Определение № 60595 от 13.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 985/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на държавата, представлявана от министъра на финансите, подадена чрез процесуалния представител юрисконсулт В. И., срещу решение № 261017 от 05.11.2020 г. по в.гр.д. № 4464/2019 г. на Софийския градски съд в частта, с която е потвърдено решение от 11.06.2018 г., постановено по гр. дело № 25035/2016 год. на Софийски районен съд, в обжалваната част, с която по предявения от М. Д. М., действаща като ЕТ „Мария Мардова“, [населено място], евентуален иск с правно основание чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД вр. чл.7 КРБ държавата, представлявана от министъра на финансите, е осъдена да заплати на ищцата, сумата 9 010.56 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране на приход от цена на произведена електрическа енергия през периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., настъпили вследствие действията на народни представители от 42 - рото Народно събрание, извършени на 04.12.2013 г., изразяващи се в приемане разпоредбата на § 6, т.2 и т.3 от ЗР на Закона за държавния бюджет за 2014 г., с които се създават чл.35а, ал.1, 2 и 3, чл.35б, ал.1, 2, 3 и 4, чл.35в, ал.1, 2 и 3 и чл.73, ал.1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ, които са обявени за противоконституционни, и в бездействие, изразяващо се в неуреждане на възникналите в резултат прилагането на противоконституционни разпоредби правни последици по реда на чл.22, ал.4 ЗКС, ведно със законната лихва, считано от 10.05.2016 г. до окончателното ѝ заплащане Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и отговаря на изискванията за редовност. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел за безспорно установени следните обстоятелства: М. М., действаща като ЕТ „Мария Мардова“ - [населено място] е собственик на фотоволтаична централа и притежава разрешение за ползване № ДК-07-СЗ-116/ 29.06.2012 г. на ДНСК за ползването на строеж: фотоволтаична електроцентрала с мощност 99.82 kW и външно ел. захранване с дължина 130 м, с местонахождение: УПИ ..., кв..., [населено място], [община], област Стара Загора, както и че е сключила с „ЕВН България Електроснабдяване“ АД /в качеството на купувач/ договор № 728/ 27.07.2012 г. за изкупуване на електрическа енергия по преференциални цени. С § 6 от Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109/20.12.2013 г.), в сила от 1.01.2014 г. /ЗДБ/, е изменен Законът за енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ/, като е създаден раздел V в глава 4, включващ чл. 35а – чл. 35в, с който е въведена такса, дължима от производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия в размер на 20 % от преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 ЗЕВИ без ДДС, която се удържа и внася от обществения доставчик или съответните крайни снабдители, които имат задължение за подаване на тримесечна справка в КЕВР и за превеждане на удържаните такси в срок до 15-то число на месеца, следващ тримесечието, за което се отнася. С решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд (ДВ, бр. 65/6.08.2014 г.) /РКС/, в сила от 10.08.2014 г., са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на ЗБД, с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3, и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ. За периода от 1.01.2014 г. – 9.08.2014 г. на ищеца са удържани от крайния снабдител "ЕВН България Електроснабдяване" ЕАД такси по чл. 35а ЗЕВИ в общ размер на 9 010,56 лв., които от името на ищцата са превеждани на тримесечия по сметка на КЕВР на 15.04.2014 г., 15.07.2014 г. и 15.10.2014 г., откъдето сумите са прехвърлени към централния държавен бюджет. Спорният въпрос по делото касае наличието на основание за ангажиране отговорността на държавата, като произнасянето по този въпрос е в преюдициална зависимост от въпроса за правните последици на РКС, с което процесните норми, въз основа на които е събрана процесната такса, са обявени за противоконституционни. Въззивният съд се е позовал на решение № 3/28.04.2020 г. по конст. д. № 5/2019 г. на КС, с което е дадено задължително тълкуване на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, както и на последващото решение № 4/14.05.2020 г. по конст. д. № 9/2019 г. В преценката си за това дали процесните правоотношения, въз основа на които са събрани претендираните суми, са били приключени или неприключени /заварени/, съдът е изходил от обстоятелството, че РКС е влязло в сила на 10.08.2014 