Определение № 2725 от 29.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2569/2024 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Агенция „Пътна инфраструктура“ – София против решение № 325 от 22.03.2024 г. по гр.д.№ 2699/2023 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено частично и след частична отмяна на решение № 322 от 19.05.2023 г., постановено по гр. д. № 730/2022 г. на Софийски окръжен съд, е уважен предявеният от С. В. Г., ЕГН [ЕГН] иск по чл.49 ЗЗД вр. с чл.45, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД до размер 26 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП на 31.03.2021 год., а именно: болки и страдания от контузия на дясното рамо с наличието на разкъсно-контузна рана и подкожен хематом с увреждане на мускула и контузия на гръден кош вдясно, причинени при управление на л. а. с рег. № ***, марка „Шкода“ модел „Ф.“, на АМ „Хемус“ в посока [населено място] от попаднал на пътното плато метален предмет – автомобилно гърне, което счупило предното стъкло на управлявания от ищцата автомобил и ударило ищцата, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 31.03.2021 г. до окончателното изплащане. Решението, с което иска е отхвърлен до пълния предявен размер 40 000 лв. е влязло в сила. Потвърдено е решението на първата инстанция, с което е отхвърлен предявеният обратен иск от „Агенция „Пътна инфраструктура“ – София против „Автомагистрали“ ЕАД, ЕИК831646048. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението, защото съдът е приел за доказан механизма на ПТП, а той не е описан в констативния протокол. Твърди се необоснованост на извода, че металният предмет е бил на пътя и е изхвърчал след като колело на предходно превозно средство е попаднало върху него, защото в приетите експертизи в производството по обезпечаване на доказателства, вещите лица са приели, че металният предмет е излетял при транспортиране на отпадъци от ППС, което се е движело пред управляваният от ищцата автомобил в същата пътна лента на движение. Касаторът оспорва изводите на съда и по тълкуване на уговорките в договора за възлагане от ответника, на привлеченото трето лице, против което е предявил обратен иск. Оспорват се и изводите на съда за липса на съпричиняване предвид скоростта, с която се е движела ищцата и това, че не е спазила дистанция от движещото се отпред ППС. Оспорва и присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е възпроизведена касационната жалба, като се твърди очевидна неправилност на решението поради необоснованост и противоречие със съдебната практика по чл. 52 ЗЗД относно критериите за определяне на обезщетение за нeимуществени вреди. Ответницата по касация – ищца по главният иск оспорва касационната жалба, защото е доказан механизма на ПТП и неизпълнение на задълженията по поддръжка на пътя от ответника. Оспорва и допускането до касационно обжалване, тъй като не са налице основанията по чл. 280, ал.2 ГПК. Ответникът по касация – трето лице помагач по главният иск и ответник по обратния иск „Автомагистрали“ ЕАД оспорва частично касационната жалба. Поддържа всички изложени доводи против уважаване на главният иск и доводите за наличие на съпричиняване. Счита за правилно решението по обратния иск предвид приетото, че за да възникнат задълженията на „Автомагистрали“ ЕАД по договора следва да има изрично възлагане, каквото в случая няма. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима. За да уважи предявените искове, въззивната инстанция е приела, че на 31.03.2021 г., около 17.30 ч. е настъпило ПТП на АМ „Хемус“, на 26 км, с участието на лек автомобил марка „Шкода“, модел „Ф.“, рег. № ***, управляван от ищцата, при което тя е пострадала. Механизмът на ПТП не е установен в съставения констативен протокол, в който не са удостоверени причините за настъпилото на ПТП, а е посочено, че е образувано досъдебно производство по случая – ЗМ № 16/31.03.2021 г. Въззивният съд, позовавайки се на съдебна практика е приел, че като официален документ, той се ползва с обвързваща формална доказателствена сила относно авторството на документа и със задължителна материална доказателствена сила за факта на направени пред съставителя изявления и за извършените от него и пред него при огледа действия и факти, имащи значение за определяне механизма на ПТП, като местоположението на МПС, участници в ПТП, характера и вида на нанесените щети, пътните знаци и маркировката на мястото на произшествието и други. Той обаче не е единственото доказателство, което може да установи механизма на ПТП. В случая съдът се е позовал на това, че автентичността на констативният протокол не е оспорена, както и на приетите основно и допълнително заключение на САвЕ в производство по обезпечаване на доказателства и съдът се е позовал на тях, за да приеме, че ищцата е доказала механизма на ПТП, който е следния: при транспортиране на отпадъци е изпаднал катализатор на пътното платно и след това е преминало колело на товарен автомобил върху него, повдигнал го е във въздуха и той се удря в движещото се зад тях МПС, управлявано от ищцата. Вещото лице определя този механизъм като най-вероятен в разглеждания случай, защото технически не е възможно откачването на катализатора едновременно от двете страни при движение на автомобила и без да има следи от застъргване в асфалта. Отделно от това описаният от вещото лице механизъм кореспондира с дадените от ищцата обяснения в досъдебното производство, както и споделеното от нея с разпитаните по делото свидетели. Тези фактически изводи не са опровергани. Въззивният съд е приел, че е неоснователно възражението на ответника за съпричиняване, изразяващо се в това, че ищцата, като водач на автомобила се е движел със скорост, несъобразена с пътната обстановка и атмосферните условия, в нарушение на чл.20, ал.2 ЗДвП. Прието е, че при доказателствена тежест на ответника, той не е доказал, че ищцата е допринесла с поведението си за настъпването на вредоносния резултат, че е нарушила нормата на чл.20, ал.2 ЗДвП, защото наличието на повдигнат във въздуха катализатор не съставлява предвидимо препятствие, с което тя следва да съобрази скоростта си и защото не е установено ищцата да е имала обективна възможност да намали скоростта или да спре и така да избегне удара с повдигнатия във въздуха катализатор. Този извод е направен въз основа на изчисленията по приложимите формули от вещите лица в производството по обезпечаване на доказателства. Затова не е приложена нормата на чл. 51, ал.2 ЗЗД. За да приеме, че Агенция „Пътна инфраструктура“ е пасивно материално правно легитимирана да отговаря по предявения иск, съдът се е позовал на разпоредбата на чл.19, ал.1, т.1 ЗП, във вр. с чл.3, ал.1 ЗП и установеното й нормативно задължение в чл.30, ал.1 ЗП да осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането на републиканските пътища и на чл.167, ал.1 ЗДвП – да ги поддържат в изправно състояние, сигнализирани и незабавно да отстранява препятствията по него във възможно най - кратък срок, с което е създал предпоставка за настъпване на ПТП. Прието е, че ответникът не е доказал възражението си, че катализаторът не е попаднал на пътното платно непосредствено преди инцидента, а директно е ударил предното стъкло на автомобила, управляван от ищцата. Съдът се е позовал на извода на в.л. инж.А. М., че гумата на товарния автомобил е преминала през катализатора на пътното платно и го е отхвърлил във въздуха. Същевременно не са събрани доказателства товарният автомобил, който се е движел отпред, да е превозвал метални отпадъци и катализаторът да е паднал именно от него. Не е възприета и тезата, че катализатора се е откачил от движещо се отпред ППС, защото технически не е възможно откачането на катализатора едновременно от двете страни при движение на автомобила и без да има следи от застъпване в асфалта, каквито не са констатирани след инцидента. Не е възприета и тезата на ответника, че се касае за вреди от вещ по чл. 50 ЗЗД, защото не се касае за невъзможност да се обезопаси вещта и вредите не са причинени от присъщите на вещта свойства, а постановлението на РП – Е. П. за прекратяване на наказателното производство няма обвързващо значение за гражданския съд, каквато, съгл. чл. 300 ГПК, има само присъдата. При определяне размера на обезщетението – общо 26 000 лв., въззивнят съд е съобразил травматични увреждания на ищцата: контузия на дясното рамо с наличието на разкъсно-контузна рана и подкожен хематом, както и контузия на гръден кош в дясно. Проведено е консервативно лечение с поставяне на ортеза за 30 дни рехабилитация за период от 2 седмици. Възстановителният период е продължил 6 месеца, през които същата е ползвала отпуск поради временна неработоспособност. През този период ищцата се е будела нощем от силната болка, които били с по-голяма интерзивност през първите 20 дни. По време на обездвижване на лявото рамо ищцата се е нуждаела от помощ в ежедневието и обслужването си. Не можела да натоварва дясната ръка с повече от 5 кг., но към момента на съдебното дирене няма функционален дефицит на дясна раменна става. Има белег от разкъсно-контузната рана по предната страна на дясната раменна става. Въззивната инстанция е отчела и претърпения от ищцата травматичен стрес - след инцидента тя изпаднала в шоково състояние – остра стресова реакция. Проявила се социална дисфункция и промени в жизнените стереотипи, получава паник атаки при пътуване. Макар шоковите реакции да са се проявили в относително кратък период от време (до 5-6 месеца), описаните дълготрайни следи от инцидента са за срок от 4 до 7 години. Съобразено е, че получените травми са се отразили и на упражняването на професията й, тъй като е била свързана с управление на МПС и разтоварване на стока, както, че е била на 45 години, т.е. в активна трудоспособна възраст. Искът е уважен и за претърпените имуществени вреди – суми, платени за преглед. По обратен иск, „Агенция „Пътна инфраструктура“ е претендирал сумата, за която бъде уважен главният иск поради неизпълнение на задълженията на „Автомагистрали“ ЕАД, произтичащи от чл.12, ал.5, ал.7, ал.8, ал.9 и ал.19 и чл.28 от договора за обществена поръчка. Съдът е приел, че е следвало да има нарочно възлагане посредством уговорените месечни, допълнителни или извънредни задания за всеки конкретен случай, като се е позовал на чл.5, според който дейностите по поддържане са възлагат от възложителя на изпълнителя с месечни, допълнителни и извънредни задания, като същите са точно дефинирани за целите на договора, раздел VІІІ „Права и задължения на изпълнителя“, които следва да се тълкуват във връзка с раздел V „Възлагане на дейностите по договора“. Затова е прието, че задълженията на изпълнителя за поддържане на пътищата и пътните принадлежности към тях, с цел осигуряване на безопасни условия на движение, предполагат наличие на изрично задание от страна на възложителя. Тъй като възложителят не е доказал да е направил подобно задание за участъка от пътя, където е станал инцидента, е прието, че обратния иск правилно е отхвърлен от първата инстанция. Въззивното решение, в обжалваната част, е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовни въззивни жалби в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Касаторът твърди очевидна неправилност. По главният иск тя е свързана с явна необоснованост на решението и противоречие с логическите и научните правила относно механизма на ПТП. Настоящият състав не констатира подобно нарушение. Видно от приетите САвЕ в производството по обезпечаване на доказателства, катализаторът /гърнето/ е било със силно корозирани краища и смачкано от единия край поради това, че през него е минало колело на товарен автомобил. По вида му /изгнил и ръждясал/, мястото на счупване на предното стъкло на автомобила, управляван от ищцата и това, че по асфалта не установено застъргване е направен извод, че е „изпаднало на пътното платно“ при транспортирането му като част от отпадъци, а не е изхвърчало от друг автомобил без да пада на пътното платно. За това, че катализатора е застъпен от товарен автомобил на пътното плътно и е отскочил, при което е ударил предното стъкло на автомобила, управляван от ищцата, вещото лице е изходило от твърдостта на стоманата, от която е направен катализатора и начина, по който е деформиран. Допълнителната САвтЕ е използвала научи методи, изхождайки от местото на удара на предното стъкло, тежестта на кондензатора и други величини и е установила, че е невъзможно товарния и лекия автомобил да са се движили в една лента един зад друг и времето, за което е прелетяло гърнето до предното стъкло – по-малко от секунда, поради което реакцията на ищцата е била невъзможна дори да се е движела с 90 кв.ч. предвид дистанцията при която би се е движила зад товарния автомобил. Възивният съд се е съобразил с тези необорени констатации и научни изводи на експерта. Предвид изложеното, съдът счита, че възивното решение не е очевидно неправилно поради нарушение на основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Не се констатира и неприлагане или прилагане на императивна правна норма в противен смисъл, както и неспазване на процесуални принципи. Затова не се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.2,пр.3 ГПК. В обобщение не са основанията по чл. 280 ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, ответницата по касация С. Г. има право на разноски за настоящата инстанция предвид недопускането до касационно обжалване, каквито пълномощникът й претендира. Представен е договор за правна помощ, в който е посочено, че такава се предоставя безплатно на основание чл. 38, ал.1т.2 ЗА и на осн. ал.2 от този текст, адв. К. А. П. моли да му бъде присъдено възнаграждение в размер на 2730 лв., съгласно по чл.7, ал.2т. 4 НМРАВЗ, с променено наименование Наредба № 1 за възнаграждение на адвокатска работа. Като съобразява, че сключването на договора и извършването на работата е станало преди последното изменение на Наредба № 1 и приетото решение от 25.01.2024 година на СЕС (втори състав) по дело С-438/2022, че при определяне на размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА съдът не е обвързан от посочените такива в цитираната Наредба, а следва да определи същото съобразно фактическата и правна сложност на делото, съдът намира, че следва да присъди възнаграждение на адвокат К. П. в размер на 1500 лв. Съдът съобразява чл.9, ал.1 от Наредбата, това че производството пред касационната инстанция се е развило само във фазата по допускане, изготвеният отговор е по една касационна жалба, в изложението към която е посочено само основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът по обратният иск „Автомагистрали“ АД също претендира юрисконсултско възнаграждение. Искането следва да се уважи, като на основание чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ касаторът, съдът определя размер 350 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение