Определение № 155 от 01.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2736/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частни касационни жалби с вх. № 262795 от 29.07.2020 г. на Л. С. Б., Г. С. В., В. Л. С., В. Б. В. и Ж. В. Х. чрез пълномощника им адвокат Г. Г. и Н. С. А. чрез пълномощника й адвокат Г. Н. против определение № 1904 от 26.06.2020 г., постановено по ч.гр.д. № 1372 по описа за 2020 г. на Окръжен съд-Варна, с което са отменено определения №№ 352, 354, 355, 356 и 357 от 9.04.2020 г. по гр.д. № 1254/2018 г. на Районен съд-Провадия, с които Ю. А. Л. е осъден да заплати разноски в производството на основание чл.78, ал.4 ГПК на Ж. В. Х., В. Л. С., Н. С. А., Г. С. В. и Л. С. Б. в размер на по 300.00 лв. за всеки, като вместо тях е постановено друго, с което са оставени без уважение исканията за присъждане на разноски и първоинстанционното определение № 353 от 9.04.2020 г., с което Ю. А. Л. е осъден да заплати разноски в производството на основание чл.78, ал.4 ГПК на В. Б. В. в размер на 300.00 лв., е обезсилено, като е оставено без разглеждане като просрочено това искане за присъждане на разноски. Ю. А. Л. е подал чрез пълномощника си адвокат Р. И. писмен отговор по реда и в срока по чл.276, ал.1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, евентуално – основателността на частните касационни жалби. Частните касационни жалби са процесуално допустими като подадени от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.3, т.2 ГПК и в срока по чл.275, ал.1 ГПК. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване настоящият съдебен състав съобрази следното: Окръжен съд-Варна е констатирал, че първоинстанционното производство по гр. дело № 1254/2018г. по описа на РС – Провадия е прекратено против настоящите жалбоподатели поради оттегляне на иска с определение № 239/24.02.2020 г. Препис от определението е връчен на В. В. на 26.02.2020 г., поради което молбата му за присъждане на разноски от 12.03.2020 г. е извън срока по чл.248 ГПК и е недопустима. Тази констатация е обусловила и извода на въззивния съд, че произнасянето по нея е процесуално недопустимо. По отношение исканията на останалите страни за присъждане на разноски, окръжният съд е приел, че същите са подадени в срок и са процесуално допустими. Посочил е, че при прекратяване на производството ответника има право на разноски, като е достатъчно разходите да са направени след получаване преписа от исковата молба и преди страната да е уведомена за прекратяване на делото. В случая всички настоящи жалбоподатели са депозирали лично отговор на исковата молба на 14.01.2019 г., към които отговори са представени пълномощни от Л. Б., Г. В. и В. С. за адвокат Л. С. и от Н. А. за адвокат Г. Н., в които няма уговорено и заплатено възнаграждение за процесуално представителство по делото. Договори за правна защита и съдействие са представени с исканията по чл.248 ГПК, от които е видно, че Ж. Х. е заплатила адвокатско възнаграждение на 5.03.2020 г., а всички останали – на 11.03.2020 г. Тъй като разноските са направени след като лицата са били уведомени за прекратяване на делото спрямо тях, въззивният съд е счел исканията за възстановяването им за неоснователни. Жалбоподателите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1) налице ли е основание за реализиране отговорността за разноски по чл.78 ГПК, когато плащането им е извършено след прекратяване на делото от съда с определение, но преди произнасяне по въпроса за разноските по чл.248 ГПК; 2) кога най-късно може да се представи документ за платен адвокатски хонорар при прекратяване на делото при оттегляне на иска от насрещната страна в закрито заседание и преди първото по делото открито съдено заседание, за да бъде същия присъден и трябва ли хонорарът на адвоката да бъде платен към датата на прекратяване на производството, направено с определение на съда в закрито заседание или е възможно да бъде представен документ за плащането му след тази дата, но преди произнасянето на съда по чл.248 ГПК за допълване на съдебния акт по искане за присъждане на разноски. Не са поставени въпроси и не са изложени доводи по отношение извода на съда, че искането на В. Б. В. е процесуално недопустимо като подадено след изтичане на срока по чл.248 ГПК, поради което в частта, с която е обезсилено първоинстанционното определение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. В частта, с която въззивният съд е отхвърлил исканията на останалите жалбоподатели, атакуваното определение не противоречи на практиката на ВКС. Актовете, на които се позовават жалбоподателите са постановени при факти, различни от тези по настоящото дело – по определение № 101 от 12.03.2012 г. по ч.гр.д. № 102/2012 г., II г.о. разноските са платени преди страната да узнае за оттегляне на иска и преди прекратяване на делото; по определение № 438/17.07.2009 г. по ч.т.д. № 352/2009 г., I т.о. договорът за правна защита и съдействие е представен с отговора на ИМ, тълкуването е за списъка по чл.80 ГПК, по определение № 233 от 11.05.2016 г. по ч.гр.д. № 5214/2015 г., IV гр.о. разноските са направени преди оттегляне на иска и прекратяване на делото, по определение № 166/24.03.2017 г. по ч.т.д. № 504/2017 г., II т.о. е уговорено възнаграждение преди отказа от иска и е заплатено след прекратяване на делото, но преди връчване на препис от определението за прекратяване. Развитата в определение № 46 от 8.02.2011 г. по ч.гр.д. № 37/2011 г., II гр.о. теза /че е достатъчно възнаграждението само да е уговорено/ е отречена с т.1 на ТР № 6/6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г., ОСГТК. Останалите актове са постановени в производство по чл.274, ал.2 ГПК или в инициирано пред ВКС производство по чл.248 ГПК и не съставляват практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а и в тях не е дадено разрешение, различно от възприетото в практиката на ВКС. Израз на тази практика е определение, на което се е позовал въззивния съд, а именно определение № 745 от 19.11.2015 г. по ч.гр.д. № 5032/2015 г., IV гр.д., с което е дадено тълкуване, че достатъчно условие за възникване на правото по чл.78, ал.4 ГПК е разходите да са извършени след получаване на преписа от исковата молба с указанията по чл.131 ГПК и преди ответникът да е уведомен за прекратяване на производството. Въпросът за доказване на разходите е фактически като съдът, пред когото се претендира възлагането на разноските следва да се увери, че те действително са направени от ответника преди прекратяването на производството и че са във връзка със защитата му по делото, като доказателствата за извършените разноски може да се представят и след прекратяване на делото, но само в случаите, че са извършени след получаване препис от исковата молба с указанията по чл.131 ГПК и преди ответникът да е уведомен за прекратяване на производството. След като въззивният съд е приел, че адвокатското възнаграждение е уговорено и платено след като жалбоподателите са били уведомени за прекратяване на производството по отношение на тях, то изводът, че ищецът не им дължи възстановяване на направените разноски е съобразен с практиката на ВКС. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение