Определение № 4002 от 21.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1697/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от Н. Г. Н. и Г. В. Н., чрез общия им пълномощник адв. С. К. от АК – П., срещу въззивното решение № 1593 от 15.12.2023 г. по в. гр. д. № 2539/2023 г. на ОС – Пловдив. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по смисъла на чл. 281, т.3 ГПК. Твърди наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК, също и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, за допускане касационното обжалване. В срока по чл. 286, ал.1 ГПК насрещната страна по касация – ищец в производството Д. И. Д. – Т., чрез пълномощник адв.Н. А. от АК – П., с писмен отговор оспорва касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима. С обжалваното въззивно решение е потвърдено изцяло първоинстанционно решение № 2781/16.06.2023 г. по гр. д. № 5039/2022 г. на РС - Пловдив, с което е признато за установено по отношение на ищеца Д. И. Д. – Т., че Н. Г. Н. и Г. В. Н. не притежават 1/ 4 ид. част от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор №*** по КК на [населено място], с адрес на имота: [населено място], [община], район Централен, [улица], целият с площ от 320 кв.м, урбанизирана територия, начин на ползване: ниско застрояване (стар парцел *, кв. 155 по ЗРП-ПУП на [населено място]), при съседи съгл. скицата, издадена от СГКК – П.: ПИ с ИД №***, ***, ***, ***, ***, ведно с построената в същото дворно място жилищна сграда с идентификатор №***, еднофамилна, на два етажа, със застроена площ от 80 кв.м, както и един гараж с площ от 20 кв.м (сграда с идентификатор № ***), на основание давностно владение и наследяване от В. Н. Н. /починал на 20.08.2022 г./, като се отменя нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот, придобит по наследство и давност №174, том 20 от 20.11.1997 г. на нотариус при РС – Пловдив в частта му, в която В. Н. Н. е признат за собственик по наследство и давностно владение на 1/ 4 ид.част от правото на собственост върху двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 72 кв.м, построена в дворно място с площ от 311 кв.м с адрес: [населено място], [улица]. Производството по гр. д. № 5039/2022 г. на РС - Пловдив е образувано по искова молба от Д. И. Д. - Т. против В. Н. Н. - починал в хода на процеса и по реда на чл. 227, ал.1 ГПК е заместен от наследниците си по закон Н. Г. Н. и Г. В. Н., с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за отричане притежаването от ответника на право на собственост върху 1/ 4 ид.част от притежавано от наследодателя на страните О. Н. П. (починала на 20.01.1964 г.) недвижимо имущество, а именно от поземлен имот с идентификатор №*** по КК на [населено място], с адрес на имота: [населено място], [община], район Централен, [улица], целият с площ от 320 кв.м, урбанизирана територия, начин на ползване: ниско застрояване (стар парцел *, кв. 155 по ЗРП-ПУП на [населено място]), при съседи съгласно скицата, издадена от СГКК – П.: ПИ с ИД №***, ***, ***, ***, ***, ведно с построената в същото дворно място жилищна сграда с идентификатор № ***, еднофамилна, на два етажа, със застроена площ от 80 кв.м, както и един гараж с площ от 20 кв.м (сграда с идентификатор №***). Твърди, че с ответника са наследници по закон на О. П. чрез починалата след нея нейна дъщеря И. Н. Н. (починала на 21.01.1978 г.), като ищцата черпи права по наследяване от своята майка З. Н. Н. (починала 2012 г.), а ответникът е брат на последната. След смъртта на И. Н., нейния син В. Н. /ответникът/, е направил на 09.11.1980 г. отказ от наследството на своята майка, който отказ бил вписан в регистъра при Районен съд – Пловдив, след което ответникът не се явява съсобственик на горепосоченото имущество, останало в наследство от О. П., делът от което за ответника би бил 1/ 4 ид.ч. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, а по същество е и правилно. Установено е, че О. Н. П. е починала на 20.01.1964 г. и е оставила за законни наследници И. Н. Н. – дъщеря, починала на 21.01.1978 г. и С. Н. П. – син, починал на 10.06.2019 г., чийто наследници са трети за спора лица. Наследници на И. Н. са дъщеря З. Н. Н., починала през 2012 г. и наследена от ищцата Д. Д.-Т., и син В. Н. Н. – ответника. В. Н. е починал в хода на делото през 2022 г. и наследен от настоящите ответници. Установено е, че наследодателя на страните приживе е придобила правото на собственост върху дворно място, което сега представлява по действащата КК и КР на [населено място] поземлен имот с идентификатор *** с площ от 320 кв.м., от което по наследяване всяко от нейните две деца И. Н. Н. и С. Н. П., получава по 1/ 2 ид.част, съответно дела на И. Н. е наследена от В. Н. и З. Н. по 1/4 ид.ч. От удостоверение по гр.пр. №7819/1980 г. по описа на РС – Пловдив, е установено, че с определение №372 от 09.11.1980 г. по същата преписка е вписано в особената книга на съда под №856 отричането на В. Н. Н. от наследството, останало от покойната му майка И. Н., починала през 1978 г. С нотариален акт №174/20.11.1997 г. на нотариус при РС – Пловдив, В. Н. е признат за собственик по наследство и давностно владение на 1/4 ид.част от правото на собственост върху построената в горепосоченото дворно място двуетажна жилищна сграда. Описани са показанията на разпитаните по делото свидетели Т., Г. и К. относно възприетите от тези свидетели обстоятелства относно лицата, които са обитавали горепосочената жилищна сграда за период след 1973 г. От писмо вх.№ 18720/24.02.2023 г. е установено, че с декларация по чл.14 ЗМДТ вх.№ 09-04-567/27.02.1998 г., подадена от Н. П., З. Н. и В. Н., е деклариран процесния имот - земя 311 кв.м. и жилище 114 кв.м. По същество на спора, съдът е споделил изводите на първостепенния съд, че с извършеното отричане от наследството на И. Н. делът на нейната дъщеря е уголемен с дела на наследника В. Н., като според съда са без значение мотивите, поради които е направен отказа от наследство. Направените с въззивната жалба оплаквания за процесуални нарушения при обсъждане от първата инстанция на събраните доказателства, в частност относно доказателственото значение на констативния нотариален акт в полза на тримата наследници на О. П. и на декларацията по ЗМДТ, са счетени за неоснователни. Посочено е, че поради липсата на самото нотариално дело по издадения КНА, а и с оглед срока за неговото съхранение, не е доказано от кого е подадена молбата за образуване на нотариалното производство, поради което не следва да се обсъждат и доводите, свързани със свидетелските показания в това производство пред нотариуса. След повторно посочване, че според писмото от община Пловдив, дирекция Местни данъци и такси, имотът е деклариран с декларация от 27.02.1998 г. от Н. П., З. Н. и В. Н., е прието, че не е отбелязано да е подадена декларация от В. Н. преди 2021 г., също е направен и последващ извод, че не е доказано В. Н. да е декларирал 1/ 4 ид.ч. от имота след изготвяне на нотариалния акт през 1997 г. Въззивният съд е приел още, че не е налице и приемане от В. Н. на наследството от майка му с конклудентни действия преди направения отказ от наследство от него. Установено е, че той е живял в имота няколко години след смъртта на майка си, както и че за да получи жилище, е следвало да се откаже от наследството на майка си (с оглед ограниченията на действащия към онзи момент ЗСГ-отм.), но обитаването на жилището със сестра му не водело до извод, че наследството е прието. Според съда дори и В. Н. да е живял в имота две години след смъртта на майка си, това не означава, че е налице приемане на наследството, тъй като по делото не е изяснено какви конкретни фактически действия са предприети, за да се приеме наследството на покойната му майка. Посочено е, че по делото не е установено В. Н. да е живял в процесния имот след 1997 г., да е установил владение, респективно – сестра му да е променила своето. Съдът е кредитирал показанията на свидетели Ш. и Т., които твърдят, че З. Н. и дъщеря са живели в имота и именно наследодателката на ищцата е заплащала за ремонтите, тя е търсела майстори, като е била и финансово притеснена, тъй като дъщеря й е учела. Според въззивния съд по делото не е установено В. Н. да е участвал в ремонти или поддръжка на имота, няма данни и да го е декларирал в ДМДТ П., тъй като партидите са свързани с партидата на Н. П., който е декларирал имота си. Поради съвпадане на гореизложените мотиви с тези на първостепенния съд за основателност на иска, обжалваното решение е потвърдено. С касационната жалба и изложението към нея по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, по поставени въпроси, така: 1/ Относно доказателствената стойност на нотариален акт № 174, том 20 от 1997 г.- противоречие с ТР № 4/2012 г. на ВКС, ОСГК, 2/ какво следва да бъде съдържанието на мотивите на въззивния съд- противоречие с ТР № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК. Твърди се и очевидна неправилност - основание по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК, поради противоречие на мотивите във връзка с декларирането на имота от В. Н., мотивирано с изложеното в две отделни части на мотивите, че не е доказано да е декларирал своята идеална част след издаване на нотариалния акт от 1997 г., и същевременно, че с декларация по чл.14 ЗМДТ подадена на 27.02.1998 г. от Н. П., З. Н. и В. Н., процесният имот е деклариран. Съобразно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Настоящият съдебен състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.трето ГПК с оглед преценка за очевидна неправилност на формираните в мотивите на въззивното решение два различни извода относно един и същи факт – подавана ли е от В. Н. декларация по ЗМДТ за процесната къща след 1997 г. и до 2021 г. Последното прави ненужно да се обсъжда дали касаторите са доказали наличие на основание, попадащо в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК по поставените от тях питания в изложението към касационната жалба. Касаторите следва да заплатят за разглеждане на касационната жалба държавна такса в размер на 95,50 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.,