Определение № 2260 от 10.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2912/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Е.“ Е., чрез адв. Н. Б., срещу решение № 125 от 15.03.2023 г., постановено по гр. д. № 529/2021г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което след частична отмяна на решение №260009/10.02.2021г., постановено по гр. д. №127/2020г, по описа на РС – Свищов е отхвърлен предявеният от „Е.“ Е. против Агенция „Пътна инфраструктура“ иск с правно основание чл.49 ал.1 вр.чл.45 ал.1 ЗЗД за сумата от 9 084,66лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на необходимите разходи за възстановяване на лек автомобил Фолксваген Т. с ДК [рег.номер на МПС] в резултат от ПТП, реализирано на 29.12.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от 9084,66лв., считано от датата на деликта - 29.12.2019г. до окончателното изплащане и е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск по чл.49 ал.1 вр.чл.45 ал.1 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от 11 355,82 лв. Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване. Ответникът по жалбата Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез юрисконсулт Д., оспорва касационната жалба, като твърди че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд с цена на иска над 5 000 лв. /размерът на претендираното обезщетение е 11 355,82 лв./, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Първоинстанционното производство е образувано по предявен иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД. За да направи извод за неоснователност на иска, въззивният съд е приел за установено, че на 29.12.2019г. около 13,30ч. в [населено място] собственият на ищеца л.а. Фолксваген Т. с рег. [рег.номер на МПС] се е движил по [улица], част от Републикански път III- 302, в посока [населено място] със скорост около 40 км. в час. При преминаване през дезинфекционна площадка с дължина 7,3м., ширина 8,1м. и дълбочина около 10 см., изградена на платното за движение, лекият автомобил с предните си гуми и долната предна част се е ударил в ръбовете на площадката и асфалтовото покритие на пътя, в резултат на което са нанесени имуществени вреди. Прието е, че процесното ПТП е настъпило на републикански път, ремонтът и поддържането на който на основание чл.30 ал.1 и ал.5 от ЗП е задължение на Агенция пътна инфраструктура. Дезинфекционната площадка, съставлява „препятствие на пътя“ по смисъла на §1 т.37 от ДР на ЗДвП и ответната страна има задължение да я сигнализира чрез поставяне на необходимите пътни знаци, допълнителни и други средства за сигнализиране. За неоснователно е счетено твърдението на ищеца, че дезинфекционната площадка е „изкуствена неравност“ по смисъла на §1 т.58 от ДР на ЗДвП и е следвало да бъде сигнализирана чрез поставяне на пътен знак А 12, тъй като дезинфекционната площадка не е над нивото на пътя и не е предназначена за намаляване скоростта на превозните средства. От събраните по делото доказателства, вкл. и въз основа заключението на автотехническата експертиза, е прието за установено, че площадката е била сигнализирана чрез поставяне на 25,9м. преди началото й на железобетонен стълб на информационна табела, представляваща допълнителна табела Т17, с надпис „Внимание! Дезинфекционна площадка!“, а на 40,2 м. преди началото й е имало преносима стойка - пътен знак А 39 „Внимание! Други опасности“ и ограничителна табела С4.3., сигнализираща за изменение на широчината на пътното платно, като за последните две вещото лице е посочило, че са били паднали на земята. Според въззивния съд констатацията на вещото лице, че знаците са паднали е за факт, а не съставлява негов извод на база специалните му знания и в тази й част експертизата не е доказателствено средство. Изложени са мотиви, че пътен знак А39 се използва за сигнализиране на опасности, за които не са предвидени пътни знаци, като заедно е него се поставя допълнителна табела Т 17, на която с текст или разбираем символ се дава информация за опасността / чл.48, ал.3 от Наредба №18 от 23.07.2001г. за сигнализация на пътищата с пътни знаци/. Съдът е посочил, че според чл.20 ал.1 от Наредба №18, знак А 39 се поставя преди опасния участък на разстояние от 50 до 100м. в населени места и селищни образувания, като чл.20 ал.2 т.1 от Наредба № 18 допуска при липса на друга техническа възможност, предупредителните пътни знаци за опасност да се поставят и на по - малки разстояния, но не по-малко от 30 м., като в случая пътен знак А39 се е намирал на 40,2 м. преди началото на площадката. За неоснователно е счетено възражението на „Е.“ Е., че информационната табела не е законово регламентирана и не може да служи за предупреждаване за пътна опасност. Изложени са мотиви, че се касае за допълнителна табела Т 17, която е законово регламентирана и се използва за изясняване действието на знак А 39 и на нея се съдържа информация за опасността, като в случая тя е била на разстояние 25,9м. преди началото на опасния участък, което е по-голямо от опасната зона за спиране на лекия автомобил от 21, 2м., поради което и препятствието на пътя е било предвидимо за водача и само закъснението му да започне спиране е единствената причина според автотехническата експертиза за настъпилото процесно ПТП от експлоатационно- техническа гледна точка. Направен е извод, че не е налице пълно неизпълнение от ответника на законовото му задължение за незабавно сигнализиране на препятствията по пътя и не са налице предпоставките по чл.49 вр. чл.45 ал.1 ЗЗД за ангажиране на отговорността му по предявения иск. Изложени са и мотиви, че за да е налице изпълнение от страна на ответника на задължението по чл.167 ал.1 ЗДвП за незабавно сигнализиране препятствията на пътя, пътните знаци следва да са поставени по траен и видим за участниците в движението начин. В случая знак А 39 и ограничителна табела С4.3, били поставени на преносима стойка. Съдът не е кредитирал показанията на свидетеля Н., че знакът А39 е бил паднал, тъй като от една страна той работи в ищцовото дружество, като наред с това показанията му не са с достатъчно категорични – той е пътувал в процесния автомобил и двамата с водача „си приказвали“ по време на движението, не е сигурен, а мисли, че знакът е бил паднал. Съдът е посочил, че същевременно св. И. - младши автоконтрьолор, посетил процесното ПТП, свидетелства не за паднал пътен знак, а за паднала табела /вероятно ограничителна табела С 4.3/. В допълнение съдът е посочил, че дори и да се приеме за установено, че знак А – 39 е бил паднал към момента на ПТП и ответната страна не е изпълнила задължението си да сигнализиране препятствието на пътя по траен и видим за участниците в движението начин и не е спазено и нормативно установеното разстояние за поставяне на предупредителен знак А -39 преди опасния участък, то това поведение на ответника не е в пряка причинно -следствена връзка с настъпилият вредоносен резултат. За да направи последния извод, съдът се е основал на заключението на автотехническата експертиза, според която разстоянието, от което водачът е имал възможност и е могъл да възприеме препятствието на пътя е 120м., а опасната зона за спиране при движение с разрешената в пътния участък скорост на движение от 50 км/ч. е 29м., поради което и при движение със скорост от 50 км/ч. или по- ниска от нея, водачът е имал техническа възможност да намали скоростта и да спре и с оглед на това и единствена причина за процесното ПТП от експлоатационно - техническа гледна точка е закъснението на водача да започне спиране. Предвид направените от ищеца оспорвания, съдът е изложил мотиви, че изводите на вещото лице относно видимостта на препятствието на пътя са направени не само въз основа възприятията на експерта, а са извършени оглед на мястото на ПТП и измервания и въз основа на тях е прието, че разстояние от 120 м. е достатъчна видимост при движение с до 50 км/ч., за да може водачът да реагира. Дълбочината на дезинфекционната площадка от 10 см. е височината на средновисок бордюр на тротоар, който се забелязва от разстояние около 120м. и водачът е могъл да възприеме препятствието 120м. преди препятствието, което е значително по - голямо от опасната му зона за спиране от 21,2 м. при установената от свидетеля скорост на движение от 40 км/ч., предвид на което и е могъл да избегне вредите, предприемайки своевременно спиране, независимо дали дезинфекционната площадка е сигнализирана като препятствие на пътя или не. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Според разрешението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В т 1 и т.2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил, че иска допускане до касационно обжалване, защото в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд се е произнесъл за липса на причинно- следствена връзка между неизпълнение на задължението на ответника да сигнализира по траен и видим начин препятствието на пътя и поведението на водача на автомобила, който не е бил длъжен да предвиди наличието на такова препятствие на пътя, поради което не бил налице фактическият състав на чл.49 вр. чл.45 ал.1 ЗЗД. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 1184 от 29.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5107/2007 г., II г. о.; решение № 15 от 25.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1506/2013 г., I т. о.; решение № 165 от 18.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1008/2013 г., IV г. о. и решение № 185 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 889/2012 г. на ВКС. На следващо място се иска допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл за движение с несъобразена скорост от страна на водача на лекия автомобил като единствена причина за настъпилото ПТП, без да обсъди наличието на съпричиняване от страна на ответника вследствие неизпълнение на законовото му задължение да сигнализира по траен и видим за участниците в движението начин трайни препятствия по пътя (изкопана дезинфекционна площадка). Поддържа се противоречие с решение № 60174 от 08.04.2022г. по т. д. № 1708 / 2020 г. на ВКС, 1-во т. о. Поставените въпроси са фактически, а не правни по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и не могат да обосноват допускане до касационно обжалване. По съществото си съставляват оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за необоснованост на въззивното решение - касаят преценката на събраните по делото доказателства досежно наличието елементите на фактическия състав на чл.49, вр. чл.45 ЗЗД и правилността на изводите на съда за неоснователност на иска, която не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК. Освен това въпросите са свързани с допълнителните, а не с решаващите мотиви на съда, които са, че в случая не се установява противоправно поведение на ответника, а въпросите за причинната връзка и за наличието на съпричиняване от страна на водача на лекия автомобил могат да бъдат поставени, само ако е прието, че е налице такова поведение. На следващо място се иска допускане до касационно обжалване, защото въззивният съд е кредитирал безусловно оспорена и некомпетентна автотехническа експертиза и не е допуснал повторна експертиза за изясняване на въпросите дали препятствието е било предвидимо и дали скоростта е била съобразена, които въпроси според касатора имат пряко отношение към причинно-следствената връзка между поведението на ответника и на ищеца спрямо настъпилото ПТП и евентуалното съпричиняване на вредоносния резултат. Поставеният въпрос по естеството си е довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение като основание по чл. 281, т. 3 ГПК за отмяна на въззивното решение, а не е правен според разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, предвид на което и не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване. Наред с това следва да се отбележи, че и този въпрос касае наличието на причинна връзка между поведението на ответника и настъпилия вредоносен резултат, а в случая искът е отхвърлен, защото не се установява противоправно поведение на ответника, като в допълнение са изложени мотиви, че дори и да се приеме наличие на противоправно поведение, то искът е неоснователен, тъй като няма пряка причинна връзка между едно такова поведение с причинените на ищеца вреди. Т.е. предвид тези изводи на въззивния съд, то и въпросът, който не е относим към решаващите изводи на съда, а към допълнителните мотиви, не е от обуславящо значение за крайния изход от спора. Четвъртият правен въпрос се отнася за начина на извършване преценката на свидетелските показания. Съгласно трайната практика на ВКС /решение № 800 от 22.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 776/2009 г., IV г. о; решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., решение № 140 от 23.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4755/2008 г., I г. о., вкл. и цитираната от касатора- решение № 31 от 09.04.2020 г. по търг. д. № 355/2019 г. на ВКС, I т. о. и решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС/, гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към него момент, физиологични особености - зрение, слух, възраст, заболявания; паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането - възможност за възпроизвеждане /притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето/ и волята на свидетеля да каже истината. В решение № 31 от 09.04.2020 г. по търг. д. № 355/2019 г. на ВКС, I т. о. е прието също, че при преценката на показанията на очевидец трябва да се отчете и дали са налице други обстоятелства от обективен или субективен характер, които са могли да способстват или да му попречат да възприеме посочените от него, релевантни за механизма на увреждането факти, включително – дали свидетелят е пряк участник в инцидента или е само страничен наблюдател, неговото конкретно местоположение и отдалеченост от местопроизшествието и пр. Отчитайки спецификата на всички такива обстоятелства при конкретния случай и изхождайки от правилата на логиката при формиране на вътрешното си убеждение, съдът следва да направи изводите си, дали, доколко и кои от релевантните факти (всички или само част тях) от механизма на настъпването на увреждането свидетелят е възприел непосредствено със сетивата си или прави логически съждения за настъпването им предвид впечатленията му от други възприети от него обстоятелства. В случая въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС, като е основал решението си на събраните по делото доказателства, вкл. и на свидетелските показания. Съдът изрично е посочил, че преценява показанията на св. Н. по реда на чл.172 ГПК /свидетелят е служител на ищцовото дружество/, като при анализа им ги е съпоставил с тези на св. И. и е приел, че не е установено, че пътният знак А 39 е бил паднал. Съдът се е обосновал защо не кредитира показанията на св. Г., дадени при преразпита му, посочвайки че те не възпроизвеждат възприятията му за факт, а съставляват негово мнение /свидетелят е изготвил частна експертиза, възложена му от ищеца и е посетил мястото на инцидента на следващия ден/. Т. е. въззивният съд не е формирал изводите си на база част от свидетелските показания при необосновано игнориране показанията на останалите свидетели, а напротив, съдът се е обосновал кои свидетелски показания и защо ги кредитира. На основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК се иска допускане до касационно обжалване по въпроса дали информационната табела „Внимание! ….. Дезинфекционна площадка! Задължително преминаване!“ е пътен знак по смисъла на ЗДвП и длъжен ли е водачът да я прочете при допустима скорост от 50 км./ч. в населено място ,респ. длъжен ли е да намали скоростта си, респ. какво поведение следва да съобрази с нея.Поставеният въпрос не може да обоснове допускане до касационно обжалване. Даването на точна дефиниция на описаната табела е без значение за крайния изход от спора. Такова значение има отговорът на въпроса дали поставянето на табелата е предвидено за сигнализирането на опасности на пътя и била ли е поставена в съответствие с изискванията за това, като в тази връзка въззивният съд изрично е посочил, че се касае за допълнителна табела Т 17, използваща се за изясняване действието на знак А 39 и поставянето й е регламентирано в чл.48, ал.3 от Наредба №18 от 23.07.2001г. за сигнализация на пътищата с пътни знаци и не е констатирано да е била поставена в разрез с изискванията. Според касатора от значение за развитие на правото и точно прилагане на закона е и въпросът дали продължилото с месеци бездействие на А. по възстановяване на издълбаната дезинфекционна площадка на целия път и липсата на видима и трайна сигнализация с пътни знаци най- малкото води до съпричиняване при ПТП от страна на собственика на пътя. И този въпрос не е правен, а е фактически и касае правилността на изводите на въззивния съд, че не се установява противоправно поведение на ответника като условие за уважаване на предявения иск, която правилност, както вече се посочи, не може да бъде проверявана в производството по чл.288 ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. - обжалваното решение не е очевидно неправилно. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Доводите, с които касаторът обосновава наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК са за неправилност на изводите на съда, че причина за настъпване на вредоносния резултат е поведението на водача на лекия автомобил, но несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд по съществото на спора представлява оплакване за необоснованост, по което касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Неоснователно в касационната жалба се поддържа недопустимост на обжалваното решение, като се твърди, че в нарушение на чл. 269 ГПК съдът се е произнесъл по основателността на претенция в размер на 260 лв., съставляваща стойност на зимни гуми, без да има такова оплакване. След като предмет на въззивно обжалване е било решението на районния съд и в двете му части /за уважаване и за отхвърляне на иска/, то и съдът е дължал произнасяне по целия предмет на спора. Евентуалното произнасяне на съда в противоречие с чл. 269 ГПК /по невъведени доводи във въззивната жалба/ няма за последица недопустимост на решението, а касае правилността му. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение