съдът следва да изложи мотиви по всички доводи на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Неоснователни са доводите на касатора „Би Ейч Еър“ ООД, в контекста на които са въведени процесуалните въпроси, че съдът не е обсъдил заключението на съдебно-счетоводната експертиза, тъй като същата е била предмет на подробен анализ в атакуваното решение и е поставена в основата на изводите на съда. Не може да бъде споделена и тезата на касатора за липса на анализ на свързаността между Я. И., който е бил управител на ответника „Би Ейч Еър“ ООД до 30.08.2021 г., и „Булуингс“ ЕООД, представлявано от А. Х.. Действително в атакуваното решение липсва анализ на всички твърдения на касатора ответник по исковете за твърдяната свързаност, но доколкото ответникът основава на нея възражения за „реализирана схема за ощетяването му“ и неизгодни за него условия по процесната сделка, съдът е изложил решаващия аргумент, че при претърпени от дружеството имуществени вреди би могла да бъде ангажирана отговорността на управителя И. по реда на чл. 145 ТЗ. Следва да се подчертае, че ответникът не релевира защитни възражения за недействителност на договора - източник на спорното материално право, които да са основани на твърденията му за свързаност между бившия управител на ответното дружество и дружеството ищец. Последният въпрос в изложението на касатора „Би Ейч Еър“ ООД не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма характера на въпрос по приложение на относима към спора материална или процесуална норма, а налага преценка на съдържанието на клаузите на процесния договор и на събраните по делото доказателства. В случая не е обосновано и въведеното допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия, каквито доводи касаторът не е излагал. Касационното обжалване на въззивното решение в атакуваната от „Би Ейч Еър“ ООД част не може да се допусне и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован, както твърди касаторът. Неоснователни са твърденията за вътрешна противоречивост на мотивите на въззивното решение, тъй като съдът е приел, че възнаграждението по договора се дължи за 55 стаи независимо от реалната им заетост, а е уважил иска само за цената на реално ползваните стаи. Това следва от аргументирането на крайния извод на съда за частична основателност на главния иск с недоказването от страна на ищеца, че е осъществил дължимата по договора престация. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение не се допуска в обжалваните от касаторите „Булуингс“ ЕООД и „Би Ейч Еър“ ООД части. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение