Определение № 50897 от 07.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2580/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Чез Електро България” АД, подадена чрез юрк.С. Т., против решение № 29 от 07.02.2022г. по в.гр.дело №367/2021г. на Окръжен съд-Монтана. С въззивното решение е потвърдено решение № 260310 от 09.08.2021г. по гр.дело № 969/2020г. на РС-Лом, в частта, с която е признато за установено, че И. Т. И. не дължи на „Чез Електро България” АД сумата 7 762,74 лева по споразумителен протокол № 239900111569 от 01.06.2020г. по заявление № 001030417727 от 01.06.2020г., представляваща задължение по кл.№ 310246527490. В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон и необоснованост. Сочи се, че съдът не е отчел, че спорното право е възникнало вследствие споразумителен протокол, имащ характер на спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, в който ясно и категорично се съдържа волеизявление на ищцата за съществуването на задължение към ответника за потребена електрическа енергия и съгласие за плащането на посочената в протокола сума. В подкрепа на защитната си теза касаторът излага подробни съображения, въз основа на които иска да бъде отменено въззивното решение и да се постанови друго по съществото на спора, с което предявеният иск бъде отхвърлен. Ответницата по касационната жалба-И. Т. И. не изразява становище по жалбата. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283, изр. 1 от ГПК и отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК; подадена е против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът подържа наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т.1, т.3 и чл. 280, ал.2 ГПК. Касаторът формулира въпроси, които сочи като значими за изхода на спора, включени в предмета на спора и обусловили правните изводи на въззивния съд. Твърди противоречие на въззивния съдебен акт с решение № 275/08.08.2019г. по т.дело № 1603/2019г. на ІІ ТО на ВКС по въпроса: 1. Признаването на съществуващо задължение и изразяването на воля за плащането му заличава ли изтеклата до момента давност и представлява ли отказ на длъжника да се ползва от нея. Поддържа, че по въпроса 2. По какъв начин следва да се преценява изходящо от страната по спора извънсъдебно признание на факт и следва ли то да се кредитира от съда, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №134 от 21.06.2019г. по гр.дело № 4255/2018г. на ІІІ ГО на ВКС. Според касатора въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол и на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК с оглед необходимостта от създаване на правен стабилитет по приложението на чл. 365 ЗЗД, чл. 111 б. „в” ЗЗД и чл. 116 ЗЗД. Поддържа също, че решението на ОС-Монтана е и очевидно неправилно, доколкото съдът не е приложил правилно материалния закон, което от своя страна било предпоставка за локално налагане на неправилна и порочна съдебна практика. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК-да се признае за установено, че ищцата И. И. не дължи на „Чез Електро България” АД сумата 10 511,36 лева, дължима по споразумителен протокол № 239900111569/ 01.06.2020г. по заявление с № 001030417727 от 01.06.2020г. и представляваща задължение за клиентски номер № 310246527490, поради погасяване на вземането по давност съгласно чл.111, б. „в“ от ЗЗД. С първоинстанционното решение на РС-Лом искът е частично уважен, като е признато за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата 7 762,74 лева, поради погасяване на вземането по давност, съгласно чл. 111, б. „в” ЗЗД и поради извършени плащания. За да потвърди този резултат, въззивният съд, сезиран с въззивна жалба на ответника „Чез Електро България” АД, е приел от фактическа и правна страна, че страните по спора са обвързани от валидна облигационна връзка по силата на която ищцата е потребител на електрическа енергия, доставяна от ответника. На 01.06.2020г. между страните е сключен споразумителен протокол с № 239900111569 (Протокол № 2), с който ищцата е признала съществуването на задължение към ответника в размер 7 762,74 лева по посочени фактури за консумирана електрическа енергия; в табличен вид в споразумението са отразени номера на фактури, всички с дата 31.05.2019г. и с различни дати на падеж-първата-30.04.2010г., а последната - 21.06.2019г. Въззивният съд е споделил извода на РС-Лом, че сключеното между страните споразумение от 01.06.2020г. представлява спогодба по смисъла на чл.365 от ЗЗД-договор, с който страните прекратяват един съществуващ спора или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. Тълкувайки клаузите на процесната спогодба съдът е направил извод, че е налице признаване от страна на потребителя за задължения за главница за консумирана електрическа енергия по фактури, които не са индивидуализирани с дата на издаване (доколкото датата на издаването им е една и съща), като е поето и задължение за плащане на лихва върху признатите суми за просрочие. Въззивният съд е кредитирал приетата без оспорване от страните в производството пред РС-Лом съдебна експертиза според която задължения за главница-цена на доставена и неплатена ел.енергия по фактурите, посочени в споразумителния протокол от 01.06.2020г. не съществуват, а сумите, отразени в Протокол № 2 представляват начислени лихви за забава за издадените в периода от 2005 до 2016г. фактури, предмет на Протокол №1-споразумителен протокол от 01.06.2020г., сключен между страните за сумата 9 909,07 лева, представляваща цена на консумирана електрическа енергия за периода от 10.04.2005г. до 07.12.2016г. Според въззивния съд в Протокол № 2 потребителят е изразил воля за признаване задължения по посочени фактури за консумирана и незаплатена ел.енергия без да е отразен периода на тези задължения. Посочил е, че по делото е установено, че описаните в протокола № 2 с дати фактури не са издавани, а стойностите, формиращи общ дълг в размер 7 861,20 лева не представлят задължения за консумирана ел.енергия по фактури, а представляват лихва за забава без яснота за периода, за който е начислена такава. Предвид това съдът е направил извод, че тъй като в споразумението не е налице признание за дължимост на вземане, представляващо лихва за забава, не е налице и валидно изразена воля за отказ от изтекла погасителна давност. Според състава на ОС-Монтана такъв би бил налице единствено ако длъжникът като знае същността на правото си, е поискал настъпването на правните последици от непозоваването на погасителна давност. Посочил е, че отказът може да бъде изричен и мълчалив, но от съдържанието му трябва по несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност, било относно цялото парично задължение, било само за част от него. Предвид това съдът е приел, че не може да има валиден отказ от погасителна давност при неиндивидуализирани, чрез тяхната стойност и вид, парични задължения, защото без такава определеност не може да има валидно изразена воля за самото съдържание на задължението, за което е изтекла погасителната давност. Посочил е, че при преценката на едно изявление като отказ от изтекла погасителна давност, следва да се държи сметка за неговото конкретно съдържание, а от подписаното споразумение подобен извод не може да се направи. Според съда от подписания между страните споразумителен протокол № 2 не следва извод, че потребителят, който несъмнено е по слабата страна в правоотношението по доставка на ел.енергия, е съзнавал, че задълженията в посочения размер представляват лихва за забава, за които е изтекла към 01.06.2020г. предвидената в чл. 111, б. „в“ от ЗЗД тригодишна давност. Предвид изложеното, съдът е приел, че със споразумителния протокол № 2 не е налице недвусмислено признание на потребителя за наличие на конкретен дълг, така и отказ от давност. При липса на валидно изразена воля за признаване задълженията за лихви за просрочие и отказ по чл.113 от ЗЗД за изтекла погасителна давност, то въззивният съд е споделил извода на състава на РС-Лом, че обективираното в протокол № 2 задължение, установено по делото като лихва за забава, е погасено по давност съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД и като такова е недължимо. При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че въззивното решение не се следва да се допуска до касационно обжалване. Формулираните от касатора въпроси са значими за изхода на спора, но по отношение на тях не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Цитираното от касатора решение на ВКС ІІ ТО се отнася до търговски спор между две дружества и сключено споразумение, по силата на което същите прихващат взаимно дължими суми, поради което фактическата обстановка и правните изводи са несъпоставими с тези в обжалваното въззивно решение. Във второто цитирано решение на ВКС, Трето ГО е прието, че с договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор като си правят взаимни отстъпки, а съдът е длъжен да се съобрази с постигнатата уговорка и да приеме, че отношенията между тях са такива, каквито са уговорени; установеното със съдебната спогодба следва да бъде зачетено, стига да е налице ясно формулирана воля страната да не се ползва от погасителната давност по смисъла на чл. 113 ЗЗД. Съществуващото различие в крайния правен резултат с цитираното от касатора второ решение на ВКС е обусловено не от противоречие в практиката на съдилищата, респективно с практиката на ВКС по приложението на материалния закон, а от различните факти, обстоятелства и събрани доказателства по делата. По въпроса за признанието на задължение от страна на длъжника е налице съдебна практика на ВКС (решение № 65 от 03.06.2011г. по т.д. № 600/2010г. на I ТО), според която едно вземане винаги може да бъде признато, включително и след изтичане на погасителната давност, като признанието представлява отказ от позоваване на вече изтекла давност. Признанието може да се извърши както изрично, така и с конклудентни действия, но несъмнено трябва да бъде установена волята на длъжника какво свое съществуващо задължение признава. За да е индивидуализирано задължението, следва да е ясно основанието, размерът и периодът, за който е натрупано (при периодични задължения). В този смисъл са и решение № 170 от 29.11.2018г. по гр.д. № 3957/2011г. на III ГО, решение № 186 от 19.06.2013г. по гр.д. № 927/2012г., както и решение № 50167/09.11.2022г. по гр.дело № 4120/2021г. на ІІІ ГО на ВКС, в което е разгледан сходен с настоящия казус. Въззивният съд принципно не е отрекъл ефекта на признанието на съществуващо задължение върху изтеклата до момента давност и отказа на длъжника да се ползва от нея. При обосноваване на крайния си правен извод за недължимост на процесното вземане, решаващият съд е съобразил, че сумата от Протокол № 2 представлява начислени лихви за забава, без да е достатъчно индивидуализирана, а не стойност на консумирана електрическа енергия, каквото е признанието на длъжника в процесното споразумение, поради което е приел, че не е налице валиден отказ от изтекла погасителна давност. Позовавайки се на установената от законодателя с нормата на чл.365 ЗЗД правна характеристика на спогодбата, въззивният съд е приел, че сключеното между страните споразумение представлява спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, по силата на която ищцата се е съгласила да плати на ответника процесната сума. Съдът е извършил тълкуване на относимите клаузи, въз основа на което е приел, че волята на ищеца – длъжник е за признаване дължимост на сума, представляваща консумирана, но неплатена електрическа енергия. Доколкото липсва ясно изразена воля на длъжника за признаване дължимостта на задължения за лихва (вземанията, отразени в протокол № 2 са за лихви върху консумираната, но неплатена електрическа енергия, без да са обозначени като такива), то отказ по чл. 113 ЗЗД за изтекла погасителна давност не е направен. Дали тези изводи съответстват на представените доказателства е въпрос, който касае правилността на решението и е относим към обосноваността/необосноваността на обжалвания съдебен акт, т.е. представлява касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Налице е трайна и непротиворечива съдебна практика, че за да се цени споразумението като такова, обективиращо изричен отказ от право на погасителна давност, то следва по несъмнен начин от него да може да се извлече извод кои конкретни парични задължения касае този отказ-по кои фактури, с какъв падеж и на каква сума. След като липсва признаване от потребителя за дължимост на конкретен дълг, не може да има валиден отказ-нито изричен, нито мълчалив от страна на длъжника да ползва правните последици на непозоваването на погасителната давност. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за създаване на правен стабилитет по приложението на чл. 365 ЗЗД, чл. 111, б. „в” ЗЗД и чл. 116 ЗЗД е неоснователен. В изложението не е мотивирано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - точно прилагане на закона, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия. Не е мотивирано допълнително основание по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и в другата хипотеза - развитие на правото, при твърдение за липсата на съдебна практика чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени норми, когато съдържат правна уредба, която е непълна, неточна или неясна. Ето защо и по тази част от изложението следва да се приеме липса на предпоставки за допускане на касационен контрол, което има за правна последица недопускане касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 предл. 3 ГПК. В случая това основание отново се мотивира от касатора основно с доводи за неправилност и необоснованост на решението. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Поради изложеното същите не обосновават очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение