Определение № 29 от 29.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2829/2018 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на П. Д. Т., като управител на наследството на Д. Д. И. срещу решение № 1300/25.05.2018 г. по в.гр.д. № 285/2018 г. на Апелативен съд С., с което се потвърждава решение № 4945/14.06.2016 г. по гр.д. № 2750/2011 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявения иск против В. Д. Т. за сумата над 4 лева, платена на неосъществено основание по предварителен договор от 30.11.1970 г. и е отхвърлен изцяло срещу Ф. А. Т.. В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е процесуално недопустимо, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон, а също, че е очевидно неправилно и са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които според касатора са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане н азакона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. От ответника по касационната жалба Ф. А. Т. чрез адвокат Р. Г. от САК е подаден писмен отговор, в който се твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. От ответника по касационната жалба В. Д. Т., чрез адвокат Л. Т. от САК, също е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите на касатора и счита, че липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл.283 ГПК, поради което е редовна и процесуално допустима. Доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение са неоснователни, тъй като в практиката на Върховния касационен съд се приема, че съдът не е обвързан от сочената и поддържана от страните правна квалификация на предявения иск, но е длъжен, въз основа на изложените фактически обстоятелства и петитума на исковата молба, служебно да издири и приложи относимата към случая материалноправна норма. Той дължи произнасяне в рамките на заявения от страните предмет и не може по своя преценка да променя фактите и обстоятелствата, освен след надлежно отправено искане на страната по съответния процесуален ред. В същия смисъл са разясненията в ТР № 2/2011 от 29.02.2012 г. по тълк. дело № 2/2011 г. на ВКС, ОСГТК - само когато съдът се е произнесъл извън определения от страните предмет на делото, неправилната правна квалификация на иска е основание за обезсилване на решението и връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане. Когато, обаче, съдът се е произнесъл по заявените от ищеца обстоятелства и искания /както в случая/, но е била дадена неправилна правна квалификация на спорното право, той е допуснал нарушение на материалния закон, което не е основание за обезсилване на решението и връщането му за ново разглеждане. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение е отхвърлен предявения иск по чл.19, ал.3 ЗЗД да се обяви предварителния договор от 30.11.1970 г. за окончателен, поради което се дължи връщане на получената цена за имота. Съдът е приел също, че платената сума от единия купувач /наследодател на ищеца/ е в размер на 4000 неденоминирани лева, поради което в наследството на Д. Д. И. следва да се върне даденото от нейния наследодател, а предявения иск до пълния предявен размер е неоснователен, тъй като не е била заявена претенция за обезщетение на причинените от договора вреди. При тези мотиви на съда не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, доколкото липсват доводи за нарушения на основни принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с необходимостта за връщане на даденото в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД. Липсва явна необоснованост на мотивите или нарушаване на императивни правни норми, а решението съдържа преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност, засягаща търсената от страните защита. При проверка на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице изискванията за допускане на касационно обжалване, тъй като формулираните от касатора въпроси не покриват нито общите, нито допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Първият поставен въпрос - „При продажба на бъдеща вещ, чиято стойност се установява към датата на нейното завършване, коя сума подлежи на връщане: тази, която е уговорена в предварителния договор или тази, която представлява действителната стойност на вещта“; не обуславя изхода на делото и крайните изводи на съда, тъй като видно от клаузите на предварителния договор не е налице продажба на бъдеща вещ, а съществуващ апартамент /по разпределителен протокол от 5 юни 1958 г./. Вторият поставен въпрос за надлежните страни в производството по иск на управителя на наследството е неотносим, тъй като не е бил предмет на обсъждане в обжалваното въззивно решение, поради което не покрива изискванията за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК като общо основание за допускане на касационното обжалване. Съдът е постановил решение с участие на двете спорещи страни по предварителния договор, както е посочил ищеца в исковата молба, без да обсъжда „прекратяват ли се правомощията на управителя на наследството при изрично искане на наследниците да встъпят в делото”. Третият правен въпрос също не обуславя изхода на спора, тъй като е поставен в контекста на релевираните оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните доказателства и в този смисъл има отношение към правилността на въззивното решение – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. Отделно, процесуалноправният въпрос е разрешен в съответствие с ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т.19, с което се приема, че при разглеждане на делото във въззивната инстанция, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които дължи първоинстанционният съд. Тези разяснения в тълкувателното дело се прилагат последователно в съдебната практика на Върховния касационен съд – напр. решение № 298/28.04.2010 г. по гр.д. № 3973/2008 г. на ІV г.о., решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на І г.о. и др., с които се приема, че задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства произтича пряко от разпоредбата на чл.121, ал.2 на Конституцията на Република България, съответно чл.5, чл.143, чл.154, чл.235 и чл.236 ГПК. В случая, съдът е преценявал доводите и възраженията на страните, с оглед на конкретно установените по делото обстоятелства, че след като е отхвърлен иска по чл.19, ал.3 ЗЗД, на ищеца се дължи даденото по договора, а не стойността на имота, поради което предявения иск е частично неоснователен до пълния предявен размер. След като липсват аргументи за необходимостта да се изменени съществуващата или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на чл.55, ал.1 ЗЗД не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От ответниците по касационната жалба не са поискани разноски пред настоящата инстанция, поради което съдът не присъжда такива. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение