Определение № 797 от 19.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3166/2015 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Министерство на земеделието и селското развитие на Република Румъния, чрез Агенция за плащания и участие в земеделието против решение № 486/12.03.2015 г., постановено по гр.д.№ 3427/2014 г. от Софийски апелативен съд, 7-ми състав. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. В производството по чл.623 ГПК, въззивният съд е приел, че съдебното решение, чието допускане до изпълнение се иска, трябва да е постановено принципно в края на едно състезателно производство, в което се изисква участие, не само на ищец, но и на ответник, който да е призован и да е взел (или съответно да е можел да вземе) участие в производството. Практиката на Съда на ЕС (С.) модифицира това изискване, като го разширява и до съдебни решения, постановени в едностранни производства - „ех parte” (напр. обезпечителни производства, заповедни производства, относно разноски или обезпечаване на доказателства), но само при определено условие: съдебното решение не трябва да е изпълняемо в държавата, където е постановено, преди ответникът да е имал възможност да подаде жалба и производството да придобие спорен, състезателен характер. Съдът е приел, че Член 32 на Регламент (ЕО) № 44/2001 съдържа легална дефиниция на понятието „съдебно решение". Приел е, че това е „всяко съдебно решение, постановено от съд или правораздавателен орган на държава членка, както и да се нарича съдебното решение, включително декрет, разпореждане, решение или заповед за изпълнение, както и определянето на разноските от служител на съда". Само съдебно решение, което отговаря на тази дефиниция, тълкувана с оглед целите и систематиката на Регламент (ЕО) №44/2001, подлежи на свободно движение в рамките на държавите членки на ЕС съгласно опростената процедура, установена в същия нормативен акт. Съдебното решение най-напред трябва да попада в предметния обхват на Регламент (ЕО) №44/2001, описан позитивно и негативно в чл. 1. Опростената процедура по допускане до изпълнение, регламентирана позитивно-правно в чл. 38 и сл. от Регламент (ЕО) № 44/2001, предполага съдебно решение с осъдителен диспозитив. Установителните и конститутивни съдебни решения подлежат единствено на признаване, но не и на допускане до изпълнение. Съдебното решение трябва да е постановено от съд или правораздавателен орган, т.е. от съдебен държавен орган, който решава спор между страни по собствено убеждение в този смисъл. Въззивният съд е приел, че че актът, издаден от румънския съд на основание чл. 632 и чл. 638, ал.1, т.З във връзка с чл. 665 от Гражданския процесуален кодекс на Румъния не е съдебно решение по смисъла на чл. 32 от Регламент (ЕО) № 44/2001. Той се издава в рамките на производство ех parte и към момента на постановяването му е изпълняем на територията на Румъния. Благодарение на незабавната му изпълняемост кредиторът може с помощта на съдебен изпълнител да пристъпи към принудително изпълнение на задълженията, съдържащи се в изпълнителния документ, а всички публични агенции трябва да подпомагат незабавното и ефикасното изпълнение на всички действия по принудителното изпълнение. Към момента на постановяване на изпълняемия акт ответникът не е участвал в производството и не е имал възможност да подаде жалба, така че то да се трансформира в състезателно. Съдът е приел, че по този начин не е изпълнено условието, при което актовете, постановени в едностранни производства, придобиват качеството на съдебно решение по смисъла на чл. 32 от Регламент (ЕО) № 44/2001. Производството пред румънския съд се е развило като едностранно и е останало такова до постановяването на изпълняемия акт. Въззивният съд е приел, че актът на румънския съд много наподобява заповедта за изпълнение, издадена на основание чл. 417 ГПК, като включва в себе си и разпореждане за незабавно изпълнение и не може да се приеме, че има характер на съдебно решение. Съдът е приел, че на признаване и допускане до изпълнение по реда на Регламент (ЕО) №44/2001 подлежат само съдебните решения, които попадат в легалната дефиниция, установена в чл. 32 от същия регламент, тълкувана с оглед неговите цели и систематика от Съда на ЕС. Въз основа на горното, състав на апелативния съд е приел, че актът, постановен от румънския съд на основание чл. 632 и чл. 638, ал.1, т.З във връзка с чл. 665 от Гражданския процесуален кодекс на Румъния не е съдебно решение, при което той не подлежи на движение в рамките на държавите членки съгласно специалните правила, съдържащи се в Регламент (ЕО) № 44/2001. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Относимите правни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд и по които липсва задължителна съдебна практика са следните: Невръчването на документа за образуване на производството или на равностоен документ в достатъчен срок, за да има възможност да организира защитата си длъжника, представлява ли абсолютно основание за отказ от признаване на изпълнението на решение, при действието на чл.34, ал.2 от Регламент на съвета № 44/2001 г. или преценката за отказа се ограничава доколкото длъжникът би могъл за реализира защита в това производство. Ще подлежи ли на екзекватура по реда на глава ІІІ от Регламент на съвета № 44/2001 г. решението, постановено в едностранно производство, което става изпълняемо, след като е съобщено на неучаствалата страна, която може да се защити срещу него пред съд. При действието на чл.34, ал.2 от Регламент на съвета № 44/2001 г., допустимо ли е изпълнение на съдебно решение, когато на длъжника не е бил връчен документ за образеване или равностоен документ в достатъчен срок, за да има възможност да организира защитата си, ако производството се е развило като едностранно, но е съществувала правна възможност същите да бъдат трансформирани в двустранни спорни такива, чрез подаван на вързажение от длъжника или оспорване на решението в отделно исково производство. Относимостта на поставените от касатора и изброени по-горе въпроси към спора, обосновават и извода на състава на ВКС за допустимост на касационното обжалван, в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. На касатора следва да се укаже да внесе държавна такса в размер на 25 лева по сметката на ВКС, за разглеждането на касационната жалба по същество. Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия