Определение № 3991 от 14.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1758/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Г. А. и Х. Х. А., чрез адвокат К. П., срещу решение № 2 от 08.01.2024 г. по в.гр.д.№ 254/2023 г. на Окръжен съд-Търговище, с което е потвърдено решение № 62 от 03.07.2023 г. по гр.д.№ 353/2022 г. на Районен съд-Омуртаг в частта, с която е допусната съдебна делба между С. Й. Г., В. Г. А., Х. Х. А., М. Г. А., М. А. Д. и И. А. Д. на следните имоти: поземлен имот с идентификатор *, находящ се в [населено място], с адрес [населено място], [улица], с площ от 224 кв.м., самостоятелен обект с идентификатор * с предназначение – за офис, самостоятелен обект с идентификатор * с предназначение - за офис, самостоятелен обект с идентификатор 53535.501.443.1.3, с предназначение – за офис, самостоятелен обект с идентификатор *, с предназначение – за офис, при квоти: за С. Й. Г. – 6/120 идеални части, за В. Г. А. и Х. Х. А. – общо 108/120 ид.ч., за М. Г. А. – 4/120 идеални части, за М. А. Д. – 1/120 идеална част, за И. А. Д. – 1/120 идеална част.

Насрещните страни С. Г., М. А., М. Д. и И. Д. са депозирали отговори на касационната жалба, в които излагат становища за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Пред настоящата инстанция искът за делба е висящ в частта относно описаните по-горе поземлен имот и офиси.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с н.а. № 2/6. 01. 1997 г. Адвокатска колегия – Търговище продава на адвокатите В. Г. А. (през време на брака й с Х. Х. А.) 18/20 идеални части, С. Й. Г. – 1/20 идеална част, Апостол Г. А. (през време на брака му с М. Г. А.) – 1/20 идеална част от процесния поземлен имот, ведно с построената в него масивна жилищна сграда и стопански постройки.

А. Г. А. починал на 9. 12. 2020 г. и оставил за наследници съпругата си М. Г. А. и децата си М. А. Д. и И. А. Д..

Съсобствениците на имота дават съгласие по чл. 56, ал 3 ЗТСУ /отм./ съсобствениците В. и Х. А. да надстроят втори етаж от жилищната сграда.

Вместо да надстроят сградата, съпрузите А. събарят цялата жилищна сграда и на нейно място построяват нова сграда, завършена в груб строеж през 1999 г., която на първия етаж включва процесните 4 офиси и обща тоалетна. И архитектурният проект предвижда на първия етаж самостоятелни офиси - общо 4 на брой и сервизно помещение.

След довършването на съответните офиси, всички адвокати започнали да използват помещенията на първия етаж като адвокатски кантори и въпреки липсата на писмен договор кой какво ще ползва, всеки е имал свой собствен офис и там е приемал клиентите си, прави го и до днес, като след смъртта на адвокат А. през 2020 г., помещението е във владение на неговите наследници - съпругата му М. А. също е дългогодишен адвокат със своя практика, и децата му.

Страните не оспорват, че новият строеж, извършен след събаряне на старата сграда, е осъществен от семейство А.. Съдът е приел, че на този етап на делбеното производство е без значение кой колко средства е вложил и дали при изграждането на новата сграда са ползвани материали от старата.

Старата жилищна сграда е съборена и новата сграда е построена без съгласие на собствениците на терена и на съборената жилищна сграда, във връзка с което между страните са водени множество дела.

Не е установено В. и Х. А. да са оспорвали правата на останалите съсобственици върху общо 2/20 идеални части от първия етаж от сградата, съдържащ процесните офиси. Останалите съсобственици не оспорват, че семейство А. са собственици на втория жилищен и на таванския етаж на сградата, като са ги придобили на основание чл. 92 ЗС (18/20 ид.ч.) и давност (2/20) ид.ч.

От правна страна въззивният съд е приел, че новопостроената сграда е станала собственост на собствениците на поземления имот, на основание чл. 92 ЗС.

Прието е, че съделителите А. са придобили по приращение18/20 идеални части от първия етаж от сградата, а възражението им за придобиване по давност на притежаваните от останалите съсобственици 2/20 идеални части от първия етаж от сградата и намиращите се в него офиси е прието за неоснователно. По делото не е доказано нито упражняване на фактическа власт, нито намерение за своене от страна на В. и Х. А. върху чуждите общо 2/20 идеални части от първия етаж. В тази връзка е съобразено, че през 2021 г., в изявление до АГКК, В. А. е признала, че 2/20 идеални части от първия етаж са на останалите съсобственици и ги е посочила като съсобственици на етажа. Прието е, че липсва и обективния и субективния елемент на владението. Целият първи етаж не е бил държан изцяло от нея и съпруга й, нито двамата са обективирали намерение за своене относно притежаваните от останалите съсобственици 2/20 идеални части от първия етаж. Според показанията на свидетелите, целият град знае, че това са канторите на тримата адвокати, както и офисите, ползвани от всеки от тях. Относно тоалетната е прието, че тя е обща част, а не самостоятелен обект на собственост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. За задълженията на въззивния да обсъди всички събрани доказателства, отнасящи се до правнозначимите за основателността на предявения иск факти в тяхната цялост и взаимна свързаност и да изложи правни изводи, като посочи въз основа на какви доказателства ги е направил.

2. Допустимо ли е и представлява ли процесуално нарушение немотивираното изключване от доказателствената съвкупност на неоспорени от противната страна доказателства – в случая на по-голямата част от представените от касаторите писмени доказателства и на показанията на водените от тях свидетели. Води ли този подход на въззивния съд до нарушаване правото на защита на касаторите.

3. Длъжен ли е въззивния съд при преценка на свидетелски показания да съобрази възможността за заинтересованост на даден свидетел.

4. Може ли въззивният съд да препраща към мотивите на първоинстанционния съд, когато във въззивната жалба има доводи против тези мотиви в конкретна част, или е длъжен да изложи собствени мотиви в тази част.

5. Следва ли съдът да се произнесе, след като се мотивира и обсъди предпоставките на чл. 92 ЗС, за прилагане на нормата в частта “освен ако е установено друго”, при условие, че са навеждани доводи в тази насока, представени са доказателства, необсъдени от съда.

6. Може ли съдът да признае за собственици на основание придобивна давност лица, които с исковата молба и в хода на производството по делото не са се позовали на давностно владение, а едва в ход по същество пред първата инстанция са въвели такива доводи; Може ли след като не е оборено своевременно направено с отговора на исковата молба възражение за придобивна давност да се приеме, че същото е неоснователно, когато служебното начало е изключено в гражданския процес.

7. Може ли съдът да приеме, че едно лице, без да е собственик на изцяло новоизградена сграда, е владелец по смисъла на чл. 69 ЗС, без да проведе в хода на съдебното дирене доказване на своителното си намерение по отношение на процесния имот, и едва в ход по същество само да се позове на давностно владение като придобивен способ.

8. За доказване качеството на владелец достатъчно ли е да се докаже, че лицето е участвало в строежа на сградата и е живяло в нея.

9. В кой момент владението от тайно става явно и под каква форма следва да се изяви промяната в намерението за своене, за да няма въвеждане в заблуждение; С какви действия съсобственикът следва да демонстрира намерението да завладее цялата вещ като своя и да отблъсне владението на другия съсобственик; Под каква форма следва да се изяви промяната на намерението за своене.

10. Кои обстоятелства квалифицират владението като спокойно и необезпокоявано и предявяването на извънсъдебни претенции смущава ли владението и води ли до прекъсване на придобивната давност.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – първи въпрос – в противоречие с решение № 76 от 16.05.2017 г. по гр.д.№ 2926/2016 г. на ВКС, ІV г.о., втори въпрос – в противоречие с решение № 50138 от 02.02.2023 г. по гр.д.№ 706/2022 г. на ВКС, І г.о., решение № 77 от 06.08.2019г. по гр.д.№ 2151/2018 г. на ВКС, І г.о., решение № 60249 от 20.05.2022 г. по гр.д.№ 4040/2020 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 97 от 02.05.2019 г. по гр.д.№ 3457/2018 г. на ВКС, ІV г.о., четвърти въпрос – в противоречие с решение № 102 от 20.01.2021 г. по гр.д.№ 4451/2019 г. на ВКС, І г.о., решение № 99 от 06.08.2019 г. по гр.д.№ 2331/2018 г. на ВКС, І г.о., решение № 145 от 07.01.2019г. по гр.д.№ 811/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр.д.№ 2296/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 60249 от 20.05.2022 г. по гр.д.№ 4040/2020 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 100 от 23.04.2021 г. по гр.д.№ 3514/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., пети въпрос – в противоречие с решение № 168 от 14.11.2023 г. по гр.д.№ 4234/2022 г. на ВКС, І г.о., шести въпрос – в противоречие с решение 50150 от 29.06.2023 г. по гр.д.№ 244/2022 г. на ВКС, І г.о., седми въпрос – в противоречие с решение № 100 от 23.04.2021 г. по гр.д.№ 3514/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 60087 от 28.06.2021 г. по гр.д.№ 3984/2020 г. на ВКС, ІІ г.о., девети въпрос – в противоречие с решение № 50087 от 19.10.2022 г. по гр.д.№ 3914/2021 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 74 от 24.06.2015 г. по гр.д.№ 6277/2014 г. на ВКС, І г.о. и решение № 50150 от 29.06.2023 г. по гр.д.№ 244/2022 г. на ВКС, І г.о., десети въпрос – в противоречие с решение № 50087 от 19.10.2022 г. по гр.д.№ 3914/2021 г. на ВКС, ІІ г.о.

Поддържа се и наличието на основанията по чл. 280, ал.2, предл.2 и предл. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо поради произнасяне по непредявен иск. Въззивния съд не е излязъл извън предмета на делото, очертан с исковата молба като правопораждащи факти и петитум. В същата е посочено, че ищцата извежда съсобствеността на съделителите върху процесния поземлен имот и офиси от договор за покупко-продажба на поземления имот и съществувалата в същия стара масивна жилищна сграда, събаряне на жилищната сграда от съсобствениците А. и изграждане от тях на друга сграда в имота без съгласието на останалите съсобственици. Тези факти сочат на следните придобивни основания: договор за покупко-продажба на поземления имот и приращение по чл. 92 ЗС на новопостроената в имота сграда, като при определяне правната квалификация на претенциите е без значение дали е използвана думата „приращение“.

Първите четири въпроса от изложението не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Въззивния съд е обсъдил относимите и допустими доказателства, установяващи релевантни за спора факти, обсъдил е доводите и възраженията на страните, направил е собствени изводи от фактическа и правна страна, които е обективирал в мотивите към решението. Последните отразяват правораздавателна дейност, осъществена от инстанция по съществото на спора.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроси пети, шести, седми, осми, девети и десети от изложението. В практиката на ВКС по приложението на чл. 92 ЗС няма колебание, че приращението може да бъде изключено, ако е предвидено друго – учредено право на строеж, прехвърляне на собствеността на сградата отделно от имота чрез правна сделка, придобиване само на сградата по давност. Въззивния съд е разгледал заявеното от ответниците В. Г. А. и Х. Х. А. възражение за придобиване по давност на идеалните части на останалите съделители от самостоятелните обекти на първия етаж от сградата. Този етаж, построен в съсобствен имот, извън обема на учреденото право на надстрояване, по силата на приращението, е станал собственост на собствениците на земята, тъй като презумпцията на чл. 92 ЗС не е оборена от събраните по делото доказателства. Принципът на приращението по чл. 92 ЗС намира приложение, когато изграденото без или в повече от учредената суперфиция представлява самостоятелен обект на собственост. Съобразени са разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, с което въззивния съд се е съобразил. Обсъдени са събраните по делото писмени и гласни доказателства, въз основа на които е прието за установено, че не установяват упражняване на самостоятелна фактическа власт върху имота от страна на ответниците и действия, изразяващи намерение за своене. Дали елементите от фактическия състав на оригинерното придобивно основание са се осъществили е въпрос на фактическо установяване във всеки отделен случай. Оплакванията за необоснованост на изводите на въззивния съд за неупражнявано владение върху спорния имот от страна на ответниците представляват касационни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, обсъждането на каквито във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо. Преценка на правилността на въззивното решение би могла да се направи само с решението по чл. 290 ГПК, ако обжалваният акт бъде допуснат до касационен контрол.

Не е налице и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

Ответниците по касационната жалба не претендират присъждане на разноски за касационната инстанция и няма данни да са направили такива.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,