Определение № 60 от 14.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 75/2012 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Б. Д. К., чрез пълномощника му адвокат Юл. Д., обжалва в срок въззивното решение от 13.10.2011 год. по гр. д. № 489/2011 год. на Кюстендилския окръжен съд в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 21.03.2011 год. по гр. д. № 269/2007 год. на Дупнишкия районен съд, с което е признато за установено по отношение на него, че към момента на образуване на ТКЗС през 1958 год. наследодателят на ищците К. С. Г., починал през 1983 год., е бил собственик на две ниви в землището на [населено място], [община] – едната с площ от 3 дка в м. „Ю.”, а другата с площ 1.3 дка в м. „М.”, показани като имот № * по картата на възстановената собственост на селото в частта на съвпадането, показана в заключението на вещото лице инж. Л. на л. 307 и скицата на л. 203 от делото. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение по изложените съображения за нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на изводите на съда за основателност на предявения иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ - касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за отмяната му. В съдържащото се в самата касационна жалба изложение са релевирани основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Поддържа се от касатора, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за допустимостта на иска при наличието на влезли в сила план за земеразделяне и карта на старите реални граници в противоречие със задължителното за съдилищата решение № 376 от 19.10.2010 год. по гр. д. № 641/2010 год. на ВКС /непредставено/, както и с приложените определения, която съдебна практика приема обратното разрешение. Ответниците К. С. Г., И. С. Г. и Л. С. З., чрез адвокат Кр. П., оспорват жалбата като неоснователна в представения писмен отговор. Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за допустимост на касационната жалба, намира следното: Същата е подадена на 24.11.2011 год., при действието на чл. 280, ал. 2 ГПК, изменен с ДВ бр. 100/2010 год., в сила от 21.12.2010 год., и по аргумент за противното от параграф 25 ПЗР на ЗИД ГПК това е приложимият закон при преценката дали въззивното решение подлежи на касационно обжалване. Съгласно тази разпоредба не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. - за граждански дела, и до 10 000 лв. - за търговски дела. Цената на предявения при действието на отменения ГПК /исковата молба е постъпила на 2.03.2007 год./ иск за собственост на спорните две ниви към миналия момент – образуване на стопанството, съгласно чл. 55, ал. 1, б. „б” ГПК /отм./ се определя в размер на ¼ от данъчната оценка, а ако няма такава - пазарната цена на имотите. От представените удостоверения № № 92-1 и 92-2 от 13.02.2007 год. на [община] се установява, че данъчната оценка на спорните две ниви е съответно 16.20 лв. и 7 лв., т.е. размерът е под предвидения в чл. 280, ал. 2 ГПК минимален такъв. Въпросът за цената на иска не е бил повдиган по реда на чл. 56, ал. 1 ГПК /отм./. Поради горните съображения решението по въззивното дело с цена на иска под 5 000 лв. не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което и подадената касационна жалба следва да се върне, а образуваното по нея производство да се прекрати, без настоящата инстанция да се произнася по въпроса за наличие на поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване. Водим от горното и на основание чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение