Определение № 5034 от 20.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2751/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Топлофикация София“ ЕАД, чрез процесуалния представител юрк. П., срещу решение № 2827/28.04.2026 г. по в. гр. д. № 912/2024 г. на Софийския градски съд, с която е потвърдено решение № 7675/26.04.2024 г. по гр. д. № 40927/2023 г. на Софийския районен съд в частта, с която касаторът е осъден на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД да заплати на П. В. В. сумата от 1 353 лв., удържана като обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ при дисциплинарно уволнение, признато за незаконно и отменено с влязло в сила решение на Софийския районен съд № 20015204/21.02.2022 г. по гр.д. № 22789/2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 21.07.2023 г. до окончателното плащане, както и в частта, с която касаторът е осъден на основание чл. 225, ал. 1 КТ да заплати на П. В. В. сумата от 10 553,40 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат от незаконното уволнение за периода от 29.03.2021 г. до 29.09.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 21.07.2023 г. до окончателното плащане.

В изложението към жалбата се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която е уважен предявеният от ищеца П. В. В. иск за заплащане на сумата от 1 353 лв., удържана като обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ при дисциплинарно уволнение, е недопустима. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК производството по такива спорове е двуинстанционно. Касационната жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане поради недопустимост на касационния контрол, а образуваното по нея производство пред ВКС - прекратено.

В останалата част касационната жалба е подадена в срок и е допустима.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на III г.о., съобрази следното:

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът П. В. В. е заемал длъжността „монтьор топлофикационни съоръжения - отговорник на обект към звено „Аварийно възстановяване и ремонт“ в ответното дружество „Топлофикация София“ ЕАД, което е прекратено със заповед № 4/ 09.03.2021 г. на изп. директор на „Топлофикация София“ ЕАД, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, поради наложено дисциплинарно наказание "уволнение ", считано от 29.03.2021 г. Приел е, че с влязло в сила съдебно решение, постановено от Софийския районен съд по гр. д. № 22789/2021 г., извършеното с цитираната заповед дисциплинарното уволнение на ищеца е признато за незаконно и е отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. С оглед на представените по делото копия от страници на трудовата книжка на ищеца, въззивният съд е приел, че след прекратяване на трудовото правоотношение между страните на 29.03.2021 г. няма данни да са сключени последващи трудови договори между ищеца и други работодатели, считано до 13.07.2023 г., когато ищецът бил възстановен на заеманата до уволнението длъжност при ответника въз основа на влязлото в сила решение по чл. 344, ал.1, т. 1 и т. 2 КТ. Посочил е, че по делото е прието заключение по назначената съдебно-счетоводна експертиза, в която вещото лице е констатирало, че размерът на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, в размер на 6 брутни работни заплати, възлиза на общо 10 553,40 лв., която сума е формирана от брутна заплата от 1 758,90 лв. за период от 6 месеца, която брутна заплата включва сумите: 1 353 лв. - основно възнаграждение и 405,90 лв. - възнаграждение за стаж /прослужено време/.

Предвид установеното от фактическа страна, съдът е приел от правна страна, че са налице визираните в закона материалноправни предпоставки за уважаване на осъдителния иск по чл. 225, ал. 1 КТ, дадени кумулативно: 1/ уволнението на работника е признато за незаконно; 2/ налице е вреда, подлежаща на обезщетяване, съизмеряваща се с пропуснатото брутно трудово възнаграждение на работника за времето след уволнението, но за не повече от 6 месеца, и 3/ налице е причинна връзка между незаконното уволнение и оставането на работника без работа. Въз основа извършена в съдебно заседание на 02.04.2024 г. констатация по оригинала на трудовата книжка на ищеца, съдът е приел, че се установява, че след прекратяване на процесното трудово правоотношение до изтичане на релевантния 6-месечен период, същият не е сключвал последващ трудов договор с друг работодател. Предвид това въззивният съд е приел за доказано, че през релевантния период от 29.03.2021 г. до 29.09.2021 г., ищецът е останал без работа, поради незаконното уволнение и на същия правилно е присъдено обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 10 553,40 лв., при съобразяване на установеното от доказателствата по делото обстоятелство, че последното брутно трудово възнаграждение на ищеца, включващо основно трудово възнаграждение и допълнително възнаграждение с постоянен характер /за трудов стаж и професионален опит/, е било в размер на 1 758,90 лв. /чл. 228 КТ/.

Поради съвпадане на правните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, решението на последния в обжалваната му част е потвърдено.

В касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат наличие на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани следните въпроси:

1. „Следва ли ищецът по иска за обезщетение за оставане без работа да докаже причинно-следствената връзка между уволнението и оставането без работа?“;

2. „Дължи ли се връщане на незаконно уволнения на удържаното от работодателя обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ, след като за работодателя са настъпили вредните последици от уволнението, приравнени от закона на напускане без предизвестие?“.

Ответникът по касационната жалба П. В. В. е депозирал отговор на тази жалба, като счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. излага становище за неоснователност на същата.

Върховният касационен съд, състав на III г.о. намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване.

По първия въпрос въззивното решение съответства на задължителната практика на ВКС – ТР № 6 от 15.07.2014 г. на ВКС по тълк. дело № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение, е на ищеца. В мотивите към тълкувателното решение е разяснено, че фактът на безработица може да бъде доказан, като се установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищеца в бюрото по труда като безработен, или чрез установяването на други обстоятелства, от които може да се направи извод за оставането без работа. Въззивното решение е постановено в съответствие с даденото тълкуване - изводът, че ищецът е останал без работа през процесния период, е основан на събраните по делото доказателства – извършената от съда констатация по трудовата книжка на ищеца. Несъгласието на касатора с отразените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване. В производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпросът правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени изводи. Предвид изложеното този въпрос не може да обоснове приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За него не е налице и допълнителният критерий по второто сочено от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е налице задължителна съдебна практика, която въззивният съд е съобразил.

Поставеният от касатора втори въпрос се отнася до въззивното решение в частта, неподлежаща на касационно обжалване, поради което настоящият съдебен състав намира, че не следва да го разглежда.

В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.

Съгласно изхода на спора и направеното искане в отговора на касационната жалба за присъждане на разноски, в полза на ищцата следва да се присъдят направените разноски за касационна инстанция, а именно 1150 евро, представляващи платен адвокатски хонорар, видно от представените по делото разписка и пълномощно.

Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение