Определение № 2924 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 722/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Г. В. К., чрез пълномощника му адвокат Е. Х. от АК – Х., срещу въззивно решение № 387/01.12.2022 г. по в.гр.д. № 380/2022 г. на Окръжен съд – Хасково. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се решението да бъде отменено и вместо да него да бъде постановено друго, с което предявените искове се отхвърлят или делото да бъде върнато за рзглеждане от друг състав на въззивния съд. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Претендират се и разноски. Ответниците по касационната жалба – Е. Д. и Б. Д., чрез пълномощника си адв.З. З. от АК-Х., оспорват жалбата с писмен отговор, възразяват за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, евентуално по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. Другите съответници на касатора Ц. П. К. и А. В. К., не са взели становище по касационната жалба в срока по чл.276, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, като взе предвид касационната жалба и данинте по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, придружена е с изискуемото изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него първоинстанционно решение, с което са уважени предявените искове по чл. 108 ЗС, като е признато за установено по отношение на Ц. К., Г. К. и А. К., че Е. Д. и Б. Д. са собственици на по 1/4 ид. ч. от недвижим имот с идентификатор *** по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед № РД-18-63 от 05.10.2006 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр. Хасково, ж.р.“К.“, целият с площ от 1428 кв.м. и са осъдени ответниците да предадат на ищците владението върху същия недвижим имот. С решението на първостепенния съд е отменен на основание чл.537, ал. 2 ГПК нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по наследство и давност № 59 от 22.07.2021 г. на нотариус В. С. с рег. № * по регистъра на НК на България, с район на действие – района на РС-Хасково, в частта, с която, въз основа на обстоятелствена проверка, ответниците са били признати за собственици на 1⁄2 ид.ч. по давностно владение и наследство на гореописания поземлен имот. Спорът е породен от твърденията на ищците Е. Г. Д. и Б. Е. Д., че като наследници на Д. Г. К. /поч.1975 г./, т.е. наследници на починалите след него негова дъщеря К. Д. и внучка К. Д., са съсобственици на по 1/ 4 ид.ч., общо на 1/ 2 ид.ч., от процесния имот, собствеността на който имот е била възстановена на наследниците на Д. К. въз основа на решение № 36-24/21.12.1994 г. на ОСЗГ-Хасково по чл.14, ал.1, т.3 ЗСПЗЗ по заявление № 51315 по чл.11 ЗСПЗЗ и заповед № 1352/02.08.2021 г. на кмета на Община Хасково на основание §4к, ал.7 от ПЗРЗСПЗЗ и чл.28а, ал.1 от ППЗСПЗЗ, вр. с §4б, ал.1, от ПЗРЗСПЗЗ въз основа на влязъл в сила план на новообразуваните имоти за ж.р.“К.“, землище на [населено място], одобрен със заповед № ДС-28-3/18.09.2019г. на Областен управител на Област Хасково, който имот по действащата КК е с идентификатор ***, ж.р.“К.“, землище на [населено място], с площ от 1428 кв.м., без ограничения на собствеността. Имотът никога не бил предоставян на трети лица по някой от актовете по пар.4 ПЗРЗСПЗЗ. От есента на 2021 г. ответникът Г. К. запознал да премахва дървета в имота и да го огражда, като междувременно ответниците са се снабди с констативен нотариален акт за собственост на същия имот. Ответниците са оспорили иска, с възражения, че през 2007 г. наследодателят им В. К. е оградил имота, през 2011 г. заплатил цената му на жена на име К., която твърдяла да е негов собственик, и оттогава се владее от В. К. и от наследниците му необезпокоявано. Оспорили са и законосъобразността на заповедта № 1352/02.08.2021 г. на кмета на Община Хасково на основание §4к, ал.7 от ПЗРЗСПЗЗ с възражение, че не са уведомени за нея и имотът не бил предоставян за ползване на никого и не подлежал на реституция по пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Въззивният съд e споделил изцяло направените от първоинстанционния съд фактическите констатации и правни изводи (препращайки към тях на основание чл.272 ГПК на първата инстанция), въз основа на които е приел за установено, че процесният имот е възстановено правото на собственост при условията на §4б, ал.1 от ПЗРЗСПЗЗ на наследници на Д. Г. К. с решение № 36-24/21.12.1994 г. на ПК-Хасково по заявление № 51315/08.04.1992 г. по чл.11 ЗСПЗЗ. Ищците Е. Г. Д. и Б. Е. Д. са законни наследници на Д. Г. К. /поч.1975 г./ като наследници на починалата през 2020 г. негова дъщеря К. Д. Д., с общ дял 1/ 2 ид.