Определение № 6540 от 15.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5414/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс АПК. Образувано е по частна жалба, подадена от А. М., гражданин на Република Украйна, чрез пълномощник адв. Н. Георгиев, против определение № 4074 от 01.04.2026г., постановено по адм. дело № 943/2026г. по описа на Административен съд Варна. С това определение е оставено без уважение искането на лицето за спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на заповед № З-657/24.02.2026г. на и.ф. председател на Държавна агенция „Национална сигурност“. По наведени в частната жалба доводи, че атакуваното определение е неправилно и незаконосъобразно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, се претендира отмяната му и уважаване на искането за спиране на изпълнението, при условията на евентуалност – връщане на делото на административния съд за ново произнасяне по искането. Ответникът, чрез процесуален представител, депозира писмено становище, в което излага съображения за неоснователност на частната жалба и моли обжалваното определение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, четвърто отделение, намира частната жалба за допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Основното производство пред Административен съд Варна е образувано по жалба, подадена от А. М., гражданин на Република Украйна, чрез пълномощник адв. Н. Георгиев, против заповед № З-657/24.02.2026г. на и.ф. председател на Държавна агенция „Национална сигурност“, издадена на основание чл. 44, ал. 1, изр. последно от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), в която е определена Република Турция, като държава, в която да бъде изпълнена принудителна административна мярка „експулсиране“, наложена с влязла в сила заповед № З-2356/20.08.2025г. на същия орган. В жалбата е направено искане за спиране на предварителното изпълнение на заповедта, като е посочено, че е налице реална опасност от настъпване на значителни и трудно поправими вреди за оспорващия, тъй като извеждането му от територията на Република България би създало риск от необратими последици за неговите основни права. С обжалваното определение административният съд в производство по чл. 166, ал. 4 във вр. с ал. 2 АПК е оставил без уважение искането на молителя за спиране на законово предвиденото предварително изпълнение на акта. За да постанови този резултат, съдът е приел, че е в тежест на оспорващия да установи наличието на предпоставките по чл. 166, ал. 2 АПК, като заяви и докаже вида и вероятността за настъпване на твърдените от него вреди от изпълнението, в частност от експулсирането му в Р Турция. Приел е, че в случая оспорващият декларативно е посочил текста на закона, без да е изтъкнал и обосновал настъпването на конкретни значителни или труднопоправими вреди. Според съда, доводът, че предварителното изпълнение на акта ще осуети реалния ефект от търсената съдебна защита, е от една страна неотносим към предпоставките за спиране, а от друга - недостатъчен да обоснове презюмирания от законодателя превес на обществения интерес и защитата на националната сигурност над засягането на частните интереси на отделно лице. Постановеното определение е правилно. Презумпцията по закон е, че предварителното изпълнение на заповедите по чл. 46, ал. 2 ЗЧРБ /в случая не е налице изключението по чл. 46, ал. 4 ЗЧРБ/ за налагане на предвидените в закона принудителни административни мерки, е в обществен интерес. Целта на допуснатата от законодателя възможност да бъде спряно изпълнението на обжалваната пред съда заповед е да се даде временна защита на твърдяното от оспорващия право, което се засяга от акта. Този вид защита е временна и има сила до решаване на въпроса за законосъобразността на обжалвания акт. При допуснато предварително изпълнение по силата на закона, съдебната практика приема, че се презюмира наличието на поне една от предпоставките по чл. 60, ал. 1 АПК. Страната, която иска спиране на допуснатото по силата на закон предварително изпълнение, трябва да докаже, че е налице обективна възможност да й бъде причинена значителна или трудно поправима вреда, която да настъпи в резултат на нови обстоятелства – такива, осъществили се след издаването на акта. Наличието или реалната опасност от настъпване на вредата следва да се установи със съответните писмени доказателства. В случая оспорващият нито е твърдял наличието на нови обстоятелства по смисъла на чл. 166, ал. 2, изр. второ АПК, нито е представил каквито и да било доказателства за такива обстоятелства, обосноваващи настъпването на вреди от категорията на визираните в чл. 166, ал. 2 АПК. При което е правилна преценката на съда, че твърдените вреди, които оспорващият би понесъл, не са противопоставими на презумирания от закона обществен интерес. Не е допуснато твърдяното съществено процесуално нарушение. Действително съдът е предоставил възможност на оспорващия да обоснове и конкретизира искането си за спиране и да представи съответните доказателства, като се е произнесъл с акт по чл. 166, ал. 3 АПК, без да съобрази аргументите от подадената в тази връзка молба, последната, поради технически причини, приложена по делото впоследствие. Недължимо е било даването на такива указания, предвид изискването за бързина на производството (арг. чл. 166, ал. 3 АПК) и липсата на преклузия за отправяне на ново искане. Но освен че съдът не е имал процесуално основание да указва на оспорващия да конкретизира вида и размера на твърдените вреди, вероятността от тяхното настъпване, както и да представи доказателства, допълнително изложените в молбата съображения не променят крайният му правилен извод за неоснователност на заявеното искане. В молбата основно и отново се развиват доводи по съществото на спора, касаещи определянето именно на Република Турция, като държава, в която да бъде изпълнена наложената спрямо чужденеца ПАМ – „експулсиране“. Безспорно всяко предварително изпълнение на наложена ПАМ – експулсиране, би засегнало в негативен аспект правата на лицето, спрямо което е наложена мярката. Всички наведени оплаквания, че ще се засегне свободата му на придвижване и пребиваване, както и установените му фактически и семейни връзки в страната, са закономерна последица от изпълнението, и сами по себе си, не обосновават обективна опасност от настъпването на вреди по чл. 166, ал. 2 АПК. Отделен е въпросът, че и в допълнителната молба оспорващият нито сочи нови обстоятелства по смисъла на чл. 166, ал. 2 АПК, нито представя каквито и да било доказателства в подкрепа на искането си. По изложените съображения, като е приел искането за спиране на предварителното изпълнение за неоснователно и го е оставил без уважение, административният съд е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,