Определение № 50533 от 13.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3081/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ж. Д. Д. срещу решение № 545 от 29.04.2022 г., постановено по в.гр.д.№ 2346/2021 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, с което след като е отменено решение № 261575 от 26.05.2021г., постановено по гр.д. № 3743/2019 г. по описа на Пловдивския районен съд, е признато за установено спрямо К. Д. В., М. Д. Н. и Ж. Д. Д., че В. И. Х. е собственик по силата на земеделска реституция на нива от 0,569 дка с идентификатор ..... по КККР на [населено място], общ. Р., обл. П., като Ж. Д. Д. е осъден да предаде на ищеца Х. владението върху описания имот и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка 134, т.VIII, н. д.1144/2009 г. по описа на нотариус Д. С., с район на действие този на Пловдивския окръжен съд.

Касаторът поддържа неправилност на обжалваното въззивно решение на трите основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че окръжният съд е нарушил забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК като е допуснал събирането на доказателства за обстоятелства, които са били известни на ищеца още пред първа инстанция, както и свидетелски показания за оборване презумпцията по чл. 70, ал. 2 ЗС, ползваща касатора по направеното от него възражение за придобивна давност при положение, че изготвеният в първа инстанция доклад по делото е бил пълен, ясен, с правилна квалификация на исковете. Навежда допуснато нарушение на чл. 172 ГПК с твърдение, че въззивният съд не е ценил показанията на заинтересовани свидетели с оглед на всички останали доказателства по делото. Поддържа, че съдът в нарушение разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК не е изложил мотиви защо кредитира едни и не кредитира други свидетелски показания. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Допустимо ли е въззивният съд да приеме, че не са налице условията на забраната, визирана в чл. 266, ал. 1 ГПК за преклудиране на възможността за събиране на нови доказателства и сочене на нови обстоятелства и да допусне събирането на гласни доказателства /свидетелски показания/ във въззивната инстанция, при условията на чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК, по искане на жалбоподателя, при условия, че в първоинстанционното производство по иск по чл. 108 ЗС, ответникът, оспорвайки иска, изрично се е позовал и е направил възражение за придобивна давност, чрез добросъвестно владение, продължило повече от 5 г. в отговора си на исковата молба, а ищецът /жалбоподател във въззивното производство/ е приел без възражения доклада на съда по чл. 146 ГПК и не е поискал и представил доказателства, изключващи или оборващи презумпцията за добросъвестността на владението на ответника, като е поискал да му се даде възможност за това едва във въззивната жалба, твърдейки процесуални нарушения на първоинстанционния съд при разпределяне на доказателствената тежест? Поддържа се противоречие с решение №398 от 03.02.2010 г. по гр.д. №56/ 2009 г. на ВКС, 4-то г.о.; решение №32 от 10.03.2016 г. по гр.д. № 4741/2015 г. на ВКС, 2-ро г.о.; решение №265 от 24.06.2011 г. по гр.д. №1623/ 2010 г. на ВКС, 3-то г.о.; решение №199 от 01.02.2019 г. по гр.д. № 4108/2017г. на ВКС, 3-то г.о.; решение №42 от 05.03.2014 г. по гр.д. №5488/2013г. на ВКС, 4-то г.о.; решение №212 от 18.02.2021 г. по гр.д. № 859/2020 г. на ВКС, 4то г.о.; решение №129 от 29.06.2015 г. по гр.д. №7040/ 2014 г. на ВКС, 3-то г.о. и т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2. Допустимо ли е въззивната инстанция да постанови решение, основаващо се преобладаващо на свидетелски показания на свидетел, намиращ се в пряка родствена връзка с ищеца /майка- син/, без да се мотивира защо не кредитира показанията на останалите свидетели в двете инстанции, противоречащи на тези показания? Сочи се противоречие на изводите на съда с решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д. № 3244/2016 г на ВКС, 4-то г.о.; решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на ВКС, 2-ро г.о.; решение № 700 от 28.10.2010 г по гр.д. № 91/ 2010 г. на ВКС, 4-то г.о.; решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр.д. № 4755/2008 г. на ВКС, 2-ро г.о.; решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр.д. № 1/2013 г. на ВКС, 4-то г.о.; решение №176 от 28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на ВКС, 2-ро г.о.; решение №297 от 22.12.2014 г. по гр.д. № 4004/2014 г. на ВКС, 1- во г.о.; решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на ВКС, 4-то г.о.; решение № 65 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 4216/2008 г. на ВКС, 4-то г.о.

Ответникът по касационната жалба В. И. Х., чрез адв. Л. К., с подадения отговор на жалбата, изразява становище за неоснователност на същата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима- подадена е в срок, от страна по делото /ответник по иска/ срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК като постановено по иск за собственост върху недвижим имот.

За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените искове, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищецът като наследник на В. Х. В., е придобил правото на собственост върху нива от 0,569 дка в землището на [населено място], местността „Б. п.”, представляваща имот с № ...., собствеността върху която е възстановена с решение № 04276/23.05.1994 г. на ПК- [община]. За така възстановения имот е съставен и констативен нотариален акт от 24.01.1995 г. С констативен нотариален акт от 18.11.2009г. ответниците К. Д. В. и М. Д. Н., както и Й. Г. В. са признати за собственици на процесната нива на основание изтекла придобивна давност. С нотариален акт № ...../23.12.2009гг. Й. Г. В., К. Д. В. и М. Д. Н. са продали на ответника Ж. Д. Д. имота, предмет на настоящия спор. От същите продавачи, пак през 2009 г., Ж. Д. Д. е закупил и имота, съседен на процесния. През април 2015 г. Д. направил искане в [община] за промяна предназначението на двата земеделски имота в УПИ за ниско застрояване. От допуснатото по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК и прието по делото удостоверение за родствена връзка е установено, че в рамките на обстоятелствената проверка при издаването на констативния нотариален акт на ответниците В. и Н. е разпитан като свидетел Д. Ж. Д., който е баща на ответника Ж. Д. Д..

