Определение № 3202 от 29.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 841/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. А. И. срещу решение № 17 от 12.01.2024г. по в.т.д. № 490/2023г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 328 от 21.07.2023г. по т.д. № 792/2022г. на Окръжен съд – Варна.

С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ. Претендирана е била сумата от 30 000 лева, обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на пътнотранспортно произшествие, настъпило на 25.01.2021г. в [населено място], по причина на водача на лек автомобил „Пежо 307“ с ДК [рег.номер на МПС], гражданска отговорност на когото е била застрахована при застрахователното дружество, със законната лихва за забава от 25.01.2021г. до окончателното плащане.

Касаторът намира въззивното решение неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивният съд не е обсъдил явното противоречие между показанията на свидетелката Х., дадени в хода на делото пред първата инстанция и тези, дадени в досъдебното производство, включително дали е настъпило съприкосновение между автомобила и пешеходката. Не е обсъдено и противоречието на тези показания със заключението на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза, съгласно което при преминаване на пешеходката автомобилът „Пежо“ е бил в движение. Показанията противоречат и на неоспорения протокол за ПТП. Съдът не е посочил също дали кредитира приложените по делото експертизи. Същевременно е налице ПТП и при липса на директно съприкосновение между автомобил и пешеходец, щом той е пострадал вследствие на поведението на водача на автомобила. Легалната дефиниция за ПТП, съдържаща се в т. 30, § 6 от ДР на ЗДвП, не изисква наличието на удар или съприкосновение между участниците.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните въпроси са:

1. Длъжен ли е решаващият съд да обсъди всички приложени по делото доказателства, както и доводите на жалбоподателя поотделно и в съвкупност?

Касаторът се позовава на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 212/2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

2. Налице ли е ПТП при липса на директно съприкосновение между автомобила и пешеходеца, ако пешеходецът е пострадал вследствие на поведението на водача на автомобила по време на управление на същия, след като в легалната дефиниция за ПТП, съдържаща се в т. 30, § 6 от ДР на ЗДвП: „ПТП е събитие, възникнало в процеса на движение на пътнопревозно средство и е предизвикало нараняване или смърт на хора, повреда на ППС, път, пътно съоръжение, товар или други материални щети“, не съдържа в състава си наличието на удар или съприкосновение между участниците?

Според касатора въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

От насрещната страна по жалбата „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел от фактическа страна, че към 21.01.2021г. „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД е било застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил „Пежо 307“ с ДК [рег.номер на МПС]. На същата дата, около 11.00 часа, касаторът М. А. И. предприела пресичане на кръстовището на [улица]в [населено място]. Тя се движила между автомобилите, изчакващи включване в кръговото движение в края на булеварда, без да използва пешеходна пътека. При това движение паднала пред управлявания от П. А. Х. лек автомобил „Пежо“. Х. се движела по [улица]и спряла в лявото пътно платно, за да изчака преминаващите отляво надясно автомобили в кръга на кръстовището. Когато се открила възможност за потегляне, забелязала пешеходката При падането М. А. И. получила счупване на дясната раменна кост.

Според въззивния съд не се е установявало настъпило съприкосновение (удар) между лекия автомобил и пешеходката. По автомобила не са били констатирани следи от съприкосновение (деформации и обезпрашавания), но те може и да не са налице при лек удар с ниска скорост. Не са били установени обаче контактни увреди от съприкосновението на М. А. И. с лекия автомобил; съгласно заключението на съдебната медицинска експертиза увредата при ищцата би могла да се получи и при падане от собствен ръст без външен удар; както и вещото лице по съдебната автотехническа експертиза е заключило, че не може да се приеме с категоричност налице ли е удар или е липсвал.

Пряк очевидец на инцидента е бил единствено водачът на лек автомобил „Пежо“ П. А. Х., но като свидетелка по делото тя е дала показания, че не е усетила удар, а само е видяла, че пешеходката извикала и паднала, при което предполага, че я е изплашил шумът от двигателя. Автомобилът не е бил в движение, когато жената паднала.

Също според изложеното от въззивния съд, и с оглед оплакванията на М. А. И. във въззивната жалба, действително е било образувано н.а.х.д. № 1213/2022г., прекратено на основание чл. 343а, ал. 2 от НК, вр. чл. 289, ал. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 9 от НПК, но дадените от П. А. Х. показания в досъдебното производство, приобщени по наказателното дело, не са в противоречие с показанията й по настоящото исково производство. Показанията на свидетелката се различават по отношение на това бил ли е приведен в движение управляваният от нея автомобил, но не се разминават досежно липсата на удар и липсата на движение на автомобила към момента на падането на ищцата. По делото няма събрани доказателства, които да опровергаят тези показания.

На оплакването във въззивната жалба на М. А. И., че дори да не е имало съприкосновение, налице е пътнотранспортно произшествие по смисъла на § 6, т. 30 от ДР на ЗДвП, съответно са налице предпоставките за присъждане на обезщетение, въззивният съд е отговорил, че по делото не е установено наличието на ПТП по смисъла на тази разпоредба. Не е било установено, че в момента на падането на ищцата автомобилът „Пежо“ бил в движение и е настъпил удар, който е причина за претърпяното от ищцата увреждане. Наличието на деликт е предпоставка от фактическия състав за уважаване на предявения иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, която предпоставка следва да бъде установена от ищцата при условията на пълно и главно доказване. Това предполага категорично установяване на факта, а не само вероятност или предположение за неговото настъпване.

Този извод, според въззивния съд, не се дерогира от наличието на съставен по реда на чл. 125 от ЗДвП констативен протокол за ПТП. Когато пътнотранспортното произшествие не е реализирано в присъствието на длъжностното лице, съставило протокола, както е в случая, той не се ползва с обвързваща доказателствена сила за механизма на настъпване на твърдените вреди.

С оглед тези изложени мотиви на въззивния съд, не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по формулираните от касатора въпроси.

Първият поставен процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да мотивира решението си, в контекста на заявеното в касационната жалба оплакване, че въззивният съд не е отговорил на направените от касатора във въззивната жалба оплаквания и не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, е въпрос от значение за изхода на делото по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 и касационно обжалване не може да бъде допуснато. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения, както и от практиката на Върховния касационен съд.

Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действащия ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора; въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), прието при действащия ГПК, уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор. Разрешението в посочените тълкувателни решения, на които се позовава и касаторът, се потвърждава в трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, обективирана включително в посоченото от касатора съдебно решение по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Възззивният съд е длъжен, когато потвърждава първоинстанционното решение, независимо дали чрез препращане към неговите мотиви, да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая, противно на изложеното в касационната жалба, въззивният съд се е произнесъл дали има противоречие в показанията на водача П. А. Х., дадени в досъдебното производство и тези, дадени в настоящото исково производство. Решаващ е бил изводът, че показанията на свидетелката не се различават досежно липсата на удар. Няма противоречие между показанията на свидетелката и заключението на вещото лице. Водещ извод на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза е, че не може да се приеме с категоричност наличие на удар. Относно съставения протокол за ПТП изрично въззивният съд е приел, че няма обвързваща съда доказателствена сила относно удостоверените в него обстоятелства за настъпил пътен инцидент, тъй като пътнотранспортното произшествие не е реализирано в присъствието на длъжностното лице, съставило протокола. Това е и по отношение на другото оплакване на касатора – въззивният съд е кредитирал приложените по делото експертизи, но ги е счел за недостатъчни за установяване наличието на настъпило съприкосновение (удар) между лекия автомобил и пешеходката.

Вторият въпрос на касатора (материалноправен) не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въпросът е предпоставен от твърдението, че пешеходката е пострадала вследствие на поведението на водача на автомобила по време на управление на същия, а това обстоятелство е отречено изрично от въззивния съд. Същевременно въпросът е свързан с приложението на разпоредбата на т. 30, § 6 от ДР на ЗДвП и съдържащото се в нея обяснение на израза „пътнотранспортно произшествие“, употребен в нормативния акт (при правилата относно движението по пътищата; дължимото поведение при ПТП; функциите на държавните органи по безопасност на движението; предвидената административно-наказателната отговорност). Решаващите изводи на въззивния съд обаче са в друг смисъл – че не е доказано виновно неправомерно поведение на водача П. А. Х. в причинна връзка с травматичното увреждане на касатора, при което да е реализирана гражданската отговорност на застрахования водач, само което е застрахователно събитие по застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Във връзка с въпроса не е обоснован и критерият по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, съгласно постановките на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Варна.

Воден от горното съдът