г. От уредения в чл. 35б ЗЕВИ механизъм на начисляване и събиране на таксите по чл. 35а ЗЕВИ следва, че финансовото правоотношение се счита за приключило с настъпването на падежа на съответното плащане, като този падеж е 15-то число на месеца, следващ тримесечието, за което се отнася. За това за приключени са приети правоотношенията, по които падежът е настъпил преди 10.08.2014 г., т. е. правоотношенията за първите две тримесечия на 2014 г., за които на 15.04.2014 г. и на 15.07.2014 г. – от ищцата ЕТ „Мария Мардова“ са удържани 20% такси по чл. 35а ЗЕВИ върху приходите в размер на 9 010,56 лв., за които „ЕВН България Електроснабдяване“ АД е издало удостоверения за удържани такси и ги е превело в държавния бюджет. Посочените обстоятелства се установяват и от представените по делото 9 броя фактури, писмо с изх. № 148/29.01.2014 г. и справка за удържана такса по чл. 34а, ал.2 ЗЕВИ, издадени от „ЕВН България Електроснабдяване“ АД, както и извлечение от справка № 1 „Такса за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия“, издадена от КЕВР с изх. № E – 12 – 00 – 139/20.04.2017 г., според които за периода 01.01.2014 – 09.08.2014 г. от ЕТ „Мария Мардова“ са удържани такси по чл. 34а ЗЕВИ в размер на 9 010,56 лв. внесени в държавния бюджет съгласно разпоредбите на чл. 35б, ал.1 – 4 ЗЕВИ. Падежът на таксите за третото тримесечие на 2014 г. е следвало да настъпи на 15.10.2014 г., затова към датата на влизане в сила на РКС /10.08.2014 г./ правоотношението по тези такси следва да се счита за неприключено /заварено/. За да постанови своето решение въззивният съд приема, че по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Народното събрание урежда правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен закон. Въззивният съд приема, че възникналите от прилагането на закона правни последици в рамките на правоотношения, приключили до влизане в сила на решението на Конституционния съд по принцип се запазват, но Народното събрание е конституционно /а и законово- чл.22, ал.4 ЗКС/ задължено да уреди тези възникнали последици по начин, който да обоснове пълно отстраняване на допуснатото конституционно нарушение, само по който начин може да се гарантира правната справедливост по отношение на тази категория правоотношения. Посоченото задължение на Народното събрание се свързва и с чл.7 КРБ, предвиждащ и отговорността на органа, издал противоконституционния акт. Според въззивния съд до произнасянето на Народното събрание, при наличие на правен спор, съдилищата го решават, като прилагат пряко Конституцията и принципите на правото. По изложените съображения решаващият въззивен съд приема, че са налице предпоставките за ангажиране гаранционно- обезпечителната отговорност на държавата на основание чл.49 ЗЗД. Прието е, че е налице възлагане от държавата в горепосочения широк смисъл, противоправно поведение на длъжностните лица, формиращи колективния държавен орган Народно събрание, изразяващо се както в приемане на противоконституционна норма, така и в бездействие - неуреждане на възникналите в резултат прилагането на противоконституционната разпоредба правни последици по реда на чл.22, ал.3 ЗКС и в двумесечния срок, предвиден в ПОДНС, като в резултат на това ищецът е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в нереализиран приход от цената на произведена от него електрическа енергия в размер на процесната сума. В касационната жалба са изложени твърдения за недопустимост и неправилност на обжалваното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, с които касаторът се позовава на различни основанията за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. По отношение на основанията за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1/ Допустим ли е иск по чл. 49 във вр. чл. 45 ЗЗД срещу държавата, като особен субект на правото по смисъла на чл. 31 ГПК, за обезщетение за вреди, за които се твърди, че са причинени от упражняване а публична законодателна дейност на народните представители/Народното събрание/; 2/ Допустим ли е иск по чл. 49 във вр. чл. 45 ЗЗД срещу държавата, като особен субект на правото по смисъла на чл. 31 ГПК, за обезщетение за вреди, за които са твърди, че са причинени от упражняване на публична законодалтена власт на народните представители/Народното събрание във връзка с приемането на законови разпоредби обявени впоследствие за противоконституционни и във връзка с бездействието на същите субекти за уреждане на последиците по чл. 22, ал.4 ЗКС; 3/Допустим ли е иск за обезщетение за вреди по чл. 49 във вр. чл. 45 ЗЗД във вр. чл. 7 КРБ срещу държавата като субект по чл. 31 ГПК, представлявана от министъра на финансите, които са причинени от действия и бездействия на народните представители при упражняване на правата и задълженията им, уредени в КРБ и ПОДНС, или надлежен ответник е НС, което е правосубектно и въз основа на ПОДНС се намира в специфични правоотношения с народните представители, за които отношения се прилагат Кодекс на труда и Кодекс за социално осигуряване; 4/ Държавата отговаря ли за актове или действия на нейни органи и длъжностни лица по чл. 49 ЗЗД в случай, че органът, по отношение на който се излагат оплакванията за неправомерни действия или бездействия, действащ като процесуален субституент на държавата отговаря по реда на чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД; 5/ Участието на държавата чрез процесуален субституент Народното събрание по иск за обезщетение за вреди от законодателната дейност на НС изключва ли процесуалното представителство на държавата от министъра на финансите по чл. 31 ГПК; 6/ Държавата представлява ли се от министъра на финансите по чл. 31 ГПК по иск за обезщетение за вреди от законодателната дейност на НС в случай, че участва неин процесуален субституент Народното събрание; 7/ По иск за обезщетение за вреди от законодателната дейност на НС, НС като процесуален субституент на държавата участва ли като ответник със собствена процесуална и материална легитимация и участието на НС(съществуването на правен ред предявяване на иск за обезщетение за вреди от НС) изключва ли допустимостта на иск срещу държавата представлявана от министъра на финансите, с правно основание по чл. 49 ЗЗД; 8/ Допустимо ли е решението, с което съдът се е произнесъл по непредявен иск; 9/ Допустимо ли е решението, с което съдът се е произнесъл по несвоевременно заявено оплакване; 10/ Следва ли въззивният съд да вземе отношение и да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да изложи мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни; 11/ Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни. По въпроси 10 и 11 се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в решение по гр.д. № 27/02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на IV – г.о., решение № 109/13.07.2016 г. по търг.д. № 1050/2015 г. на I – т.о. и др. 12/ Отпада ли публично - правният характер на получени от държавата такси съгласно чл. 35а ЗЕВИ, удържани за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. с влизане в сила на решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на КС на 10.08.2014 г., с което нормата е обявена за противоконституционна и допустимо ли е възстановяването на платените суми за този период да се търси по общия съдебен ред като частноправно вземане на финансово задълженото срещу държавата лице под формата на обезщетение за вреди; 13/ Запазва ли се публичноправният характер на вземането на държавата за такса съгласно чл. 35а ЗЕВИ след влизане в сила на решение на КС, с което чл. 35а ЗЕВИ и с.л. са обявени за противоконституционни и по кой процесуален ред следва да се търси връщане на удържаните суми за погасяване на публично правно задължение за такса по чл. 35а ЗЕВИ за периода преди влизане в сила на решение по чл. 149, ал.1, т.2 КРБ; 14/ Отпада ли публичноправният характер на приключило публично правоотношение, след влизане в сила на решение на Конституционния съд за обявяване на противоконституционност на законовите разпоредби, които са уреждали публичното отношение и по какъв ред следва да се претендира възстановяване на суми, удържани за погасяване на публичноправни задължения за периода преди законът да бъде обявен за противоконституционен – съответно по съдопроизводствения ред за вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване/деликт, или по специалния ред, установен от законодателя за възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания или приет спериален закон по чл. 22, ал.4 ЗКС 15/ Държавата представлявана по реда на чл. 31 ГПК или Народното събрание е надлежен ответник по иск за обезщетение за вреди от законодателна дейност от Народното събрание в хипотезата на чл. 49 ЗЗД; 16/ Налице ли е пасивна процесуална и материална легитимация на Народното събрание да отговаря пряко за вредите от законодателна дейност, изразяваща се в приемане на противоконституционна норма и в бездействие при изпълнение на задължението по чл. 22, ал.4 ЗКС за уреждане на правните последици от противоконституционната норма; 17/ Държавата представлявана от министъра на финансите на основание чл. 31 ГПК или Народното събрание е надлежен ответник по иск за обезщетение за вреди от законодателната дейност на Народното събрание на РБ по чл. 49 ЗЗД; 18/ Кой е надлежният ответник по иск по чл. 49 ЗЗД за вреди от законодателната дейност на НС – държавата, представлявана от министъра на финансите по чл. 31 ГПК или правосубектното НС, с което народните представители се намират в специфични правоотношения, към които се прилагат КТ и КС по силата на ПОДНС. Налице ли е идентичност между двата субекта и може ли ищецът и/или съдът да избират между тях съответно да определят измежду тях по избор надлежния ответник за вреди от действия и бездействия при упражняване на законодателна власт; 19/ При установена от КС противоконституционност на приет закон налице ли е процесуална легитимация на Народното събрание да отговаря пряко за вредите от законодателна дейност, изразяваща се в приемане на противоконституционна норма и в бездействие при изпълнение на задължението по чл. 22, ал.4 ЗКС за уреждане на правните последици от противоконституционна норма; 20/ Държавата по смисъла на чл. 31 ГПК възложител на работа по трудово/служебно правоотношение ли се явява на народните представители и на НС при упражняване на законодателна власт и съответно явява ли се надлежен ответник по чл. 49 ЗЗД за вреди от законодателна дейност; 21/ Може ли държавата да отговаря за вреди по националното право, за които се твърди, че са причинени от законодателната дейност на народните представители/Народното събрание, във връзка с приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни и липсата на последващ акт по чл. 22, ал.4 ЗКС. Приемането на закон, обявен в последствие за противоконституционен, представлява ли противоправно поведение; 22/ Представлява ли последиците от изцяло приключили публични правоотношения към момента на влизане в сила на решение на КС, с коеот законът от който е възникнало правоотношението(в случая чл. 35а и сл. ЗЕВИ) е обявен за противоконституционен, също и гражданскоправни последици – имуществени вреди от законодателно поведение вследствие на влизане в сила на решението на КС, с което законът е обявен за противоконституционен; 23/ Представляват ли на общо основание за в бъдеще пропуснати ползи правните последици от прилагане на противоконституционен закон(чл. 35а ЗЕВИ) при приключили правоотношения към датата на влизане в сила на решението на КС вследствие на законодателно бездействие на НС да приеме закон по реда на чл. 22, ал.4 ЗКС; 24/ Противоправно поведение ли е законодателното бездействие на НС да приеме закон по реда на чл. 22, ал.4 ЗКС за обезщетяване на засегнатите от прилагането на противоконституционен закон лица и в кой момент настъпва имуществената вреда от бездействието; 25/ Законодателната дейност на Народното събрание по чл. 22, ал.4 ЗКС включва ли обхвата на т.н. „актове и действия“ по смисъла на чл. 7 КРБ за които държавата носи отговорност; 26/ За да е налице пропусната ползва от бездействие по чл. 22, ал.4 ЗКС на НС под формата на нереализиран приход от търговска сделка за периода 01.01.2014г. – 09.08.2014 г. следва ли да е налице засягане на имуществената сфера на ищеца след влизане в сила на КС, с което се обявява противоконституционност на закон (35а ЗЕВИ); 27/ За да е налице пропуснатата полза от бездействие по чл. 22, ал.4 ЗКС на НС следва ли да е налице правно основание (законова норма, договорно правоотношение, законова презумпция), което да установява че НС ще приеме закон, по силата на който ще върне събрани на годно правно основание държавни такси и същите ще са приход за ищеца; 28/ Представляват ли пропусната полза под формата на нереализиран приход от търговската сделка за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. за ищеца събраните такси по чл. 35а ЗЕВИ след 10.08.2014 г. поради бездействие на НС да приеме закон по чл. 22, ал.4 ЗКС при липса на законово основание, включително на установена в закон презумпция. И прекъсва ли се причинната връзка между противоправното действие по приемане на закон, обявен за противоконституционен и последващо бездействие по чл. 22, ал.4 ЗКС след като на основание чл. 151, ал.1 КРБ се запазват последиците от прилагането му при приключили отношения; 29/ Кой е компетентният орган, който може да уреди правните последици при изцяло приключили отношения, настъпили от прилагането на противоконституционен закон и приключили до влизане в сила на решението на КС, с което е обявен за противоконституционен – органът по чл. 22, ал.4 ЗКС или правораздавателните органи; 30/ Формалното бездействие на органа по чл. 22, ал.4 ЗКС винаги ли причинява имуществена вреда; 31/ За да се прецени дали бездействието на органа по чл. 22, ал.4 ЗКС е увреждащо и противоправно достатъчно ли е същото да е формулирано или следва да се извърши преценка налице ли са правоотношения подлежащи на трайна нормативна уредба, преценка за вида и съдържанието на нормативната уредба и за нейната целесъобразност, също и оценка на въздействието; 32/ Компетентен ли е гражданският съд да прецени вместо НС, каква е дължимата по вид и съдържание правна уредба в хипотезата на чл. 22, ал.4 ЗКС при предявен иск за присъждане на обезщетение за вреди от законодателно бездействие; 33/ Противоправно поведение ли са действията на народните представители/Народното събрание във връзка с приемането на закони/законови разпоредби, които впоследствие са обявени за противоконституционни, поради противоречие с принципа за правовата държава и принципа на върховенството на КРБ с оглед на принципа за правната сигурност, представляващи присъща част от принципа за правовата държава; 34/ Принципът за правна сигурност, представляващ присъща част на принципа на правовата държава, закрепен в чл. 151, ал.2, изр.3 КРБ, изключва ли твърдяната противоправност на действията на народните представители/Народното събрание във връзка с приемането на закони/законови разпоредби, които впоследствие са обявени за противоконституционни; 35/ Противоправно поведение ли е формалното бездействие за уреждане на последиците по чл. 22, ал.4 ЗКС поради противоречие с принципа за правовата държава и принципа за върховенството на КРБ, с оглед принципа на правната сигурност, представляващ присъща част на принципа на правовата държава; 36/ Принципът за правна сигурност, представляващ присъща част на принципа на правовата държава закрепен в чл. 151, ал.2, изр. 3 КРБ изключва ли твърдяната противоправност на формалното бездействие за уреждане на последиците по чл. 22, ал.4 ЗКС; 37/ Противоправно поведение ли са действията на народните представители и или на Народното събрание във връзка с приемането на закони, които впоследствие са обявени за противоконституционни, поради противоречие с нормата на чл. 67, ал.2 КРБ; 38/ Уреждане по смисъла на чл. 22, ал.4 ЗКС на приключили публични отношение по закон, обявен за противоконституционен, което се състои във възстановяването на правното и фактическо положение, каквото би било в случай, че законът не беше прилаган, противоречи ли на чл. 151, ал.2, изр.3 КРБ и принципа на правната сигурност. Извън изложеното, касаторът счита, че постановеният въззивен акт е недопустим, а по същество и очевидно неправилен, във връзка с което се позовава и на тези основания по чл. 280, ал. 2 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на касационната жалба от насрещната страна – ЕТ "Мария Мардова" представлявано от М. М., подаден чрез процесуалния представител адвокат А. В. - САК, в който се поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, а по същество – за неоснователност на подадената касационна жалба. Претендират се разноски. След преценка на наведените доводи и релевираните основания за допускане на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, намира че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. По поставените от касатора въпроси от № 1 до № 9, № 15 до 39, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Въпросите обуславят решаващите изводи на въззивния съд, но не са налице поддържаните основания по чл. 280, т. 1, т.2 и т. 3 ГПК, доколкото не са разрешени в противоречие с практиката на КС и ВКС, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Въззивният съд е дал отговор в съответствие с практиката на Конституционния съд и тази на ВКС, застъпена в Решение № 205 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1886/2019 г., III - г. о.; Решение № 71 от 06.04.2021 г. по гр. д. № 3804/2019 г., IV - г. о. на ВКС и Решение № 249/17.01.2021 г. по гр.д. № 4069/2019 г. на IV – г.о. на ВКС. Според нея, когато спорът е основан на закон, обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд, съдът по иска е длъжен да приеме, че законът е негоден (невалиден) регулатор на обществените отношения и в никой момент не се прилага, респ. не е следвало да бъде приложен, като това важи за неприключените правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства. В посочените решения се приема по иск за вреди, държавата може да участва в делото като ответник, представлявана от министъра на финансите, в качеството му на неин законен представител, както и чрез процесуален субституент, в който случай държавата не става страна по делото, тъй като процесуалната суброгация изключва това, но е обвързана от съдебното решение, като да е била страна. В константната съдебна практика се приема, че държавата може да участва в делото и чрез повече от един процесуални субституенти, когато вредата се претендира да е причинена от незаконните актове, действия или бездействия на повече държавни органи, като при основателност на иска се осъждат всички държавни органи, чието поведение е противоправно и е причинило претендираната вреда. Материалната отговорност е на държавата, но се осъждат страните, чрез които тя участва в делото, при това солидарно, тъй като отговорността е на един и същ правен субект – държавата. Законовото представителство на държавата обаче изключва процесуалната суброгация. Предявеният иск не може да бъде разгледан и съответно – уважен или отхвърлен едновременно по отношение на носителя на задължението – държавата и по отношение на процесуалния субституент – съответният държавен орган или органи, които извършват съдопроизводствените действия от свое име. В конкретния случай въззивният съд, приемайки, че с оглед решение № 13/31.07.2014 г. по конст. д. № 1/2014 г ., с което КС обявява за противоконституционни чл. 35а – чл. 35в ЗЕВИ (ДВ бр. 35/2011 г., посл. изм. и доп. бр. 9 от 2013 г, в сила от 01.01.2014 г.), с което са обявени за противоконституционни чл. 35а ЗЕВИ, и неизпълнението на задължението на Народното събрание /чл.22, ал.4 ЗКС/ да уреди тези възникнали последици по начин, който да доведе до пълно отстраняване на допуснатото конституционно нарушение, е постановил решението при точно приложение на закона, не се е отклонил от така формираната съдебна практика на ВКС, като решението му е в унисон и с разясненията, дадени от конституционния съд. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК във връзка с поставените правни въпроси. Формулираните на касатора в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпроси № 10 и 11 по естеството си не са правни въпроси, а касационни оплаквания по чл. 281 ГПК и като такива са относими към правилността на въззивното решение, а не към достъпа до касационно обжалване. По въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи, възражения на страните и да обсъди всички доказателства е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за достъп до касационен контрол, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По въпроса е формирана практика на ВКС – решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о., и др. В същите е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 от ГПК и чл. 235 от ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с тази постоянна и непротиворечива практика на ВКС, като въззивното решение е мотивирано, съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства, становищата и доводите на страните, извършил е преценка на всички надлежно релевирани възражения и е изложил своите правни изводи по тях, поради което по този въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, както и оплакванията му за допуснати процесуални нарушения, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда само ако обжалването бъде допуснато. Въпросът, с който се пита при вътрешно противоречие на мотивите, съответно неразбираемост на същите, съдебният акт порочен ли е и съответно какъв е порокът, е изцяло теоретично и хипотетично зададен и доколкото по отношение на него не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъжда наличието на поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Решението на въззивния съд не е недопустимо, тъй като е постановено по надлежно предявен иск, нито е очевидно неправилно, тъй като съдът е приложил точно закона и е дал тълкуване на приложимите разпоредби в съответствие с практиката на ВКС. За да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е необходимо съдебното решение да страда от особено тежък порок, установим от самия акт, без необходимост от допълнителен анализ на доказателствата и без извършване на проверка за законосъобразност и обоснованост. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. Ответницата по касационната жалба е направила искане за присъждане на разноските, направени за касационното производство, но доколкото по делото липсват доказателства за техния размер и действителното им извършване, такива не следва да му се присъждат. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.