Определение № 2390 от 11.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 979/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Н. Д. В. чрез адвокат В. Т. обжалва решение № 98 от 23.01.2023 г. по в.гр.д. № 2116/2022 г. на Апелативен съд - София, ГО, 8 състав, с което след частична отмяна на решение № 1699 от 04.03.2020 г. по гр.д. № 2944/2018 г. на Софийски градски съд, I ГО, 2 състав, настоящият жалбоподател е осъден да заплати на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД /с предходно наименование „Райфайзенбанк /България/, праводател на ответника по касационната жалба „ОББ“ АД, ЕАД, на основание чл. 79, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД във вр. с чл. 82 от ЗЗД сумата от 31 308, 50 лв., представляваща причинени имуществени вреди при неизпълнение на договорни задължения по Договор за банков консулт № 1085/30.08.2010 г., ведно със законната лихва от 02.03.2018 г. до окончателното ѝ заплащане.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно.

Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.При иск по чл. 79 от ЗЗД как следва да се определи съпричиняването на вредите от страна на кредитора при положение, че без неговите действия същите не биха настъпили – като факт, обосноваващ приложението на чл. 83, ал. 1 от ЗЗД или като основание за прилагането на чл. 83, ал. 2 от ЗЗД? Обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

2. Съответно ако съдът счита, че е налице хипотезата на чл. 83, ал. 1 от ЗЗД как се определя процентът на съпричиняване на вредоносния резултат, когато действията на кредитора са от естество, без тях да не настъпи последният? По този въпрос също счита, че е налице допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

„Обединена българска банка“ АД, [населено място] /като универсален правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД с предходно наименование „Райфайзенбанк България“ ЕАД/ оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице.

Въззивният съд е постановил решение по реда на чл. 294 от ГПК, след отмяна на решение на въззивния съд по гр.д. 2014/20, САС, 14 състав. С решение № 83 от 11.07.20222 г. по т.д. 859/21 г. ВКС, ТО, е посочено, че от значение за разрешаване на спора е значението за настъпване на вредата, като се изследва изпълнението на задълженията по договора за банков консултинг и задълженията на банковите служители, както и да се произнесе дали вредата за банката е настъпила в резултат на обстоятелства, за които е отговорен кредиторът и да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност или вредите са могли да бъдат избегнати от кредитора, ако е положена грижата на добрия стопанин и да приеме, че длъжникът не дължи обезщетение. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото не е спорно, че на 30.08.2010 г. между „Райфайзенбанк /България/” ЕАД и Н. Д. В. е сключен договор за банков консултаинг, по силата на който банката е възложила на Н. В. срещу възнаграждение да посредничи (да свързва двете страни по кредитното правоотношение, като съветва потребителя на банкови услуги при избор на банков продукт и поемането на правни задължения по бъдещия кредитен договор) Съдържанието на договора е определено и с оглед Правилата Правилата за организация на продажбите чрез агентска мрежа на за сключването на договори за продукти и услуги, предлагани от „Райфайзенбанк България“ ЕАД,, конкретно чл. 60 и чл. 61. Въззивният съд е приел, че съгласно изискванията, установени в чл. 62 от тези правила, В. е поела правно задължение лично да се среща с потенциални и действителни клиенти на банката, да ги консултира и информира за предлаганите продукти, да ги снабди с необходимата за дадена сделка документация, да им помага и привлича нови клиенти за продуктите и услугите, които е упълномощена да продава, да извършва първоначална преценка на кредитоспособността и благонадеждността на клиента. В чл. 65 и 66 от Правилата е уговорено, че документите на клиента се внасят от агента в най-близкия за клиента офис или в офиса, който го обслужва, освен ако клиентът изрично не поиска друго. В. е била длъжна и да уведоми клиента, че той е длъжен да се яви лично в банката за среща с представител на банката, както и за подписване на договора.

Прието е, че не е спорно и правнорелевантното обстоятелство, че процесният договор за банков консултант е бил прекратен на 04.04.2016 г., т.е. процесното посредническо правоотношение е продължило в един относително дълъг период от време (около 6 години), през който между страните са изградени съществени делови отношения на взаимно доверие, вследствие на които е допускано от служители на нарушение на изискванията, въведени от самата банка в Правилата за организация на продажбите (предлагането) чрез агентска мрежа (кредитните договори да се подписват от кредитополучателя не пред агента - извън банковите офиси, а лично - пред банков служител). Въззивният съд е направил съждение, че очевидно тази практика е била възприета от В. и банковите служители за обичайна и по-оперативна. Прието е, че тази практика е установена въз основа на изградените делови отношения на доверие, което предполага висока степен на добросъвестност от агента. Тези изводи са направени въз основа на събраните гласни доказателства. Обобщен е извод, че В. не е оправдала служебното доверие, което служителите на банката са ѝ оказвали, вследствие на което се е достигнало до настъпване на процесния вредоносен резултат.

Прието е, че именно от показанията на кредитополучателите по процесните кредитни „договори” К. Джимова и П. Г., се изяснява, че и двамата вече са били страна по предходни договори за банков кредит, които са били прекратени поради изпълнение на поетите от тях парични задължения. Според възпроизведените от тях пред съда субективни възприятия те не са познавали В. и никога не са се срещали с нея, но както е прието в отменителното решение на ВКС (а и от събраните по делото доказателства се установява), Н. В. е внесла документите на „критополучателите” в банката. Макар и тези двама „кредитополучатели” (по процесните два „договора за кредит”) да са били вече клиенти на банката (по два предходни договора за банков кредит), в отчетите на мобилен банков консултант В. е удостоверила в колоната „Контакт с клиента” невярното „препоръчан”, а не съществуващ. Прието е, че очевидно, след като е внесла в банката подготвените и „подписаните” от тези двама „кредитополучатели” договори за банков кредит, тя предварително е имала информация, че са били вече клиенти на банката, но съзнателно, за да създаде погрешна представа за действителността, е удостоверила, че тези клиенти са „препоръчани”. Посочено е още, че поради факта, че тези лица са били вече клиенти на банката, тя е имала достъп до техните лични данни, което я е улеснило в създаване на привидността, че именно тези „кредитополучатели” са ѝ предоставили - лично, своите данни и са изразили чрез подписване на всички внесени от нея в банката документи, правновалидна воля за пораждане на кредитно правоотношение.

Поради тези правни съображения и въззивната инстанция (в какъвто смисъл са и правните съждения на ВКС в отменителното решение) е достигнала до категоричния правен извод, че В. виновно и противоправно не е изпълнила своите правни задължения, поети в процесния посреднически договор (установени в чл. 62, чл. 66 и чл. 68 от Правилата).

Прието е, че именно вследствие на това несъответствие между правнодължимото и фактическото поведение на банковия консултант е сключен процесният договор за банков кредит, вследствие на което са причинени релевантните вредоносни последици - напускането без годен юридически факт (действителни договори за банков кредит) на парични средства в общ размер на общо 66 482 лв. от патримониума на банката и постъпването им в имуществения комплекс на трето лице, което нито е било в правоотношение с ищеца, нито е получило тези пари по нареждане на действителен кредитор на банката.

Въззивният съд е приел, че в цялостния, единен причинен процес на явленията и обстоятелствата в обективната действителност за настъпването на този вредоносен резултат е допринесло противоправното бездействие на служители на банката, които не са изпълнили своите правни задължения (установени в чл. 66 и чл. 68 от Правилата за организация на продажбите чрез агентска мрежа) да изискат лично явяване на одобрените за усвояване на искания кредит клиенти, за да положат пред тях своите подписи под съответния договор за банков кредит. Прието е, че, ако те бяха приложили тези, предписани от банката, правила, не би се достигнало до „усвояване” на тези кредити и прехвърлянето на процесните парични суми в патримониума на лица, които не притежават правно основание за това. Прието е още, че причинно - следствената връзка за настъпване на процесните имуществени вреди вследствие на виновното и противоправно неизпълнение на договорните задължение от ответницата не е прекъсната от обстоятелството, че и служители на банката не са приложили установените от ищцовото дружество правила. Установено е, че банковият консултант е изпълнявал през един сравнително дълъг период от време (около 6 години) своите договорни задължения, който е достатъчен, за да се изградят между него и служители на банката служебни доверителни отношения, вкл. и в разрез с правилата, те са приемали за достоверни договори за банков кредит, предварително подписани от кредитополучатели - извън банковия офис. Установено е, че това е била утвърдена практика, с оглед показанията на свидетеля Е. Ж. - Д., че съобразно тази утвърдена практика (извън предписаните от банката правила) този кредотополучател е сключил договор за банков кредит. Именно, възползвайки се от така изграденото доверие, служителите на банката са били въведени в заблуждение (в гражданскоправния смисъл на това понятие), което ги е мотивирало да приемат представените от ответницата и „подписани” от кредитополучателите договори за банков кредит като обективиращи действително изразена правновалидна воля. Прието е, че без изградените през дългите години съвместна работа с банковия консултант делови отношения служителите на банката не биха се доверили на нейните уверения, дадени и в Отчета на мобилния банков консултант, а биха проверили лично самоличността на „кредитополучателите”, вследствие на което не биха се „усвоили” процесните парични суми, представляващи имуществена вреда за банката.

За основополагащо при настъпване на вредоносния резултат е прието, че ответницата виновно и противоправно не е изпълнила задълженията си, произтичащи от договора между страните, както и Правилата за регулация на дейността – чл. 62, чл. 66, чл. 68 от Правилника. Имплицитно е достигнат до извод, че увреждането не би могло да се предотврати само с действия от банката при проявяван е грижата на добрия търговец. Прието е, че бездействията на служителите на банката да упражнят контрол и да се уверят в самоличността на договорителите, са допринесли до настъпване на вредоносния резултат, но не изключват отговорността на ответника.

Поради това въззивният съд е достигнал до извод, че в процеса на доказване е установено по несъмнен начин, че и двете страни по посредническото правоотношение са допринесли в целия единен съвкупен съпричинителен процес за настъпване на вредоносните последици, поради което е приложима правната норма, уредена в чл. 83, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, която предписва, че в случай че неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може да намали обезщетението. Въззивният съд е приел, че съществен в процесния казус е именно фактът на предоверяване на банковите служители на добросъвестността на банковия консултант – както е установено, по други кредити той е съдействал на банковите служители договорът да бъде подписван от кредитополучателя извън офисите на банката, като в тези случаи тези волеизявления са отговаряли на действителната воля на кредитополучателя. Тази фактически установена от ответницата и служителите на банката практика, основана на взаимно доверие, е използвана от банковия консултант да въведе в заблуждение лицата, които са ѝ се е доверили, за да се извърши акт на имуществено разпореждане (при привиден юридически факт), вследствие на което се е достигнало до причиняване на процесните вредоносни последици.

Прието е, че от приетата от СГС като компетентно изготвена и неоспорена от страните ССЕ се установява правнорелевантният факт, че общият „усвоен” кредит (при неосъществен годен юридически факт) по процесните договори за банков кредит (вкл. при упражняване на „субективни права” по договор за издаване на кредитна банкова карта) е в общ размер от 62 617,70 лв.

В този смисъл, с оглед на основополагащия принцип в частното обективно право - добросъвестността (мярката на почтеното поведение на частноправните субекти при сключване и изпълнение на сделки), е прието, че ответницата отговоря за настъпване на имуществените вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с виновното неизпълнение на договорното задължение. Въззивният съд е посочил, че частно проявление на принципа на добросъвестността в частноправните отношения представлява именно правната норма, уредена в чл. 83, ал. 1 от ЗЗД.

При така изяснените правнорелевантни факти и при съобразяване с казуалния принос на страните по процесното посредническо правоотношение въззивният съдебен състав е достигнал до правния извод, че приносът на банковия консултант и банката (чрез нейните служители) в съвкупния съпричинителен процес за настъпване на имуществените вреди на ищеца е тъждествен – приел е, че в случай че ответницата не е била злоупотребила с доверието на банковите служители (в гражданскоправния смисъл на това понятие), банката не би извършила действия на имуществено разпореждане с процесните суми и не би настъпил процесният вредоносен резултат. Но и ако служителите на банката стриктно бяха приложили установените от ищцовото търговско дружество правила - не биха били въведени в заблуждение (при необоснованото предоверяване на ответницата при дългосрочните делови отношения), би се предотвратило осъществяването на вредоносното събитие. Поради това, определеното от въззивната инстанция компенсаторно обезщетение на ищеца за причинените му имуществени вреди (62 617 лв. - съобразно установеното от ССЕ) трябва да се намали с 1/2, като то възлиза на сумата от 31 308,50 лв. (62617 лв. х 50%).

Така въззивният съд е заключил, че предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД, във вр. с чл. 82 от ЗЗД трябва да бъде уважен до размера от 31 308,50 лв., като обжалваното решение бъде отменено в частта, в която предявеният иск е отхвърлен до тази сума.

Въззвният състав е приел, че тъй като при частичното уважаване на предявения главен иск не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск - по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД (за заплащане на същата сума, предмет на главния иск), първоинстанционното решение трябва да бъде обезсилено в частта, в която предявеният под евентуалност иск е уважен.

По отношение на посоченото основание очевидна неправилност на въззивното решение, настоящият съдебен състав намира, че не е налице. Съгласно тълкуването на чл. 280, ал.2, пр.3 от ГПК в трайната практика на ВКС, налице е основание за допускане на касационно обжалване, само когато от самия акт, без извършване на същинска проверка по реда на чл. 290 от ГПК и на сочените от касатора основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, може да се направи извод, че е налице основание, сочещо нарушение на материалния закон, допуснато съществено процесуално нарушение или необоснованост на решението. Сочените основания следва да не са идентични на предвидените в чл. 281, т. 3 от ГПК основания. Следва да са допуснати от въззивния съд такива нарушения на материалния закон, изразяващи се в приложение на материална норма в обратен на действителния й смисъл, на норма, която не съществува или е приложена по начин, който обуславя извод за приложение извън закона. Соченото процесуално нарушение следва да е установимо от обжалвания акт и да е съществено. По отношение на необосноваността на съдебното решение тя следва да се изразява в нарушение на правилата на формалната логика или да се изразява във вътрешно противоречие на мотивите. В настоящия случай липсват такива основания. Актът е ясен, няма противоречие в мотивите, липсва нарушение на правилата на формалната логика, както и липсва съществено процесуално нарушение, установим от самия акт, посочена е приложимата правна норма в смисъла, който е възприет от съдебната практика трайно. Не може да се установи неправилност на решението само от обжалвания въззивен акт.

С поставените два правни въпроса касаторът обосновава общо основание за допускане на касационно обжалване по всеки от тях. Въпросът за намаляване на обезщетението за причинени вреди от грубо неизпълнение на задължението по процесния договор за банков консултант, поради неизпълнение на задължения, за които кредиторът отговаря, е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд. При разрешаването му въззивният съд е взел предвид конкретните установени обстоятелства по делото, а именно произтичащите от договора, сключен между страните и Правилата за организация на продажбите чрез агентска мрежа, изготвени от банката и приложими към процесното правоотношение, като е приел, че за настъпилата вреда от значение е не само виновното поведение на ответника като длъжник, но и неизпълнение на задълженията от служителите на банката. Посочени са конкретните задължения, които не са изпълнени и което неизпълнение е допринесло за причиняване на вредите, както от страна на ответника като консултант, така и от страна на служителите на банката. Преценено е ,че не може да се изключи виновното поведение на ответника и да не бъде ангажирана отговорността му, предвид конкретно установените действия, в разрез с договора и установените правни правила, произтичащи от закона и Правилата на банката. При определяне на точния размер на намалението на следващото се обезщетение за вреди, въззивният съд е разгледал целия съвкупен комплекс от задължения, произтичащи от договора, като е приел, че служителите на банката са се доверили на трайните добросъвестни отношения с ответницата, като в разрез с нормативната основа-правилата са приемали за достоверни договори за банков кредит, предварително подписани от кредитополучатели извън банковия офис, като възползавйки се от изграденото доверие, служителите на банката са били въведени в заблуждение, което ги е мотивирало да приемат, представените от ответницата и неподписани от кредитополучателите, но съдържащи подпис, сякаш на кредитополучателя, като обективиращ и действително изразена правновалидна воля. Конкретното неизпълнение е липсата на проверка на самоличността на кредитополучателите, което е довело до усвояване на парични суми, представляващи вреда за банката, поради липса на установено кредитно правоотношение. Изводът е, че и двете страни са допринесли за целия съпричинителен процес за настъпване на вредоносните последици, това е обусловило приложението на чл. 83, ал. 1 от ЗЗД. При разрешението на посочените правни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че въззивният състав е съобразил трайната практика, на ВКС, изразена в решение № 87 от 02.10.2017 г. по т.д. 2804/2015 г., ВКС, I ТО. В това решение, както и в цитираните в него решения, както и в решение по т.д. 1890/14 г, I ТО на ВКС и решение № 147 от 16.07.2013 г. по гр.д. 1372/12 г., IV ГО на ВКС относно приложението на чл. 83 от ЗЗД при наличие на установено неизпълненине и предвидена договорна отговорност от длъжника, съгласно която когато за част от задълженията и причините, довели до вредоносния резултат, отговаря кредиторът, обезщетението за вреди, следва да се намали. Конкретният размер на намаление се определя съобразно установеното участие в причинно-следствения комплекс на неизпълнение на всяко задължение. Така въззивният съд, съпоставяйки конкретните неизпълнени задължения на ответницата, произтичащи от договора и от Правилата и конкретните неизпълнени задължения от служителите на банката, произтичащи от същите правила, е приел, че е налице основание да се приеме, че по равно следва да се разпредели отговорността на всяка от страните. Преценката е конкретна и е свързана с приложение на посочената правна практика съобразно установените факти по делото.

Така въпреки че касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалванеq с всеки от поставените правни въпроси, то не е налице допълнително основание, така както е мотивирано съгласно т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд изцяло се е съобразил със съществуващата трайна практика на ВКС по приложение на чл. 83, ал. 1 ЗЗД, така както е цитирана по-горе. Наличието на трайна практика по поставените правни въпроси изключва наличието на соченото основание, както и поради обстоятелството, че липсва анализ ,че посочената съдебна практика е остаряла, несъобразена с изменение в обществените условия или погрешна.

По всички изложени съображения следва да не се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ответника по касационната жалба „ОББ“ АД следва да се присъдят разноски, така както са доказани, че са извършени съобразно представения от него, фактура и извлечение от банкова сметка, в размер на 3 150 лв.

Така мотивиран Върховният касационен съд