Определение № 3951 от 08.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3378/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 13 199/16.05.2024 година, подадена от Ж. П. А., против решение № 413/08.04.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти състав, постановено по гр. д. № 142/2024 година. С решението си съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 5359/23.10.2023 на Софийски градски съд, гражданско отделение,, І-11 състав, постановено по гр. д. № 3864/2022 година, с което на основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД е обявен за относително недействителен по отношение на З. П. А. договора за продажба на недвижим имот от 07.11.2014 година, сключен между Н. А. А., като продавач и Ж. П. А., като купувач, с който първата е продала на втората правото на собственост върху апартамент № 3, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68134.1602.6161.2.3, находящ се в [населено място], [община], с адрес на имота: [населено място], район „С.“, [жилищен адрес] целият с площ от 76.67 м2, обективиран в нотариален акт № 162, т. ІІ, рег. № 7298, дело № 329/2014 година на В. В.-нотариус с район на действие района на Софийски районен съд, вписана под № 268 в регистъра на Нотариалната камара. В подадената от Ж. П. А. касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от З. П. А. против Н. А. А. и Ж. П. А. иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба З. П. А. е подал отговор на същата с вх. № 22 538/29.08.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 413/08.04.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти състав, постановено по гр. д. № 142/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на атакуваното с нея въззивно решение. Н. А. А. не е подала отговор на касационната жалба, като не е изразила становище по допустимостта и основателността й. Ж. П. А. е била уведомена за обжалваното решение на 18.04.2024 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 13 199/16.05.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е частично допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, че на 13.11.2019 година бил предявен иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД от З. П. А. срещу Н. А. А. (продавач) и Ж. П. А. (купувач), с който се искало да се обяви за относително недействителен спрямо А. договора за покупко-продажба на 4/6 идеални части от недвижим имот-апартамент от 07.11.2014 година, сключен между двете ответници със запазване право на ползване в полза на Н. А.. Излагали се твърдения, че с това разпоредително действие Н. А. била увредила своя кредитор за направени от него подобрения в процесния имот за периода 2007-2014 година на стойност 46 956.61 лева, извършени в имота докато бил пребивавал там. А. намирал, че така тя била намалила имуществото си, което служело за удовлетворяване на кредиторите. Искал съдът да обяви за относително недействителен спрямо него процесния договор. Н. А. А. признавала, чрез подадения от нея отговор исковата претенция. Същевременно Ж. П. А., при повторното разглеждане на делото, оспорвала изцяло така предявения иск, както относно вземането, така и относно наличие на знание за същото, както твърдяла и че А. бил удовлетворен, чрез получаване на 2/6 идеални части от имота. Не се спорело между страните, че същите били наследници на общ наследодател П. А., починал на 26.06.1989 година. Същият бил оставил за наследници своите деца З. П. А. и Ж. П. А., които били брат и сестра, както и своята съпруга и тяхна майка Н. А. А.. Нямало спор, че след смъртта на П. А., единствен собственик на останалия в наследство имот-апартамента в[жк]била Н. А., която наследявала по завещание, макар и то да било по-късно обявено, дела на починалия си съпруг. Същата била прехвърлила чрез покупко-продажба 4/6 от апартамента на дъщеря си Ж. П. А., чрез сключен на 07.11.2014 година договор, обективиран в нотариален акт № [№], т. ІІ, рег. № 7298, дело № 329/2014 година на В. В. - нотариус с район на действие района на Софийски районен съд, вписана под № 268 в регистъра на Нотариалната камара. Имало спор относно действителността на договора, но предявените искове на Н. А. А. срещу Ж. П. А. за прогласяване нищожност на договора поради липса на основание за сключването му, поради липса на съгласие, липса на форма-непрочитането на съдържанието на нотариалния акт и за унищожаването му като сключен в резултат на измама, били отхвърлени като неоснователни, като решението № 4331/29.06.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-14 състав, постановено по гр. д. 16 594/2015 година било влязло в сила на 14.05.2020 година. Н. А. била прехвърлила на З. А. останалата 1/3 идеална част от имота срещу задължението за издръжка и гледане на 04.12.2015 година. Видно от съдържанието на нотариалния акт № [№], т. ІІ, рег. № 6907, дело № 215/2015 година на А. Ш. - нотариус с район на действие района на Софийски районен съд, вписана под № [№] в регистъра на Нотариалната камара, по този договор З. П. А. бил поел задължението срещу получените идеални части от имота да полага грижи и внимание към майка си Н. А. А., като я подпомага материално и морално за в бъдеще, но изрично било признато и че от 2000 година до момента на сключване на договора А. бил полагал грижи за нея. Предвид на това неоснователни били твърденията на Ж. П. А., че той бил получил собствеността върху идеалните части за минали и вече положени грижи, т. е. с този договор да му били заплатени за извършените подобрения в недвижимия имот. Поетите ангажименти били за в бъдеще и касаели грижите спрямо физическото лице прехвърлител, а не подобренията в имота. И при двата договора Н. А. А. ди била запазила правото си на ползване върху имота. Както правилно приемал и първоинстанционния съд, прехвърлените в полза на З. П. А. 2/6 идеални части от процесния недвижим имот не представлявали даване вместо изпълнение за погасяване на парично вземане. Съгласно чл. 65 от ЗЗД, кредиторът не можел да бъде принуден да приеме в изпълнение нещо, различно от дължимото. Още повече-договорът за покупко-продажба на идеални части то недвижим имот срещу запазване право на ползване между З. П. А. (купувач) и Н. А. А. (продавач) бил възмезден със задължение за гледане и издръжка на поемателя в полза на прехвърлителя, както в нотариалния акт на същия договор не било записано изрично изявлението на А. по повод факта, че приемал по този начин изпълнението на вземането, което майка му дължала. Пред първата инстанция били изслушани показанията на двама свидетели, внуци на Н. А. А.. От показанията и на двамата свидетели било видно, че в имота имало извършени подобрения и, че те били извършени в периода, в който А. бил живял в апартамента заедно със своята майка–за периода след 2000 година и до 2014 година, когато се бил осъществил първия договор. Представени били към исковата молба протокол за подобрения от 2015 година, в който се правело признание от Н. А. А. за вида и стойността на подобренията, подписано от нея и З. П. А. и нотариално заверено споразумение от 12.11.19 година, отново подписано от тях, с което отново било направено признание на задълженията за подобренията в имота на стойност 46 956.61 лева. Предвид признанието на вземането един ден преди предявяването на иска през 2019 година от Н. А. А. с нотариално завереното споразумение, то вземанията за стойността на подобренията не били погасени по давност. Н. А. А. признавала съществуването на това задължение и с отговора на исковата молба. Съгласно чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, кредиторът можел да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го увреждал, ако длъжникът при извършването им знаел за увреждането. Утвърдено и с ТР № 2/ 09.07.2019 година, постановено по т. д. № 2/2017 година на ОСГТК на ВКС било разбирането, че искът по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД бил на разположение на всеки кредитор, в случая такъв с парично вземане (ППВС № 1/29.03.1965 година по г. д. № 7/1964 година). Касаело се за облигационен иск, който представлявал средство за защита на кредитора в случай, че неговият длъжник предприемел увреждащи действия, с които намалявал имуществото си или затруднявал удовлетворението от него-т. е. накърнявал „общото обезпечение на кредитора” по чл. 133 от ЗЗД. Целта на иска била да бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора увреждащите действия на длъжника. Последиците от уважаването му се изразявали в това, че атакуваното действие оставало действителна за страните по нея (прехвърлител и приобретател), но се считало за недействителна по отношение на кредитора-ищец. Съответно той можел да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, макар че то било преминало в патримониума на приобретателя. Основния спор по така предявения иск по чл.135 от ЗЗД бил явявал ли се З. П. А. кредитор на своята майка, за стойността на подобренията извършени от него в имота на майката и съответно оборена ли била презумпцията за знание на задълженията към него при прехвърляне на 2/3 идеални части от имота от Н. А. А. на Ж. П. А., съответно за увредата на кредитора. Първоинстанционният съд в своето решение правел подробно обсъждане на фактите и ги подвеждал под фактическия състав на чл.135 от ЗЗД, като се мотивирал и обосновавал правните си изводи и със практика установена с решения на ВКС, относно вида на Павловия иск като средство за защита на кредитора, сочещо на това, че самото вземане не било предмет на иска, а само обосновава материално-правната легитимация на кредитора, както и за това, че всяко едно отчуждаване на имущество било от значение, независимо с какво имущество разполагал отчуждителя. Първоинстанционният съд подробно обсъждал и презумпцията за знание за увреда между страните по прехвърлителната сделка спрямо кредитора, установена в чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, като въззивният съд изцяло споделял така изложените правни изводи на първата инстанция и препращал към тях на основание чл. 272 от ГПК. В мотивите на първата инстанция, към които е извършено препращането е прието, че с оглед нормата на чл. 154 от ГПК–ответникът, по отношение на когото презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД била приложима, следвало да установи фактите, от които да можело да бъде направен категоричен извод за липса на знание за увреждането на кредитора. Следователно, в тежест на Ж. П. А. било да установи липсата си на знание за увреждащия характер на сделката, макар и това да представлявало отрицателен факт, а не З. П. А. да установявал положителния факт на това знание. Доказателствената тежест изисквала със свидетелите да се установявали факти, които категорично да изключвали възможността придобилият имота родственик да бил знаел за увреждането. Това доказване следвало да е категорично, а не да се извеждало от предполагаема житейска логика или липса на отношения между страните. По делото от Ж. П. А. били ангажирани единствено свидетелски показания и то от лице, което се явявало заинтересовано от изхода на делото и с което тя бил в близка родствена връзка. Видно бил от показанията на свидетелката А. А. С., тя посочвала единствено, че не била присъствала на разговор между вуйчо си З. П. А. и баба си Н. А. А. и не знаела за уговорка между тях баба й да възстановява средствата за ремонта в полза на вуйчо й. Майка й също не й била споделяла да знае за такава уговорка. Това, че свидетелката не била присъствала на такъв разговор или, че не й било споделено знание у майка й за поето задължение, не изключвало съществуването на същото. Субективното незнание на свидетелката не можело да обори презумпцията. Същата не излагала показания, които да можели да бъдат преценени с оглед изискването на чл. 172 от ГПК. От показанията й, а и от изложеното в исковата молба, се установявало, че Ж. П. А. и З. П. А. не поддържали нормални родствени взаимоотношения, считано от 2014 година, такива не се поддържали и между двете ответници, но това не изключвало възможността сестрата да знаела за дълга на майка си, още повече, че същата била виждала извършването на ремонтни действия в имота или вече извършените такива, в който самата тя била живяла в един определен период. От показанията както на А. С., така и на П. А. се установявало, че в имота действително били извършвани ремонтни дейности, които били видими–ремонт на баня, нова техника в кухнята и други. Ж. П. А. твърдяла, че не била знаела и не била могла да знае, че брат й се явявал кредитор на майка им поради това, че към момента на съставяне на протокола от 02.12.2015 година тя вече била изгонена от брат си от имота. Протоколът обаче само закрепвал в писмен вид съгласието между Н. А. А. и З. П. А. за конкретния размер на задължението и СМР, които Н. А. А. признавала, че били извършени в нейна полза и за чиято стойност се задължавала. Следователно липсата на знание за изготвяне на документа, не можела да се приеме за изключващо възможността за знание за предхождаща изготвянето му уговорка между майката и сина. Не се представяли доказателства за наличие на дела, в които чрез иск или възражение да били въвеждани процесните вземания, за да се приемело, че непредставянето на протокола по такова дело изключвало възможността да е бил съставен на посочената в него дата или да изключвал възможността за узнаване за наличие на задължението. Нямало изискване за форма на приемане на задължението или законово вменено изискване за вписване на тежест по отношение на имота, при наличие на задължение на собственика, за да можела Ж. П. А. да твърди, че обективно нямала как да била узнала за това, че брат й се явявал кредитор на майка й, с оглед липсата на вписана тежест. Всички други доводи за невъзможност за узнаване, макар и да изхождали от обичайна житейска логика, представлявали само предположения и не можело да се приеме, че било на лице безспорно оборване на презумпцията. Във връзка с това във въззивното решение е посочено, че безспорно се явявало, че З. П. А. бил извършител на подобренията в имота на Н. А. А., до момента на разпореждането й с идеалните части от имота към Ж. П. А.. Фактът на извършването им се установявал от показанията на двамата свидетели и се признавал от Н. А. А. и следователно синът й З. П. А. се явявал кредитор за тяхната стойност спрямо същата. Самия размер на вземането не бил предмет на иска по чл. 135 от ЗЗД, наличието му обаче определяло качеството кредитор на З. П. А. и го легитимирало материално правно да претендира относителната недействителност на договора. Подобренията били от такъв вид, че променяли изцяло визията на апартамента, в който Н. А. А. живеела-топлоизолиране, подмяна на дограма, ремонт на баня, ремонт на кухня и балкон към нея и други и съответно били видими за всички посещаващи апартамента, съответно и за дъщерята, когато идвала при майка. Затова Ж. П. А. била наясно с извършването им. След като същата не била давала средства за тези подобрения, то същата следвало да е наясно, че подобренията били правени от нейния брат, пребивавал в този апартамент през този период, още повече, че съгласно показанията на изслушаните по делото двама свидетели са били обсъждани на семейни събирания,. Независимо, че съставените писмени документ-протокол и споразумение, подписани между Н. А. А. и З. П. А. за вида и стойността на подобренията, били след прехвърлителната сделка, самите вземания били възникнали преди това, доколкото подобренията били правени до средата на 2014 година и били видими към този момент и Ж. П. А. е била наясно с тях. Прехвърлянето било станало след като било възникнало качеството кредитор за З. П. А. и към момента на прехвърлянето на идеалните части от имота в този му подобрен вид, явно било налице знание за увреда на извършилия ги кредитор. Презумпцията за знание за увреждането чрез сделката на кредитора била уредена в закона именно за сделки между роднини и тя следвало да бъде оборена по категоричен начин. С оглед на посоченото първоинстанционният съд правилно приемал, че презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД не била успешно оборена, поради което правилно приемала, че били налице всички законови предпоставки за да бъдела уважена така предявената искова претенция. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ж. П. А. е поискала обжалваното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационен контрол по отношение на въпросите за значението на характера и естеството на отношенията между прехвърлителя и приобретателя по прехвърлителна възмездна сделка по отношение на която, като увреждаща е предявен иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, при доказване на знание за увреждане-за фактическия извод за наличие на знание за увреждане и за естеството на узнатите обстоятелства, включително възможността на приобретателя да е знаел за тези обстоятелства. Излагат се твърдения, че по отношение на тези въпроси въззивното решение на Софийския апелативен съд е в противоречие с ТР № 2/09.07.2019 година, постановено по тълк. д. № 2/2017 година на ОСГТК на ВКС и определение № 50 163/14.03.2023 година, постановено по гр. д. № 2582/2022 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., поради което било налице допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В посоченото от Ж. П. А. ТР № 2/09.07.2019 година, постановено по тълк. д. № 2/2017 година на ОСГТК на ВКС не се съдържа произнасяне по така поставените от касаторката въпроси, поради което въз основа на него не може да бъде допуснато касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Що се отнася до определение № 50 163/14.03.2023 година, постановено по гр. д. № 2582/2022 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., то в същото производство е постановено решение № 50 079/29.07.2023 година, с което е даден отговор на идентични с поставените от Ж. П. А. в настоящето производство въпроси. Чрез позоваване на решение № 13/19.02.2015 година, постановено по гр. д. № 4606/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е прието че наличието на съответна фактическа степен на близост в отношенията (например съвместено живеене на съпружески начала или в общо домакинство, отношения между заварени и доведени деца … и други) имат значение и ако бъдат доказани, могат да залегнат в основата на фактически извод за наличието на знание, като разбира се естеството на съществуващата фактическа близост определя естеството на узнатите обстоятелства. В решението от 2015 година е посочено, че за да е налице знание за увреждане не е необходимо третото лице да познава кредитора и длъжника, да са представени доказателства кога и при какви обстоятелства му е съобщено съдържанието на техните насрещни права и задължения, за да може той да е наясно как те се накърняват от сключения договор. Достатъчно е на третото лице да са известни обстоятелствата, от които произтича вземането на кредитора. Например знание, че длъжникът е направил катастрофа или е съден за престъпление–без значение е каква е катастрофата или престъплението, кой е пострадалият и какви са вредите. Обстоятелствата, от които произтича вземането винаги са известни на по-тесен или по-широк кръг лица от обкръжението на длъжника, но то се предполага до доказване на противното само за съпруга, низходящите, възходящите и братята и сестрите на длъжника. Презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД не може да се прилага разширително, но наличието на съответна фактическа степен на близост в отношенията (например съвместено живеене на съпружески начала или в общо домакинство, отношения между заварени и доведени деца, отношения между свързани лица по смисъла на § 1 ДРТЗ и други) имат значение и ако бъдат доказани могат да залегнат в основата на фактически извод за наличието на знание, като разбира се естеството на съществуващата фактическа близост определя естеството на узнатите обстоятелства–свързаните лица по § 1 ДРТЗ биха знаели основни обстоятелства от дейността на дружествата, но едва ли кой какъв алеаторен договор е сключил и изпълнява ли го добросъвестно. Юридическото лице знае за увреждането, ако за това знаят лицата от състава на неговите органи. Възможно е съответните лица от състава на органите да знаят за увреждането, но упълномощеният представител на страната да не знае–добросъвестността на пълномощника не санира сделката. Също както при измамата обаче, ако упълномощеният представител знае за увреждането и действа от името на упълномощителя, не е необходимо да се доказва, че и упълномощителят знае. Така посочената практика се отнася до случаите, когато кредиторът трябва да доказва знанието за увреждане както у прехвърлителя, така и у приобретателя по договора. В случая по силата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД знанието се предполага, като Ж. П. А. трябва да обори установеното от закона предположение. При това оборване, трябва да бъдат преценявани всички обстоятелства, които биха изключили знанието за увреждане у приобретателя по възмездната сделка. От значение за това са аналогичните обстоятелства, които се преценяват и при доказването на знанието за увреждане, но с обратен знак-съвпупната им преценка трябва да сочи категорично липсата на знание, а не само да създава предположения за това. При това от значение са отношенията между прехвърлителя и приобретателя преди и към момента на сключването на договора, а не тези настъпили след това. От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд не се е отклонил от така установената практика, поради което и не са налице предпоставките за допускане на постановеното от него решение до касационно обжалване. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ж. П. А. е поискала въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Ж. П. А. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 413/08.04.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти състав, постановено по гр. д. № 142/2024 година, по подадената против него от Ж. П. А., касационна жалба с вх. № 13 199/16.05.2024 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Ж. П. А. ще трябва да заплати на З. П. А. сумата от 1750.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение