Определение № 4606 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4396/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Мурад“ ЕООД със седалище и адрес на управление с. Търън, общ. Смолян, представлявано от управителя Мурад Е. Г., чрез адв. Д. К., против въззивно решение № 164 от 05.08.2024 г. по в.гр.д. № 88/2024 г. на Смолянския окръжен съд. В касационната жалба са наведени оплаквания за недопустимост на въззивното решение, евентуално - за неправилност на същото поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, в която спорните имоти не са идентифицирани с посочване на техния идентификатор и площ, поради което не става ясно коя е пристройката и коя е търговската сграда извън пристройката, кой е идентификаторът на тези сгради и каква е площта на търговската сграда, част от която са тези площи. Поддържа също, че е налице разминаване между изложените от ищеца фактически твърдения и заявения петитум. На следващо място сочи, че въззивният съд не е обсъдил всички доводи и възражения относно допустимостта на първоинстанционното решение, не се е произнесъл по направеното оспорване на нотариалния акт от 1994 г., от който ищецът черпи права; не е мотивирал становището си защо приема, че процесният ресторант не е самостоятелен обект на правото на собственост. Поддържа, че към момента на продажбата през 1999 г. ресторантът е бил фактически обособен като самостоятелен обект, поради което не е било необходимо изготвяне на инвестиционен проект за разделяне на сградата. Оспорва обосноваността и законосъобразността на направения от въззивния съд извод, че ресторантът не е придобит по давност от дружеството. В изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане въззивното решение до касационно обжалване са поставени следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да следи за редовността на исковата молба и какви са правомощията на въззивната инстанция при констатиране на нередовност/ в конкретния случай- относно несъответствие между основанието и петитума на иска и липсата на ясна индивидуализация на спорните площи/. 2. По иск за защита на правото на собственост следва ли ищецът в исковата молба да се позове на конкретен придобивен способ и допустимо ли е постановеното от съда решение при липса на посочен самостоятелен способ за придобиване на вещни права. 3. Съгласно разпоредбите на § 5, т. 39 ЗУТ, т.1 ЗКИР и чл. 39 ЗС представлява ли самостоятелен обект на правото на собственост ресторант, който има самостоятелен идентификатор и посочено предназначение по КККР, изграден като пристройка към съществуващата търговска сграда, към която с оглед функционалното предназначение на обекта са присъединени съществуващи санитарни помещения от тази сграда, които нямат връзка с нея. Необходимо ли е в този случай изготвяне на инвестиционен проект, след като с техническа експертиза е установено, че ресторантът е изпълнен по неодобрен архитектурен проект от 1970 г. и е нанесен като самостоятелен обект с идентификатор ***- за обществено хранене, отговарящ по площ на нотариален акт № 139, т.3, дело № 503 от 25.09.2006 г. 4. Приложимо ли е правилото на чл. 92 ЗС при установени и доказани в полза на ответника права на собственост върху дворното място, върху които е построен процесният обект - ресторант, състоящ се от топла кухня, студена кухня, търговска зала, санитарен възел и складови помещения, със застроена площ 340 кв.м и разгърната площ 394 кв.м, за който съдът е приел, че не е самостоятелен обект на правото на собственост. 5. Може ли такъв обект или идеални части от него, които са били предмет на прехвърлителни сделки и публична продан, да бъдат придобити по давност при осъществено добросъвестно владение от различни собственици върху имота и без противопоставяне от ищеца, считано от 24.03.1999 г. до подаване на исковата молба. 6. Задължен ли е съдът да обсъди всички допустими и относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал.2 ГПК, и да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, и в конкретния случай относно правата на собственост на ищеца, оспорването на нотариалния акт от 1994 г. и представените писмени доказателства- АДС № 63 от 09.06. 1984 г. и Заповед № 91-ДС от 12.04.2001 г. на Областен управител на област Смолян, както и необсъждане на гласните доказателства във връзка с осъществяваното от ответника владение върху процесните обекти и площи. По тези въпроси се твърди наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Жалбоподателят се позовава също и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация ПК“ Успех“, с. Търън, изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 18 от 26.01.2024 г. по гр.д. № 201/2023 г. на Районен съд- Смолян, с което е признато за установено по отношение на „Мурад“ ЕООД, че Потребителна кооперация „Успех“- с. Търън е собственик на имот с идентификатор *** с площ 54 кв.м., представляващ по кадастралната карта второ ниво на обект - ресторант с разгърната застроена площ 394 кв.м. с идентификатор ***, построен в поземлен имот с идентификатор ***, и на източната част на ресторанта с идентификатор *** с площ 54 кв.м., представляваща част от търговската сграда извън пристройката по КККР на [населено място], които площи са част от търговски обект - магазин с обем 1358 куб.м., построен в имот с идентификатор ***, с площ 272 кв.м. и с предназначение- урбанизирана територия. Въззивният съд е приел, че ищецът ПК „Успех“- с. Търън е предявил иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване по отношение на ответното дружество, че имот с идентификатор ***, с площ 54 кв.м., представляващ по кадастрална карта второ ниво на обект - ресторант със застроена площ 394 кв.м., построен в поземлен имот с идентификатор ***, и източната част на ресторанта с идентификатор ***, с площ 54 кв.м., представляваща част от търговска сграда извън пристройката по КККР, е собственост на потребителната кооперация като част от търговски обект- магазин със застроена площ 272 кв.м. и обем 1358 куб.м., построена в имот с идентификатор *** с площ 272 кв.м. В проведеното на 18.10.2023 г. съдебно заседание пред първоинстанционния съд ищецът е направил уточнение на исковата молба в смисъл, че застроената площ на търговската сграда, на която счита, че е собственик, е 170 кв.м. и представлява разликата между застроената площ на цялата сграда от 500 кв.м. и площта на ресторанта от 340 кв.м. Като се е позовал на разясненията, дадени в т.4 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д. № 8/2014 г. на ОСГК въззивният съд е приел, че иск за собственост на реална част от поземлен имот, когато тази част неправилно е била заснета в кадастралния план или кадастралната карта като част от съседен имот, или изобщо не е заснета като самостоятелен имот, е допустим, дори да не е проведена административна процедура за поправяне на непълноти и грешки. В обобщение е направил извод, че исковата молба е редовна, а предявеният установителен иск е допустим, поради което е пристъпил към разглеждане на спора по същество. От фактическа страна е прието за установено, че с нотариален акт № 421А от 30.09.1994 г. ПК “Успех“ е призната за собственик на основание давностно владение на недвижим имот, представляващ търговска сграда със застроена площ 500 кв.м., състояща се от магазин от 1358 куб.м. и ресторант от 862 куб.м., построени върху държавна земя, представляваща парцел ***- търговска сграда. С договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 68, т.І, дело № 121 от 24.03.1999 г., е продал на ЕТ „Карата - Хайдар Карагьозов“ ресторант, състоящ се от топла кухня, студена кухня, търговска зала, санитарен възел и складови помещения със застроена площ 340 кв.м. и разгърната застроена площ 394 кв.м., съставляващ имот пл.№ ***, участващ в парцел ***- Търговски и стопански нужди, целият с площ 754 кв.м. Така продаденият имот по- късно е придобит от „ПИМБ“ АД, която го продала на ЕТ “Заро- Захари Карагьозов“, който от своя страна през 2006 г. го е продал на ответника „Мурад“ ЕООД. След преценка на приетите по делото основна и допълнителна съдебно - технически експертизи, които са проследили кадастралния и регулационния статут на процесния имот, съдът е приел за установено, че УПИ *** по плана от 1967 г. през годините е изменило границите си и се е разделило на УПИ ***-търговски и стопански нужди, УПИ ***- търговски и стопански нужди, УПИ *** и УПИ ***- озеленяване. При разделянето на урегулирания поземлен имот се е допуснало търговската сграда да попадне едновременно в два от новообособените УПИ-та, като междувременно се третирала като един общ обект или като два отделни обекта. Към настоящия момент сградата с идентификатор *** е отразена като един общ обект с площ 510 кв.м., попадаща в два имота, съответно с идентификатор *** с площ 969 кв.м., собственост на „Мурад“ ЕООД, и имот с идентификатор ***, за който в кадастралната карта и кадастралните регистри липсват данни за собственост. В сградата с идентификатор *** е нанесен самостоятелен обект с идентификатор *** - за обществено хранене, отговарящ по площ на имота, описан в нотариалния акт от 2006 г., който обект е разположен на две нива, като площта на второто ниво е достъпно само през имота на кооперацията. Вещото лице е установило, че в сградата с идентификатор *** няма връзка между етажите, няма стълба към втория етаж, която да осигурява достъп до него през имота на „Мурад“ ЕООД- източната част на обекта. На втория етаж няма конструктивно обособено помещение с площ 54 кв.м., а предвиденото петно в схемата за самостоятелния обект попада изцяло в обема на търговската сграда, като засяга частично склада, разположен в северната част на сградата, и зала, използвана като шивашко ателие. Вещото лице е дало заключение, че сградата на ресторанта е изградена като пристройка към търговската сграда. За търговската сграда няма архитектурни проекти, а за ресторанта е установило наличието на два неодобрени проекта - съответно от 1970 г. и от 1971 г. Пристройката е изградена по проекта от 1971 г., в който са посочени санитарни помещения. Спорните 54 кв.м. от първо ниво на ресторанта попадат в търговската сграда, като представляват входно предверие и тоалетна, които са функционално свързани с ресторанта. Спорните 54 кв.м. от второ ниво също попадат в обема на търговската сграда. При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че предмет на прехвърлителните сделки, от които черпи правата си ответното дружество, е реална част от сграда, която част не е обособена като самостоятелен обект на правото на собственост, тъй като за обособяването липсва одобрен архитектурен проект, макар че реалната част има самостоятелен вход, може да се използва самостоятелно и няма обслужващо основната търговска сграда предназначение. Споделил е изводите на първоинстанцонния съд, че в тези хипотези сделките не са нищожни, но не пораждат вещен ефект. Този ефект ще настъпи едва след осъществяване на другите елементи от фактическия състав на придобиването - одобряването на инвестиционен проект при спазване на строителните правила и норми и неговото реализиране. Оттук е заключил, че вещно-правното действие на договора за покупко-продажба не е настъпило, поради което правото на собственост върху обекта- ресторант не е преминало в патримониума на ответника- купувач. Настоящият състав намира, че не е налице вероятна недопустимост на въззивното решение като основание за допускането му до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК. Не се установява същото да е постановено по нередовна искова молба. Не е налице твърдяното от жалбоподателя разминаване между обстоятелствата, на които се основава установителният иск за собственост, и петитума на исковата молба. В исковата молба са изложени твърдения за допусната грешка в кадастралната карта, изразяваща се в това, че част с площ 54 кв.м. от първо ниво и част от 54 кв.м. от второ ниво на търговската сграда, построена в имот с идентификатор ***, за която ищецът твърди, че е негова собственост, неправилно са заснети в кадастралната карта като част от имот на ответника с идентификатор *** и като обект с идентификатор *** на второ ниво на търговската сграда. В исковата молба са посочени и границите на спорните части: за частта от сградата с идентификатор *** - от запад: ресторант; от изток - магазин, от север и от юг - по фасадата на сградата. Спорните 54 кв.м., заснети като част от обекта - ресторант на второ ниво, са описани с посочване на техния идентификатор. В съответствие с тези твърдения е заявено искане ищецът да бъде признат за собственик на описаните в петитума реални части. Обстоятелството, че останалата част от сградата, извън ресторанта, не е заснета като самостоятелен обект в сграда с отделен идентификатор, съответно - такъв не е посочен в исковата молба, не сочи на нередовност на исковата молба и на невъзможност за индивидуализиране на обекта на собственост, на който ищецът претендира да е собственик. Неоснователно е и оплакването за недопустимост на въззивното решение поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца. Процесуалната легитимация на страните се определя от изложените от ищеца в исковата молба твърдения относно спорното право, а не от действителното правно положение, което съдът ще установи едва с решението си. При извършването на проверка дали искът е предявен от и против надлежна страна, съдът изхожда не от доказателствата по делото, а от правното твърдение в исковата молба. За редовността на исковата молба и за допустимостта на предявения иск е без значение кой е титуляр на правото на собственост. Това е въпрос по основателността на иска, на който съдът дава отговор с решението. Неоснователно е и оплакването за недопустимост на въззивното решение поради това, че ищецът не се позовал на конкретен придобивен способ за претендираното право на собственост. Видно от изложението в исковата молба и от уточнението на иска, направено в първото съдебно заседание, ищецът е обосновал претенцията си с твърдението, че с нотариален акт № 421А от 30.09.1994 г. е признат за собственик по давност на търговска сграда със застроена площ 500 кв.м., състояща се от магазин от 1358 куб.м. и ресторант от 862 куб.м., след което през 1999 г. е продал ресторанта на ЕТ „Карата - Хайдар Карагьозов“. Не е било спорно по делото, че този имот впоследствие е придобит от „Първа източна международна банка“ АД, която го продала на ЕТ “Заро - Захари Карагьозов“, който от своя страна през 2006 г. продал ресторанта на ответника „Мурад“ ЕООД. Твърдението на ищеца е, че е останал собственик на частта от търговската сграда, извън продадения обект - ресторант, която част включва и спорните площи. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по третия, четвъртия и петия въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение на тези въпроси не противоречи на практиката на ВКС. Във връзка с третия въпрос жалбоподателят се позовава на решение № 80 от 27.07.2018 г. по гр.д. № 3114/2017 г. на ІІ г.о. на ВКС, в което е прието, че от тълкуването на разпоредбите на § 5, т.39 от ДР на ЗУТ и § 1, т.1 от ДР на ЗКИР се извеждат част от основните характеристики на самостоятелния обект на правото на собственост- обособеността от останалите съседни обособени обекти на собственост и функционалното му предназначение, възможността да се използва самостоятелно, а не като принадлежност към друг съседен имот, който обслужва. Дали един обект е самостоятелен обаче не може да се определи само въз основа на тези конкретни, предварително зададени белези и характеристики, като изводът за статута му зависи и от другите, установени по делото обстоятелства, които следва да се изследват във връзка с особеностите на конкретния случай, и с оглед фактическите и юридически критерии за определяне характера и предназначението на обекта. Заснемането със самостоятелен идентификатор по кадастралната карта само по себе си не доказва, че е налице обособен обект на правото на собственост, а е само индиция, че последният притежава характеристиките на такъв и има посоченото предназначение. Функционалното предназначение на имота във връзка с преценката за самостоятелния му характер не се определя от посоченото в кадастралната карта, то подлежи на установяване. В същия смисъл е и решение № 261 от 23.10.2013 г. по гр.д. № 3777/2013 г. на ІІ г.о. В него е посочено също, че данните, отразени в имотния регистър относно предназначението и другите характеристики на имота, имат характер на официално удостоверяване и до опровергаването им се ползват с доказателствена сила. В случая въззивният съд се е съобразил с тази практика на ВКС. При разрешаване на въпроса дали обектът “ресторант“ представлява самостоятелен обект на правото на собственост не е придал решаващо значение на обстоятелството, че в кадастралната карта същият е заснет като самостоятелен обект в сграда с отделен идентификатор, а е изследвал и другите му характеристики. При установените данни по делото, че ресторантът е изграден като пристройка към съществуващата търговска сграда, че съгласно обяснителната записка към неодобрения архитектурен проект за пристройката санитарните възли и входното антре са в съществуващата търговска сграда, че между първо и второ ниво на пристройка няма конструктивна връзка /входът за второ ниво е през сградата на кооперацията/, е обосновал извод, че за обособяването му като самостоятелен обект на правото на собственост е било необходимо изготвяне на инвестиционен проект за разделяне на сградата съобразно изискванията на чл. 202 ЗУТ, какъвто по делото не е представен. В тази хипотеза са приложими разясненията, дадени в ТР № 3 от 28.06.2017 г. по тълк.д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС, според които „Ако към момента на сключване на сделката инвестиционен проект не е изготвен и не е одобрен, договорът е действителен, но неговият вещен ефект ще настъпи след осъществяването на останалите елементи от фактическия състав на придобиването: обособяването на реално определената част, като отделна вещ, или като придадена част към друга отделна вещ, съгласно сключения договор, и одобрения инвестиционен проект при спазване на строителните правила и норми. Одобреният инвестиционен проект ще покаже дали реално определената част от недвижимия имот, за прехвърлянето на която страните са постигнали съгласие, към този момент отговаря на действащите строителни правила и норми в устройствения закон и е правно възможно да възникне като самостоятелен обект на право на собственост, като даде отговор дали желаното от страните правно действие на сделката е безусловно“. При данните по делото, че за обект „ресторант“ няма предвидени самостоятелни санитарни възли за посетители, а същите се намират в съществуващата търговска сграда, сочената от жалбоподателя практика на ВКС, обективирана в решение № 211 от 11.05.2012 г. по гр.д. № 991/2011 г. на І г.о. и решение № 84 от 25.03.2013 г. по гр.д. № 847/2012 г. на ІІ г.о., според която „фактическото съществуване на самостоятелните обекти в сградата изключва необходимостта от изготвяне на инвестиционен проект“ е неприложима към настоящия случай. Четвъртият въпрос, по който се иска допускане на касационно обжалване, е свързан с приложението на чл. 92 ЗС. Не се установява становището на въззивния съд, че по настоящото дело разпоредбата на чл. 92 ЗС е неприложима, да противоречи на практиката на ВКС. С ТР № 5 от 18.05.2017 г. по тълк.д. № 5/2015 г. на ОСГК е даден отговор на въпроса прилага ли се разпоредбата на чл. 92 ЗС при придобиване на правото на собственост върху недвижим имот на основание публична продан, ако в постановлението за възлагане на съдебния изпълнител не фигурира построената в имота сграда, върху същата не е било насочено принудително изпълнение чрез налагане на възбрана, не е описана и оценена от съдебния изпълнител и спрямо нея не е проведена публична продан. Тази практика е неотносима към настоящото дело, тъй като земята, върху която попада пристройката - ресторант, не е била предмет на публична продан. Тезата на жалбоподателя, че като собственик на УПИ ***, в която попада пристройката - ресторант, е придобил и правото на собственост върху този обект по приращение, изцяло игнорира обстоятелството, че цялата сграда е построена върху земя, която е била държавна, впоследствие - общинска собственост, и е със статут на суперфициарна собственост на кооперативната организация. В тази хипотеза правилото на чл. 92 ЗС не намира приложение, тъй като наличието на суперфициарна собственост върху сградата представлява „друго“ по смисъла на цитираната разпоредба, което изключва приращението. Петият от поставените от жалбоподателя въпроси също не осъществява основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В своята практика ВКС многократно е имал повод се приеме, че реално обособени части от самостоятелен обект могат да бъдат предмет на придобивна давност само ако владяната реална част и останалата част от сградата са били обособени с одобрен архитектурен /инвестиционен/ проект, отговарящ на действащите строителни правила и норми. Въззивният съд не е приел нещо различно. Във втората си част въпросът не е обуславящ изхода на спора, тъй като възражение за придобиване на идеална част от сградата като последица от владение върху реална част не е наведено от ответника и съдът не се е произнасял по него. Последният въпрос, поставен от жалбоподателя, е процесуалноправен и касае задължението на съда да обсъди всички допустими и относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал.2 ГПК, и да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства. Значението на този въпрос за изхода на спора се обосновава с твърдение, че съдът не е обсъдил представените по делото АДС № 63 от 09.06. 1984 г. и Заповед № 91-ДС от 12.04.2001 г. на Областен управител на област Смолян, както и гласните доказателства във връзка с осъществяваното от ответника владение върху процесните обекти и площи. В своята практика по приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК Върховният касационен съд последователно приема, че съдът следва да обсъди доказателствата и доводите на страните, които са от значение за изхода на правния спор. В случая чрез представените във въззивната инстанция писмени доказателства - АДС № 63 от 09.06.1984 г. и Заповед № 91-ДС от 12.04.2001 г. ответникът се е домогвал да докаже твърдението си, че процесната търговска сграда, част от която е и обектът ресторант, е общинска собственост. Съдът е намерил това твърдение за недоказано, като е приел, че то се опровергава от представеното по делото Удостоверение № 10 от 20.05.2024 г., от което е видно, че имотът не е актуван като общинска собственост. Вярно е, че въззивният съд не е обсъждал свидетелските показания относно упражняваното от ответното дружество владение върху процесната постройка- ресторант, но с оглед направения решаващ извод, че същата не представлява самостоятелен обект на правото на собственост и поради това не е годен обект на придобивна давност, в случая обсъждането им се явява безпредметно. Предвид това не може да се приеме, че необсъждането на тези доказателства е довело до противоречие с практиката на ВКС. Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, т.3 ГПК. Очевидна неправилност би била налице, ако въззивното решение страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. В случая такъв порок на обжалваното решение не се установява. По тези съображения въззивното решение не седва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото касаторът „Мурад“ ЕООД следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати на ответника по касац;ия ПК“ Успех“- с. Търън, разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 613.55 евро /равностойност на 1 200 лв./ Водим от гореизложеното съдът