ч. или по 1/ 4 ид.ч. за всеки ищец от процесния имот. Въззивният съд, въз основа на преценка на събраните писмени доказателства и свидетелски показания, е приел за неоснователно възражението на ответниците, че са завладели имота 2007-2008 г., че е бил закупен през м.март 2011 г. и оттогава са във владение на същия, е неоснователно. Първо, защото липсва правна сделка, по силата на която праводателят на оттветниците да е придобил имота на годно правно основание, и второ, поради липсата на убедително доказване от ответниците, че са владели имота от 2011 г., като опровергани от показанията на свидетелите на ищците, които сочели точно обратното, че ответниците владеят имота от последните няколко години. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба се твърди наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК по решени от въззивния съд въпроси в противоречие с посочена практика на ВКС, и като такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поставят въпроси, относими към задължението на въззивният съд да осъществи косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК по направено оспорване законосъобразността на административен акт, когато такъв не е осъществен от първоинстанционния съд, и страната, която го е направила, не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му, респ. задължението му да обсъди направеното оспорване на законосъобразността на заповедта на кмета по пар.4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ като израз на задължението на въззивния съд като инстанция по същество на спора да обсъди в мотивите към решението си всички доводи и възражения на страните. Твърди се противоречие по тях с практика на ВКС, обективирана в решение № 88/09.03.2012 г. по гр. д. № 1131/2011 г., II г.о., съответно и за задължението на въззивният съд - противоречие с решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., IV г.о. и решение № 241/17.10.2012 г. по гр.д. № 850/2011 г., II г.о. В приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поставя и въпрос дали представляват валидни административни актове издадени решения на поземлената комисия в хипотеза на възстановено право на собственост по реда на §4к ПЗРЗСПЗЗ, при условие че възстановеният имот не е бил предоставян за ползване на граждани по силата на актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет и на Министерския съвет, както такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поставените въпроси не могат да послужат като основание за допускане касационното обжалване. Въпросите са неотносими, тъй като не са обусловили решаващите правни изводи по предмета на спора, не са обсъждани от въззивния съд, поради което нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и само на това основание не следва да се допусне по тях касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въззивният съд е посочил, че правото на собственост на процесния имот е принадлежало като възстановено по ЗСПЗЗ на наследници на Д. Г. К. по силата на решение № 36-24/21.12.1994 г. на ПК-Хасково по заявление № 51315/08.04.1992 г. по чл.11 ЗСПЗЗ, като двамата ищци се легитимират като негови наследници с права общо 1/2 ид.ч., и не е обсъждал валидността и законосъобразността на заповедта на кмета по пар.4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ. Следва да се посочи в допълнение, че в практиката на ВКС по приложението на чл.17, ал.2 ГПК е безспорно прието разбирането, че когато административен акт има значение за разрешаване на възникнал между страните гражданскоправен спор, съдът може да осъществи косвеният съдебен контрол за нищожност или материална незаконосъобразност на акт за възстановяване на собствеността, постановено по реда на ЗСПЗЗ, когато възражението се прави от лице, което не е взело участие в административното производство и не разполага с правото на самостоятелна жалба срещу постановения в това производство индивидуален административен акт. На този принцип почива и соченото с касационната жалба решение № 88/09.03.2012 г. по гр. д. № 1131/2011 г., II г.о. Тези разяснения в практиката на ВКС са задължителни за съдилищата, но същите нямат отношение към решаването на настоящия случай и в този смисъл поставените въпроси нямат обуславящо значение за изхода на спора. С отговора на исковата молба ответниците не са заявили свои конкуриращи права, които могат да бъдат противопоставени на реституираните собственици. В практиката на ВКС обобщена в решение № 150 от 02.11.2018 г. по гр. д. № 3877/2017 г., ГК, І г. о. на ВКС, неотклонно се приема, че съдът не дължи упражняване на косвен административен контрол върху акт за реституция по ЗСПЗЗ на ищците, не само в тясната хипотеза, при която възраженията се правят от ответници, които заявяват права по § 4а и § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, но и от всякакви други ответници по иск за собственост, на които се противопоставя административен акт за възстановяване на собственост върху земеделски земи, когато те не заявяват собствени права върху тях към момента на обобществяването. В настоящия случай е установено, че процесният имот е заявен за възстановяване само от ищцовата страна, не и от страна на ответниците, ответниците не са се позовавали като правоимащи лица по пар.4а-4б ПЗР на ЗСПЗЗ нито заявяват някакви самостоятелни права върху процесния имот към момента на включването му в ТКЗС (напротив, изрично и двете страни сочат, че процесният имот не е бил предоставян за ползване по някой от актовете по пар.4 ПЗР на ЗСПЗЗ ), а се позовават ответниците само на придобиване по давност на процесния имот от 2007 г. нататък, поради което не е било допустимо съдът да упражни контрол върху легитимиращите ищците актове по ЗСПЗЗ по смисъла на чл.17, ал.2 ГПК. Въззивната инстанция е инстанция по съществото на правния спора, и e длъжна да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, при съобразяване ограничението по чл.269, изр.второ ГПК, като прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, доказателствата за тяхното установяване, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, в който смисъл е трайната съдебна практика, вкл. и посочената от касатора по този въпрос. В случая въззивният съд е сторил всичко това - отделил е спорните от безспорните факти и е преценил събраните по делото доказателства с оглед спорните факти, обсъдил е всички относими към спора доказателства и доводи на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и значимостта им за основателността на иска, с оглед постановяването на законосъобразен съдебен акт. Необсъждането на възражението на ответниците относно законосъборазността на заповедта на кмета по пар.4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, както вече беше посочено по-горе, не е в предмета на делото, и необсъждането на това им възражение не води до извод за процедиране от въззивния съд в нарушение на задължението му по чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК и практиката на ВКС по приложението им, поради което сочената от касатора съдебна практика на ВКС по въпросите по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се явява неотносима. По същите съображения за неотносимостта към настоящия спор на поставените въпроси относно валидността на административните актове по ЗСПЗЗ, легитимиращи ишците като притежатели на правото на собственост по наследяване и реституция по ЗСПЗЗ, и поставеният въпрос в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ЗСПЗЗ не е такъв от значение за изхода на делото и няма характеристиката на правен въпрос, който да обуслови допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Също така не е обоснована с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и допълнителната предпоставка по това основание: с какво произнасянето по този въпрос би имало приносно значение в правоприлагането за точното прилагане на закона при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика, не е посочено кои правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито се твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновано съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми. Направеното общо твърдение, че това е въпрос от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, не покрива изискването за обосновка на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според изложеното в т.3 от ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед изхода на спора, само ответниците по касация Е. Г. Д. и Б. Е. Д., имат право на възстановяване на разноски в настоящето производство, които касаторът следва да им заплати. Същите са за адвокатско възнаграждение 1200 лв., заплатено в брой, удостоверено с договор за правна защита и съдействие от 02.02.2023г., приложен с отговора на касационната жалба. Неоснователно е направеното с касационната жалба възражение за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение, тъй като същото е в минималния размер на адвокатското възнаграждение съгласно чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска Колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК