Определение № 2886 от 29.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 782/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 1384/27.11.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 2109/2025 г. на Софийски апелативен съд, е потвърдено решение № 3941/ 23.06.2025 г. по гр. д. № 2063/2025 г. на Софийски градски съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Р. С. С. на основание чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение по ДП № 51/2018г. по описа на ГДБОП, пр.пр.№ 16988/2022г. на СГП, което е било прекратено, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.02.2025 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът за разликата до пълния предявен размер от 40 000 лв. е отхвърлен, като неоснователен Срещу въззивното решение в неговата осъдителна част е подадена касационна жалба от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор В. С., в която се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт поради нарушения на материалния закон – основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и намаляване на размера на присъденото обезщетение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя правен въпрос, свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и преценката на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, и как се прилага критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Твърди, че въззивното решение противоречи на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и на решение № 50073/2023 г. по гр. д. № 3257/2022 г. на ВКС, IІІ г. о., решение № 60200/2021 г. по гр. д. № 3764/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 311/2018 г. по гр. д. № 300/2017 г. на ВКС, ІV г.о. Срещу въззивното решение в отхвърлителната му част е подадена касационна жалба и от ищеца Р. С. С., чрез адв. А. Б., в която се твърди, че в атакуваната част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Искането е за отмяна на решението и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде уважена до пълния предявен размер. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът цитира чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с който поставя въпрос за критериите за справедливост, по които се определя размерът на обезщетението. Твърди, че въззивното решение противоречи на решение № 25/2019 г. по гр.д. № 1367/2018 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 27/2020 г. по гр.д. № 2614/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 220/2020 г. по гр.д. № 490/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 99/2025 г. по гр.д. № 325/2024 г. на ВКС, ІІІ г.о. В срока за отговор по чл. 287 ГПК страните не ангажират становище. При извършената преценка по допустимостта на касационното обжалване Върховният касационен съд съобрази следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на ищеца е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 252, ал.2, вр. ал.1 вр. чл. 20, ал.2, вр. ал.1 НК /лихварство/, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 5 до 10 години и глоба, като съдът може да постанови и конфискация на имуществото на дееца. Делото в досъдебната фаза е образувано на 15.03.2011 г. като първоначално е водено под № 15043/2011 г. по описа на 05 РУ-СДВР, а след това като досъдебно производство № 51/2018 г. по описа на ГДБОП, пр.пр. № 16988/2022 г. на СГП. С постановление от 13.04.2011 г. наблюдаващият прокурор от СГП е постановил привличане като обвиняем на Р. С., както и задържане на същия за срок от 72 часа. С постановление от 14.04.2011 г. разследващ полицай по делото е постановил Р. С. да бъде обявен за общодържавно издирване. С постановление от 01.09.2011 г. за възлагане на действия по разследването, разследващият полицай е възложил на полицейските органи при 05 РУ СДВР да установят и задържат обвиняемия Р. С.. На 12.04.2011 г. в дома на ищеца е извършено претърсване и изземване, както и претърсване на управлявания от него лек автомобил, при което са били открити документи, вкл. договори за заем. С постановление от 23.11.2023 г. на прокурор в СГП е констатирано, че от събраните доказателства се установявало, че обвиняемите /ищецът заедно с още няколко лица, обвинени като организирана престъпна група/ системно са предоставяли парични заеми срещу лихва. Тъй като във връзка с престъплението по чл. 252 НК било постановено решение на СЕС по дело С-427/22/16.11.2023 г., в което се приема, че за осъществяване състава на престъплението следва да има влогонабиране, това налагало производството да бъде прекратено в хипотезата на чл.24, ал.1, т.1 НПК – извършеното не представлявало престъпление, тъй като по делото не били събрани доказателства за влогонабиране, с които средства да са отпускани парични заеми срещу лихва. Наказателното производство, водено срещу ищеца, е продължило от 18.04.2013 г., когато е било повдигнато обвинението, до 08.03.2024 г., когато постановлението за прекратяване е влязло в сила, т.е. 10 години, 10 месеца и 20 дни. Относно търпените от ищеца неимуществени вреди съдът е обсъдил събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетелите. Показанията на св. К., който е бил обвинен в същото престъпление като съучастник в организираната престъпна група, са ценени при условията на чл. 172 ГПК и поради противоречието им с останалия доказателствен материал са кредитирани единствено в частта относно извършваната от ищеца работа като бояджия, автомонтьор в автосервиз. Съдът е приел, че изнесеното от този свидетел и от св. В. С., брат на ищеца, за влошеното здравословно състояние на ищеца, не е подкрепено с никакви медицински документи, респ. чрез заключение на съдебно-медицинска експертиза, за каквато не е правено доказателствено искане. Съдът е констатирал противоречие в твърденията на св. В. С., че ищецът не контактува с никой освен със семейството си, и показанията на св. К., който сочи, че самият той продължава да контактува с Р., както и с другия обвиняем - П. В.. По отношение на останалите твърдения за негативните преживявания на ищеца съдът е приел, че не са ангажирани доказателства в подкрепа на твърдението, че поради незаконното обвинение той не е могъл да заеме „престижни професии“. Посочил е, че липсват и доказателства с какво реноме ищецът се е ползвал в[жк], за да се приеме, че вследствие на незаконното обвинение се е сринал авторитетът му. Ищецът е имал сключен на 09.11.2010 г. трудов договор със заложна къща „М. 2000“ О. за длъжността „комисионер заложна къща“ със срок на изпитване 6 месеца. Същият е уволнен поради злоупотреба с доверието на работодателя със заповед от 26.04.2011 г., за която няма данни, а и твърдения да е атакувана по съдебен ред. Съдът е обсъдил и представеното свидетелство за съдимост, от което се установява, че ищецът има неколкократни предходни осъждания. При тези данни, за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът се е ръководил от указанията, дадени в ППВС № 4/1968 г. и последващата съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД. Отчел е конкретните факти и обстоятелства, личността на увредения, възрастта му, въздействието на незаконно повдигнатото обвинение спрямо ищеца, продължителността на наказателното преследване, извършените процесуално-следствени действия с негово участие, обстоятелството, че на ищеца не е била наложена мярка за неотклонение, а единствено 72-часово полицейско задържане, отражението на така предприетото наказателно производство в социалната му сфера и семейството. Съдът е приел, че ищецът е изпитвал обичайните притеснения, страх, потиснатост, чувство за срам и неудобство от наказателното преследване. Така съдът е формирал извода, че сумата от 10 000 лв. се явява справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл.52 ЗЗД и е потвърдил първоинстанционното решение. При тези данни въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Въпросите, поставени в изложението към касационната жалба на Прокуратурата на РБ, се свеждат до начина за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, в какъвто смисъл е и поставеният от касатора С. въпрос. Затова те следва да бъдат разгледани заедно. Тези въпроси са обуславящи волята на съда, поради което следва да се приеме, че по отношение на тях общата селективна предпоставка за допускане на касационно обжалване е налице. Същите, обаче, не са разрешени от въззивния съд в противоречие с трайната съдебна практика. В ППВС № 4/1968 г. и последващата трайна и безпротиворечива практика на ВКС е изяснено, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост. Тъй като понятието за справедливост не е абстрактно, а винаги детерминирано от конкретните факти, при извършване на преценката за справедливия размер на обезщетението следва да бъдат посочени конкретните обстоятелства, които го обосновават. По-конкретно, във всеки случай съдът преценява как незаконното наказателно преследване се е отразило на здравето, психиката, социалния, професионалния, личния живот и всеки друг кръг правно защитими ценности на лицето. От значение са също възрастта на увредения, неговото обществено и социално положение, характерът на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Въззивният съд при определяне на справедливото обезщетение за ищеца не се е отклонил от цитираната съдебна практика. Съдът подробно е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, съпоставил ги е и е стигнал до извод, че те не подкрепят твърденията на ищеца за изключително силни негативни преживявания от наказателното преследване. Посочил е и за кои твърдения изобщо не са ангажирани доказателства. Съдът е изложил съображения как развитието на наказателното производство се е отразило на психо-емоционалната и социалната сфера на ищеца, като е отчел характера на престъплението, извършените процесуални действия, задържането за 72 часа и продължителността на производството, която е повече 10 години. Всички обстоятелства и доказателствата за тях са преценени поотделно и в съвкупност, без да се дава превес на едни за сметка на други. Затова липсва основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. При този изход на делото разноските, сторени пред касационния съд, следва да останат за страните така, както са ги направили. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,