Съдът е приел за установено въз основа показанията на свидетеля А. /майка на ищеца/, дадени пред въззивната инстанция, че Ж. Д. и баща му са идвали в дома на ищеца през 2009 г. и са искали да закупят имота. Показанията на свидетеля, посочен от ответника Д., не са кредитирани, доколкото не внасят яснота относно обстоятелството дали е знаел, че праводателите му не са били собственици на имота.

При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод, че ответниците по иска К. Д. В. и М. Д. Н. не са придобили процесния имот по давност, защото не са ангажирани доказателства, че някога изобщо са установили владение върху него и са упражнявали фактическа власт. Следователно продажбата, с която са прехвърлили имота на третия ответник, макар и действителна, не е произвела вещно-транслативен ефект и тази сделка не легитимира Д. като собственик, тъй като е договарял с несобственици. По възражението на Д., че е придобил имота на оригинерно основание- придобивна давност, е прието, че по делото не са ангажирани убедителни доказателства за упражняване на фактическа власт, поради което макар от закупуването му да са изтекли пет години, не е доказан обективния елемент на владението. Изложени са мотиви, че от показанията на разпитания в първа инстанция свидетел не може да се установи за кой точно от двата закупени съседни имота свидетелят твърди, че е стопанисван от Д., доколкото свидетелят не сочи квадратура или други индивидуализиращи белези. Прието е също, че са налице и данни, че Д. е знаел към момента на закупуването на процесната нива, че праводателите му не са собственици с оглед на установеното, че е посетил дома на ищеца и е поискал да закупи имота. Постъпките за промяна на статута на земята от земеделска в урегулиран поземлен имот са предприети от него след изтичане на пет години от закупуване на имота, което според въззивния съд също е индиция за наличие на знание, че придобива от несобственик.По евентуалното възражение за придобиване на имота въз основа на изтекла обща десетгодишна давност е прието, че от датата на закупуването на имота до датата на предявяването на иска, не са изтекли десет години. Като неоснователно е преценено и възражението на Д. за присъединяване на владението на неговите праводатели към осъщественото от него владение, доколкото от доказателствата по делото не се установява праводателите му да са установили владение.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаното от касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

По първия правен въпрос относно приложението на чл. 266, ал.3 ГПК касационно обжалване не следва да се допуска.

Решаващият извод на съда за отхвърляне на иска е, че ответникът не е доказал, че е упражнявал фактическа власт върху имота, а относно установяването на този факт не са допускани доказателства във въззивното производство и по него съдът е направил изводите си само въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства. В решенето си въззивният съд е изложил и допълнителни съображения, че освен, че ответникът не е упражнявал владение върху имота, то той не е могъл да се ползва и от кратката петгодишна давност по чл. 79, ал.2 ЗС, защото е знаел, че придобива от несобственици и именно във връзка с последното са допуснати доказателства на основание чл. 266, ал.3 ГПК.

Доколкото по поставеният правен въпрос, макар и неотносим към решаващите изводи за уважаване на иска, е налице произнасяне от въззивния съд, то следва да се отбележи, че по него въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС - т.2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според приетото в това ТР, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая във въззивната жалба е направено оплакване за непълноти в доклада и в тази връзка са направени доказателствени искания. Въззивният съд е констатирал, че в доклада по делото липсват указания във връзка с установяване факта на знание у купувача, че праводателите му не са собственици на имота и за установяване на това спорно обстоятелство е допуснал събиране на доказателства.

Във връзка с изложеното в случая не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория правен въпрос, защото същият не е изведен от мотивите на въззивното решение. Видно от обжалваното решение, въззивният съд е анализирал показанията на всички свидетели, като е направил извод, че въз основа на разпитаните пред районния съд свидетели не може да се приеме за доказано, че ответникът е упражнявал фактическа власт върху имота. Що се отнася до показанията на свидетелите, разпитани във въззивното производство, то въззивният съд ги е преценявал във връзка с обстоятелствата, за установяване на които са били посочени - дали ответникът е знаел, че купува имота от несобственици. Направен е извод, че такова знание е било налице и ответникът не е бил добросъвестен владелец, който извод е основан на всички събрани доказателства, вкл. и на показанията на св. А. /майка на ищеца/, които са преценени като категорични, последователни и кореспондиращи си с останалите доказателства. Относно показанията на св. Д., разпитан пред въззивната инстанция, съдът е посочил, че от тях не става ясно дали ответникът е знаел, че купува от несобственици, като съдът не е приел, че те са в противоречие с останалите доказателства, събрани по делото, вкл. и с показанията на св. А.. Следователно в случая въззивният съд не е направил констатация, че свидетелските показанията си противоречат и предвид това да не е дал вяра на част от тях и съответно да е кредитирал останалите. Напротив, обсъдени са всички доказателства, като въз основа на тях съдът е направил изводите си относно спорните по делото обстоятелства – упражняването на владение от ответника и дали той е бил добросъвестен владелец.

Предвид горното в случая не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради което и не следва да се преценява наличието на специалната такава по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ГПК и ЗС в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сумата от 2 000 лв., представляващи направени разноски в производството пред ВКС.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение