Определение № 2565 от 27.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 352/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от М. Б. Д., подадена чрез пълномощника му адв.Г. Х. – САК, срещу въззивно решение № 183 от 19.10.2022 г. по в. гр. д. № 237/2022 г. на ОС – Разград, в частите, в които предявените срещу нето искове за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от деликт, са били уважени. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно при наличие на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. Моли въззивното решение да се отмени и да бъде постановено решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски. С изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. От ответната страна по касационната жалба – ищец в производството И. Р. Н., чрез пълномощник адв. М. М. от АК – Р., е депозиран писмен отговор, с който се оспорва подадената касационна жалба. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима. С обжалваното въззивно решение, в резултат на частична отмяна на първоинстанционното решение № 399 от 12.06.2022 г. по гр.д. № 1790/2021 г. на РС – Разград в частите, в които е отхвърлен иска по чл.45, ал.1 вр. чл.84, ал.3 вр. чл.86, ал.1 ЗЗД ЗЗД до размер 16 161 лв. имуществени вреди, уважен е евентуалния иск по чл.59, ал.1 вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 16 161 лв. със законната лихва от исковата молба 19.08.2021 г. до плащането й, и е осъден ответника да плати на ищцата разноски над 731,12 лв., е постановено от въззивния съд осъждане на ответника М. Б. Д. да заплати на ищцата И. Р. Н. на основание чл.45, ал.1 вр. чл.84, ал.3 вр. чл.86, ал.1 ЗЗД ЗЗД сумата в размер на 16 161 лв. за причинени имуществени вреди от деликт, изразяващ се в противоправно въвеждане в заблуждение, че страните ще заживеят заедно на семейни начала и че ще създадат и разработят общ бизнес с къща за гости в района на [населено място], с което ответникът мотивирал ищцата да му предаде гореописаната парична сума през периода 20.03.2017 г. - 09.09.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на довършване на деликта - 09.09.2019 г., до окончателното изплащане, на основание чл. 52, ал. 1във вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата от 1 000 лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди претърпени от неправомерно въвеждане от страна на ответника в заблуждение, че ще заживеят на семейни начала, ще създадат и разработят общ бизнес с къща за гости в района на [населено място], като ищцата се е разпоредила в полза на ответника със свои парични средства през периода 20.03.2017 г. - 09.09.2019г., като така ответникът е причинил на ищцата неимуществени вреди – стрес и тревога, ведно със законната лихва, считано от датата на депозирането на исковата молба – 19.08.2021г., до датата на окончателното и изплащане. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата обжалвана част, в която е отхвърлен искът за неимуществени вреди по чл. 52 във вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД за разликата над 1 000 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лева, като въззивният съд е определил и отговорността на страните за разноски, като съответно е осъдил ответника да плати на ищцата 343,22 лв. разноски за въззивната инстанция, а ищцата да плати на ответника 172,01лв. разноски за въззивната инстанция и още 561,94 лв. за първата инстанция. В останалата част първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че по спорния въпрос за зачитане силата на присъдено нещо на предходно решение, неправилно първоинстанционният съд не е зачел формираната с влязлото в сила между същите страни решение по гр. д. № 732/2020 г. по описа на РС – Разград сила на присъдено нещо по отношение на произнесения по него факт, че през процесния период ответникът е въвеждал и поддържал заблуждение у ищцата за наличие на интимна връзка по между им и за общ бизнес с къща за гости в [населено място], с цел финансова изгода, като ответникът не е имал въобще намерение да изпълни поетото обещание към ищцата – съвместен бизнес и съвместно съжителство. Приел е въззивният съд, че с решението по предходното дело настоящият ответник на основание чл.45, ал.1 ЗЗД е бил осъден да заплати на настоящата ищца обезщетение за претърпени имуществени вреди причинени от негово противоправно поведение /въвеждане и поддържане на заблуждение у ищцата/ в размер на 8 793.64 лв. ведно със законната лихва от 15.06.2020г. до окончателното й изплащане, а за разликата до първоначално предявения размер от 20 000 лв. искът е отхвърлен като неоснователен, като е прието, че ищцата е била манипулирана от ответника през идентичен период от време да се разпореди с пари в полза на ответника, с обещание за съвместен живот и общ бизнес. Изхождайки от разбирането, че със сила на присъдено нещо се ползват съдебно установените общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска, че когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, то относно общите правопораждащи факти е прието съдът се е произнесъл окончателно, и като последница в отношенията между страните се формира сила на присъдено нещо по тези въпроси, която следва да бъде зачетена при всеки последващ спор съгласно чл.297 и чл.299 ГПК. В подкрепа на този свой извод въззивният съд се е позовал и на тълкувателните мотиви по решението по т.5 от ТР № 7/2014 г. от 31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС относно съотношението между обусловеното и обуславящото дело. Така това решение по предходното гр. д. № 732/2020 г. е счетено да е формирало сила на присъдено нещо досежно противоправното поведение на ответника като елемент от деликтната му отговорност по чл.45 ЗЗД и за претендираните за идентичен период от време вреди по настоящето дело, което е обусловило извод за неправилност на първоинстанционното решение по отхвърляне на иска с основание чл.45 ЗЗД и чл.52 ЗЗД, и спорът е решен от въззивната инстанция в обжалваните части. Направен е извод, че искът по настоящето дело, като второ такова за други имуществени вреди, е допустим, защото ищцата не е била длъжна в предходното дело / гр. д. № 732/2020 г. / да претендира всички претърпени вреди. Съответно и показанията на свидетелите Д., Г. и В. относно посочване от същите на чисто приятелските отношения между страните и за изградена у ищцата налудчничева идея за връзка между тях двамата, за създаване на семейство и общ бизнес, са незачетени от въззивния съд като противоречащи на силата на присъдено нещо на решението по предходното дело относно установеното с него въвеждане на ищцата в заблуждение относно вида и бъдещето на връзката й с ответника. По същество на спора е установено осъществяването на всички предпоставки на иска по чл.45, ал. 1 ЗЗД. Позовавайки се на решението по гр.д. № 732/2020 г. на РС-Разград, е формиран извод, че с него със сила на присъдено нещо е установено, че през процесния период ответникът е въвеждал и поддържал заблуждение у ищцата за наличие на интимна връзка по между им и общ бизнес с къща за гости, с цел финансова изгода. От взаимно съвпадащите се твърдения на страните, че се познават от години, направената преценка на събраните по делото писмени доказателства, вкл. и кореспонденция чрез приложение в интернет (с използвани в нея взаимно думи, които обичайно се отнасят към интимност в отношенията и най-честа тема липсата на пари от ответника и молбите му ищцата да му изпрати такива), също на свидетелските показания, е прието за установено, че ищцата е сключила няколко договори за кредити и е предоставила на ответника чрез парични преводи в периода 20.03.2017 г.- 09.09.2019 г. суми общо в размер на 14 611,00 лв., както и му е предала на два пъти в два плика още 4000 лв., като теглените кредити и превежданите и предавани суми от ищцата на ответника са подробно описани в установителната част на въззивното решение. Поради направено от ищцата признание по делото, че ответникът не й дължи сумата от 2450 лева (във връзка с мандатни отношения помежду им за закупен и предаден от ответника на ищцата мек автомобил "Тойота Ярис"), е прието, че по размер искът е основателен за сумата 16 161,00 лв., за която следва да се уважи, ведно със законната лихва считано от датата на довършване на деликта - 09.09.2019 г., до окончателното изплащане, на основание чл.84, ал.3 вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД. Направените от ответника възражения по размера на претенцията за неимуществени вреди, а именно че е имало правно основание да получи сумите общо от 12 161 лв. по банков път, чрез У. Ю. и И. П., са счетени за неоснователни. За сумата 8 900 лв., която ответникът твърди да му е възстановена за разходи за закупуване, ремонт и транспортиране от С. до България на лек автомобил, който в последствие е прехвърлил на ищцата, въззивният съд е приел, че по сключения между страните договор за покупко продажба на лек автомобил Тойота Ярис, с рег. [рег.номер на МПС], наличен на л. 285-286 от делото на районен съд, посочената продажна цена от 300 лв. е изплатена напълно и в брой, и свидетелските показания са недопустими по чл. 164, ал.1, т. 3, 4 и 5 ГПК, но дори и да са, то същите, при обсъждането им (показанията на свидетелите на ответника- П., Г. и К.) са оценени като противоречиви в тази част и не са кредитирани. За разликата до обща сумата по горепосочените парични трансфери, за която ответникът е твърдял, че е получил на правно основание - като взаимно услужване, въззивният съд, също, въз основа на преценка на показанията на свидетелите и съпоставката им с влязло в сила решение по вече цитираното гр.д. № 732/2020 г., не ги е кредитирал като противоречиви и нелогични и в частта им, в която свидетелите сочат, че ответникът е погасил изцяло задълженията си към ищцата, вкл. и относно предаването от него на ищцата на сума от 400 евро в заведението „Сръбска скара“. Съответно въз основа на направената преценка на показанията на свидетеля С., на твърденията на ищцата относно поредността във времето на дадените на ръка пари на ответника, и на липсата на пълнота на приетата по делото справка от МВР за международните пътувания на ответника предвид свободно движение на гражданите на ЕС на територията на държавите-членки, съгласно Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 29.04.2004 г., е направен извод, че се опровергават възраженията на ответника, че не е получил в брой на ръка два пъти по 2000 лв. в заведението „Сръбска скара“ в края на 2017 г. Поради уважаване на иска за имуществени вреди в обжалваната от ищцата част за сумата 16 161 лв. на главното заявено от нея основание - чл.45 ЗЗД, е отменено първоинстанционното решение в частта, в която за тази сума искът е бил уважен на евентуално заявеното основание чл. 59 ЗЗД, и съответно не е разгледан евентуалния иск за сумата. По иска за обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че в резултат на въвеждането и поддържането у ищцата на заблуждението за съвместно съжителство и развиването на общ бизнес, ищцата се е разпоредила в полза на ответника с горепосочените суми и при неизпълнението на обещанията, ответникът й е причинил неимуществени вреди – стрес и тревога от загуба на имущество, които е допустимо да бъдат обезщетени като пряка и непосредствена последица от деликта. По делото е приета съдебно – психиатрична експертиза, в която вещото лице е констатирало, че в следствие на изживяното, у ищцата е била отключена протрахирана депресивна реакция, с леко изразено депресивно състояние, което е настъпило в отговор на продължително въздействие на стресова ситуация, което е довело до временно разстройство на здравето, неопасно за живота. С оглед събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че размера на обезщетение от 1 000 лв. ( дължимо със законната лихва от датата на исковата молба, ) се явява справедливо съобразно вида и тежестта на претърпяно от ищцата увреждане, обстоятелствата, при които то е настъпило, интензивността и продължителност на психическите й страдания, съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите, стандарт на живот, средно статистически размер на доходите. В изложението на касатора по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл.280, ал.1, т. ГПК по следните въпроси: 1/ Следва ли съда да зачете силата на присъдено нещо на предходно съдебно решение между същите страни, по същия иск и на същото основание, но при различни темпорални граници на съдебно заявяваното право ? – противоречие с решение № 60062/03.08.2021 г. по търг.д. № 282/2020 г. на II – т.о., 2/ Задължен ли е съдът да постанови решението си, с оглед извършена съвкупна преценка на целия събран по делото доказателствен материал и съобразно действителното правно положение, което се установява от доказателствата ? - противоречие с т. 19 от ППВС от 10.11.1985 г. и т.12 по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК. Предвид данните по делото и мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане касационно обжалване, по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, следва да са налице двете кумулативно дадени предпоставки: първо, касаторът да е формулирал правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение, и второ, даденото от въззивния съд разрешение на въпроса да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС. Според разясненията, дадени от ВКС в т.1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В тълкувателното решение е разяснено, че правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Съдържанието на формираната правораздавателна воля на въззивния съд свидетелства за неотносимост на формулирания от касатора първи въпрос. Той по начина на поставянето му този въпрос предполага по делото да е прието, че решението по предходното гр.д.№ гр. д. № 732/2020 г. на РС – Разград разглежда различни темпорални граници на съдебно заявеното право на обезщетение за вреди от деликт. В случая подобен извод не е направен. Напротив, в мотивите си въззивният съд е приел, че с решението по предходното дело е установено със сила на присъдено нещо, че ищцата е била манипулирана от ответника през идентичен период от време да се разпореди с пари в полза на ответника, с обещание за съвместен живот и общ бизнес, което е нямал намерение да осъществи, и затова с това предходно решение е установено със сила на присъдено нещо противоправното му поведение, предмет и на настоящия иск. Със сега обжалваното въззивно решение е прието, че исковата претенция по настоящето дело е втора по време / втора във времево отношение спрямо предишното дело/ и за други имуществени вреди, които не са били заявени в предходното дело, и поради това така поставеният първи въпрос се явява необуславящ и не покрива изискването за общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно разясненията с т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Съответно соченото като противоречива съдебна практика решение на ВКС се явява и неотносимо към извода на въззивния съд, защото то разглежда случай на предявяване на иск при нов факт, който не е обвързан от силата на присъдено нещо на решение по предходно дело, какъвто извод по настоящето дело няма. Поставения от касатора втори въпрос по своята същност е израз на оплакването му срещу решението, обосновано с процесуални нарушения относно обсъждане на всички доказателства по делото, относими към установяване на правнорелевантните факти. Прегледът на мотивите на обжалваното решение не дава основание да се приеме тезата на касатора, че въззивният съд е процедирал в противоречие със задълженията си като инстанция по същество на спора да мотивира решението си като обсъди всички събрани и относими към спора доказателства. Въззивният съд е изложи мотиви по установяване на фактите и формиране на свои правни изводи, взел е отношение по наведените с въззивната жалба оплаквания по спорните факти в предмета на доказване и по приложимото право, положил е на оценка свидетелските показания, събраните писмени доказателства и съдебно-медицинска експертиза. Несъгласието на касатора с направените от въззивния съд фактически изводи въз основа на преценка на събраните доказателства, не е основание за допускане касационно обжалване. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл.12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства - този въпрос касае правилността на решението, която може да се проверява във фазата по чл.288 ГПК, което съображение е относимо и към първия формулиран от касатора въпрос, обсъден по-горе. Ето защо не е налице общото основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване по втория въпрос, и е безпредметно да се коментира дали е налице по него и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК- противоречие с цитирана от касатора задължителна практика на ВС/ВКС, като следва да се посочи, че т.12 от ТР № 1/2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, към която реферира касаторът, е обявена за изгубила сила с ТР № 2/02.07.2004 г. по гр. д. № 2/2004 г., ОСГК на ВКС. При извършената служебна проверка от касационния съд, не се установяват факти, сочещи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, нито очевидна неправилност на същото. При този изход на спора, касаторът няма право на разноски за касационната инстанция. Ответната страна по касация е правила искане за разноски с отговора на касационната жалба, но не е ангажирала доказателства за сторени разноски, нито е представила списък по чл.80 ГПК в касационното производство. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК