Определение № 549 от 15.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 442/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Н. К., чрез адв. А. М., срещу въззивно решение № 815 от 13.07.2021 г. по в. гр. д. № 22/2021 г. на Апелативен съд – София, в частта, с която като е потвърдено решение № 5129/25.08.2020 г. по гр. д. № 14182/2019 г. по описа на СГС са уважени предявените от „Юробанк България“ АД срещу М. Н. К. на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД искове и М. Н. К. е осъден да заплати на ищеца солидарно с Н. К. К. сумите от: 50 000 лева – частичен иск от 168 957,13 лв. – главница по Договор за потребителски кредит № HL 29239/03.12.2007 г., включена в непогасените месечни анюитетните вноски, както и предсрочно изискуемата част от непадежиралите вноски до края на срока на договора, ведно със законната лихва, считано от 30.10.2019 г. до окончателното плащане; 2059,00 лева – такса управление по чл. 4 от договора, за периода от 12.12.2014 г. до 17.06.2019 г. - частичен иск от 4050.32 лева, представляваща сбора от такса за администриране на просрочение по чл. 12 от Допълнително споразумение от 26.05.2011 г. и такса управление по чл. 4.1 от договора, за периода от 12.12.2014 г. до 24.10.2019 г.; 85.96 лева – частичен иск от 337.58 лева - застраховки за периода от 14.12.2015 г. до 24.10.2019 г., дължими по силата на чл. 14, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № HL 29239/03.12.2007 г.; сумата 676,30лв. – дължима по силата на чл.10, т.3 от договора за кредит, както и разноските в производството. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. Претендират се разноски. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Погасява ли се по давност правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем и в какъв срок след датата на настъпване на условията, обуславящи възникването на правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем?“; 2/ „Достигането на волеизявлението на кредитора за настъпване на предсрочната изискуемост до длъжника има ли като последица самото настъпване на предсрочната изискуемост или е единствено предпоставка за реализиране на защитата на кредитора по принудителен ред на основание предсрочната изискуемост?“; 3/ „Допустимо ли е бездействието на кредитора, който в продължение повече от 5 години не уведомява длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост, да води до едностранно утежняване на финансовото положение на длъжника, тъй като освен целия остатък от главницата, по време на бездействието си кредиторът продължава да начислява редовна растяща лихва, едновременно с наказателната?“; 4/ „Следва ли да се счита, че необходимостта от уведомяване на длъжника за упражненото от кредитора право за обявяване на банковия кредит за предсрочно изискуем е уредена в полза на кредитополучателя, в качеството му на икономически по-слабата страна?“ Твърди също наличие на основанието по чл.280 т.1 ГПК във връзка с въпроси с номера 5 и 6 по изложението. Под номер 5/ в изложението касаторът е посочил въпроса: „Длъжен ли е, с цел да изясни предмета на делото, първоинстанционният съд да даде указания на ищеца да уточни какъв е частичният размер главница по падежирали вноски който претендира и какъв е частичният размер главница по предсрочно изискуема главница, който претендира? Липсата на такова уточнение препятства ли възможността на ответниците да упражнят правото си на защита и създава ли предпоставки за злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца, включително при евентуално увеличение на иска или предявяване на последващ такъв в друго производство?“ – във връзка с който твърди наличието на противоречие с тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, тълкувателно решение № 8/2017 г. на ОСГК на ВКС и решение № 224/23.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1184/2010 г., а под номер 6/ формулира въпроса: „Длъжен ли е решаващият състав да изложи подробни мотиви по всички наведени в срок възражения, като обоснове и аргументира извода си за основателност, съответно неоснователност по всяко от така наведените възражения?“ – във връзка с който се твърди противоречие с решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г., т.к., II т.о. на ВКС. Поддържа се oще наличие на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност. Ответната страна по делото „Юробанк България“ АД, чрез адв. Х. И., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Ответната страна по делото Н. К. К., по отношение на която решението е влязло в сила, е подала отговор по касационната жалба, в който изразява становище, че същата е основателна. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Въззивният съд е установил, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № НL29239/03.12.2007 г., по силата на който на ответниците е предоставен кредит в размер на 167 000 лв., от които 158 686 лв. за рефинансиране на три кредита и 8 314 лв. за текущи нужди. Всяка погасителна вноска е в размер на 1 228, 69 лв. Крайният срок за погасяване на кредита е 300 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка. Установено е, че заемната сметка е открита на 12.12.2007 г. Към договора за потребителски кредит са сключени допълнителни споразумения на 15.03.2011 г. и 26.05.2011 г. За обезпечение на договора за поребителски кредит кредитополучателите са учредили договорна ипотека върху два недвижими имота в полза на банката. Съдът е посочил, че с нотариална покана от 01.02.2018 г., получена лично от ответника Н. К. на 27.04.2018 г. на основание чл. 47, ал. 1 от ГПК, банката я е уведомила за двата договора за прехвърляне на вземания и че кредитът е обявен за предсрочно изискуем. С нотариална покана от 19.04.2019 г., адресирана до М. К., връчена му лично на 17.06.2019 г., той е уведомен за двата договора за цесия, както и че кредитът е обявен за предсрочно изискуем. Установено е, че ищецът е представил доказателства за усвояване на кредита от ответниците, както и такива за извършени плащания като нотариални такси, както и такива, послужили на вещото лице за изготвяне на счетоводната експертиза. Съдът е възприел заключението на допуснатата и приета счетоводна експертиза, съгласно която общият размер на усвоените суми е 167 000 лв. Общата погасена сума е 53 624, 04 лв., в която се включва главница, възнаградителна лихва и годишни такси, а неплатеният остатък е 168 957, 13 лв. Неплатените такси са 4 050, 32 лв. като вещото лице е посочило как е формирана тази сума. Въззивният съд е констатирал, че направеният от първоинстанционния съд доклад отговаря на изискванията на чл. 146 от ГПК. Приел е, че възражението на настоящия жалбоподател, че ищецът не е конкретизирал предмета на спора, е неоснователно. Неразграничаването на вноските на падежирали и непадежирали не опорочава доклада по делото и не води до процесуално нарушение. Установено е, че и падежиралите и предсрочно изискуемите погасителни вноски са изискуеми, поради което за кредитора е налице интерес да ги претендира от длъжника по съдебен ред. Не е необходимо в исковата молба падежиралите вноски да бъдат посочени самостоятелно, отделно от сумата, за която се претендира предсрочна изискуемост. По отношение на заявеното от жалбоподателя К. възражение за изтекла погасителна давност на заявените претенции, въззивният съд е приел, че същата не е изтекла. Изложил е съображения, че страните уговарят обективния факт, при настъпването на който, кредиторът ще разполага с право да обяви неизплатената част от кредита в предсрочно изискуема. Предсрочната изискуемост се отнася до неиздължените вноски с ненастъпил падеж. Обявяването й е право на кредитора, чието упражняване зависи изключително от неговата воля. Тя е потестативно право, възможност, която кредиторът би могъл да реализира, когато прецени. Във връзка с горното съдът е извел извод, че самата правната възможност да обяви предсрочна изискуемост на кредита не е ограничена във времето и тя може да бъде използвана от кредитора, когато той поиска. Приел е, че предвид значението, което има уговорения срок в договора за банков кредит интервалът от време между последователното настъпване на двата елемента /обективният - спиране на плащането и субективният - изрично волеизявление на кредитора/ на предсрочната изискуемост няма естество на погасителна давност, защото макар и изпълняемо, дотогава вземането на банката не е изискуемо. Установено е като безспорно, че на 12.06.2011 г. е погасена частично месечна погасителна вноска. На 12.07.2011 г. е спряло погасяването на кредита от страна на ответниците, с което се е осъществил обективният факт, които да породи правото на кредитора да поиска предсрочното му погасяване. Волеизявлението на ищеца до ответниците – длъжници е достигнало до тях в различен момент – съответно на 17.06.2019 г. и на 27.04.2018 г. Поради това погасителната давност при обявена предсрочна изискуемост тече от момента, в който длъжникът е уведомен за нея. Т. е. тогава вземането става изискуемо. От 17.06.2019 г. и 27.04.2018 г. до датата на подаване на исковата молба 30.10.2019 г. погасителната давност по чл. 110 от ЗЗД не е изтекла. Липсата на погасителен план не препятства погасяването на месечните погасителни вноски, доколкото в договора е посочен техният размер. Съдът е констатирал, че в договора за кредит - чл. 18, не е предвидено обявяването на предсрочна изискуемост да води до преустановяване на действието на договора. Не е прието, че упражняването на правото на кредитора за обяви кредита за предсрочно изискуем води прекратяване на договора, тъй като това не е правопрекратяващ факт, който да е посочен в него или в закона. Относно наличие на неравноправни клаузи в процесния договор, въззивния съд е установил, че споделя правните изводи, подробно изложени от първата инстанция. Съдът е констатирал, че в разпоредбата на чл. 3, ал. 5 от договора за кредит от 03.12.2007 г. е записано, че действащият базов лихвен процент за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия му размер и датата, от която е в сила. БЛП е елемент от ГЛП съгласно чл. 3, ал. 1 от същия договор. Прието е, че няма посочен механизъм, който да е част от договора и който да бъде известен на кредитополучателя като по - слабата икономически страна за това как ще се помени размера на месечната вноска. Въз основа на тези съображения, съдът е извел извод, че преценката на тази клауза към разпоредбата на чл. 143 З. следва да я определя като неравноправна и поради това нищожна. Установено е, че клаузата не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика на услуга и потребителя. При тези мотиви на въззивния съд не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Първите четири въпроса са взаимносвързани и обобщено се свеждат до въпроса „Погасява ли се по давност правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем и в какъв срок след датата на настъпване на условията, обуславящи възникването на правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем?“, поставен като номер едно в изложението. Въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда, но не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280 т.3 ГПК. По принцип това основание е налице когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. Касаторът не е обосновал поддържаното допълнително основание, а е изразил единствено несъгласието си с приетото от съда в отговор на възражението му, че правото на ищеца да обяви кредита за предсрочно изискуем е погасено, поради неупражняването му в давностния срок, считано от настъпване на предпоставките за това. В случая по поставените от касатора четири въпроса, които по естеството си, както вече бе посочено се свеждат до формулирания под номер 1 в изложението въпрос /затова погасява ли се по давност правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем и в какъв срок след датата на настъпване на условията, обуславящи възникването на правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем?/ има ясна и пълна правна уредба и трайна и последователна практика на съдилищата, застъпена и в теорията по тази правна материя, която не се нуждае от коригиране. Няма спор в теорията и практиката, че с термина „предсрочна изискуемост“ се обозначава правомощието на банките и финансовите институции по смисъла на чл. 2 ал. 1 ЗКИ да упражнят едно свое потестативно преобразуващо право, посредством което да предизвикат едностранна промяна в едно облигационно отношение, въпреки волята на другата страна – кредитополучателя. Това е право на банката/финансовата институция, а не задължение, съответно преценката дали да го упражни или не зависи изцяло от волята на правоимащото лице. Правната регламентация на предсрочната изискуемост е предвидена в различни законови разпоредби, като например чл. 60, ал. 2 ЗКИ: „Когато кредитът или отделни вноски от него не бъдат издължени на договорените дати за плащане, както и в случаите, когато кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита, банката може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от Гражданския процесуален кодекс въз основа на извлечение от счетоводните си книги. Така и в т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, е разяснено, че „в хипотезата на предявен иск по чл. 422 ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или с настъпването на обстоятелства, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост.“ В тази насока има изключително богата и последователна съдебна практика, съгласно която давност тече от момента на обявяването на кредита за предсрочно изискуем и има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. В този смисъл са множество решения на ВКС /пр.: Решение № 139/05.11.2014г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, І т. о., Решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т. о., Решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, І т. о. и др./ В тези актове безпротиворечиво се приема, че обявяването на предсрочна изискуемост е право на кредитора, като от неговата воля зависи дали да го упражни. Това е изрично посочено и в разпоредбите на чл. 60, ал. 2 ЗКИ и чл. 432 ТЗ и чл. 71 ЗЗД, според които банката може да поиска предсрочно изпълнение, но не е длъжна да стори това. Предвид наличието на ясна правна регламентация, на трайна и последователна съдебна практика, която се споделя и от настоящия състав и която не се нуждае от промяна и осъвременяване, се обосновава извод, че не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл.280 т.3 ГПК. В случая въззивното решение е изцяло съобразено с последната, не му противоречи и поради изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване във връзка с този въпрос. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с въпроса, свързан със задълженията на първоинстанционния съд. На първо място, както е разяснено в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното въззивно решение. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на въззивния съд, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите му изводи, които пряко обуславят изхода на спора, а не да е свързан с общите оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение. Въпрос, който касае процесуалните действия на първоинстанционния съд няма характеристиката на общо основание за достъп до касация, което е достатъчно, за да се обоснове извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Въпреки това следва да се посочи, че поставеният въпрос е свързан с доводите на касатора за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, изразяващо се в непълен и неточен доклад, тъй като съдът не е указал на ищеца да уточни „каква част от претенцията в размер 50000лв. са падежирали вноски и каква част от нея е предсрочно изискуема“. Твърдението за това процесуално нарушение е релевирано във въззивната жалба и по това оплакване въззивният съд се е произнесъл, като е обосновал защо приема същото за неоснователно. Несъгласието на касатора с този извод на въззивния съд е по естеството си касационно основание по чл.281 ГПК – оплакване за неправилност на решението, а не общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. По касационните основания по чл.281 ГПК съдът се произнася само ако касационното обжалване бъде допуснато и във втората фаза на касационното производство, но не и във фазата по селекция на жалбата. Касационно основание по чл.281 ГПК – оплакване за неправилност на решението, е по естеството си и последният въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви, отговаряйки на всички доводи и възражения на страните, както е отчетено и от самия касатор в изложението му. Това оплакване подлежи на преценка от касационния съд във втората фаза на производството, в случай че обжалването бъде допуснато. Така поставен, въпросът не е правен по смисъла на чл.280 ГПК и не обосновава наличие на общо основание за достъп до касация. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в случая съдът е изпълнил задълженията си, изложил е подробни мотиви и е дал отговор на релевираните от страните доводи и възражения. Преценката за тяхната правилност и обоснованост е ирелевантна за производството по чл.288 ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Предвид изхода разноски на касатора не се следват, а ответниците по жалбата не са претендирали такива. По горните съображения Върховният касационен съд