Определение № 4619 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4076/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 7548 от 08.07.2025 г., подадена от П. Х. Т. чрез адвокат Г. Д. от САК срещу въззивно Решение № 262 от 20.05.2025 г. по в.гр.д.№ 780/2024 г. на Софийски окръжен съд, І възз.гр.състав.

Ответниците по касация И. Г. И. и Б. Г. И. са подали писмен отговор чрез адвокати А. Г. и К. С. – Д. от САК, с който оспорват касационната жалба.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е отменено изцяло Решение № 83 от 11.07.2024 г., постановено по гр.д.№ 370/2023 г. по описа на РС – Етрополе, като вместо това е постановено, че съдът признава за установено по отношение на ответника по иска П. Х. Т., че ищците И. Г. И. и Б. Г. И. са собственици по силата на изтекла в тяхна полза придобивна давност на реална част с площ от 597 кв.м. от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], общ. Е., обл. С., местност „М.“, целият с площ 1 191 кв.м., пета категория, с начин на трайно ползване – ливада, стар номер *, която реална част е заключена в полигона А, Б, В, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12 на скица към съдебно-техническа експертиза на вещото лице П. П., която скица, приподписана от въззивния съдебен състав, е неразделна част от въззивното решение.

Въззивният съд е приел за установено следното:

Ищците са брат и сестра. Те са единствени наследници на родителите си М. Д. Х., починала на 16.04.2011 г., и Г. И. Х., починал на 01.07.2005 г.

Съгласно скица на поземления имот, реална част от който се претендира, издадена от Службата по геодезия картография и кадастър, имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. Е., обл. С., представлява земеделска земя, с начин на трайно ползване – ливада, с обща площ от 1 191 кв.м., пета категория, с номер по предходен план *. За собственик е отбелязан ответника – П. Х. Т.. Собствеността върху имот № * по карта на землището на [населено място] е възстановена на наследниците на Т. С. П. с Решение № 17*-А от 12.04.2007 г. на ОСЗГ гр. Етрополе, влязло в сила на 04.07.2007 г., в съществуващи стари реални граници. Т. С. П. е починал на 03.10.1944 г. и е оставил наследници по закон: В. Т. П., Р. Т. П., И. Т. С., Д. Т. П. и Х. Т. С.. С Нотариален акт № 32 от 01.08.2017 г., том I, рег.№ 406, д.№ 31 от 2017 г. наследниците на Т. С. П. са дарили на ответника по делото П. Х. Т. възстановената им с Решение № 17*-А от 12.04.2007 г. ливада с площ от 1,191 дка, съставляваща имот № * в землището на [населено място].

Съобразени са представените от ответника документи, а именно: протокол от 04.07.2023 г. за трасиране на ПИ с № * в землището на [населено място], съставен по възлагане на ответника; писмо с изх.№ РД-10-332-1 от 02.11.2023 г. от ОСЗ – Етрополе и представените към него 4 бр. заявления по чл. 70 ППЗСПЗЗ и договори към тях, съгласно които процесният имот е ползван от Х. Т. С. (баща на ответника) в ролята му на земеделски стопанин, като в периода от 2019 г. до 2023 г. последният е сключвал договор за наем с ответника и е подавал заявления по чл. 70 ППЗСПЗЗ.

От прокурорска преписка № 1927/2023 г. по описа на РП - Ботевград е установено, че на 09.11.2023 г. ответникът П. Х. Т. е подал жалба в РУП – Етрополе за това, че на 08.11.2023 г. установил, че собственият му имот с № * в [населено място] (№ 05147.347.604 по КККР) е преграден неправомерно с оградна мрежа през средата, като е разделен на две части. Преписката е приключена с постановление от 19.12.2023 г. с отказ от образуване на наказателно производство, поради липса на данни за извършено престъпление.

В рамките на първоинстанционното производство на 20.02.2024 г. е проведено открито съдебно заседание на мястото на процесния имот в присъствието на вещото лице. В това заседание са разпитани свидетелите, посочени от всяка от страните: от страна на ищците - свид. Т. Н. и свид. Ц. С., а от страна на ответника - свид. И. И. и свид. Н. Н..

В показанията си свидетелката Н. е посочила, че имотът на ищците е между двете мрежи, а самата тя е собственик на съседния имот по наследство. Познава ищците още от дете, както и техните родители, като според нея имотът винаги е бил техен. Първоначално родителите на ищците са го обработвали, а в последствие самите ищци. Имали са градина с ябълки и джанки, отглеждали са и животни – овце, но основно се ползва като градина. Според свидетелката мястото винаги е било оградено, оградата е поставена преди много години, не може да посочи точно колко, но не си спомня мястото без ограда. Не знае някой да е оспорвал собствеността на ищците, като посочва, че съседното на тях място, в което има фургон, е стопанисвано от чичото на ответника и неговото семейство. Свидетелката посещава мястото от дете, а към настоящия момент ходи всяка седмица, за да полива цветята си.

Свидетелят С. е посочил, че има къща срещу процесния имот, но в последните години я посещава рядко. Според него поне от 30 години ищците, а преди тях техните родители, стопанисват имота, който винаги е бил ограден. Първоначално оградата е била дървена, като съществуващата ограда на място от бетонови колчета му се струва по-нова, независимо от които винаги е имало напречно на имота ограда от дървени колове, а задната граница на имота е реката. Съседното място с фургона е на чичото и бащата на ответника, като свидетелят не знае между двете семейства да е имало спор за собствеността.

Свидетелят И. е посочил, че живее в [населено място], като къщата му се намира над процесното място. Според него мястото над фургона винаги е бил един парцел, никога не е разделян, а напречната ограда, която съществува на място е съвсем нова – коловете са се появили през зимата, а мрежата - преди няколко дни. Свидетелят е заявил, че целият имот е на бащата на ответника, с който двамата са го косили, а самият ответник и сестра му са гледали животни и поддържали зеленчукова градина. Заявил е още, че познава и ищците, но те или техните родители никога не са обработвали имота и не е виждал някого от тях там.

Свидетелят Н. е посочил, че от 25 години е колега на ответника и негов комшия в [населено място]. Познава и баща му, както и свидетеля И.. Посещавал мястото доста често, като според показанията му в последните 30 години идвал над 50 пъти годишно. Според него имотът винаги е бил едно цяло, около 1,200 дка, граничещо с реката и в него бащата на ответника е гледал животни и обработвал градина. Знае дори, че го е заявил като земеделски стопанин, за което взима субсидии. Посочил, че напречна ограда никога не е имало, направена е преди 20 дни, като не е имало мрежа, но е имало набити колци. Колците били сложени есента, но категорично преди това дървена ограда не е имало. Не е виждал ищците да работят на мястото никога, но знае, че от пролетта между страните има спор.

Обсъдено е изслушаното по делото заключение на СТЕ – основно и допълнително. Към основното заключение вещото лице е представило скица, в която е нанесен процесният имот и претендираната от ищците реална част от него, чиито граници минават по точките А, Б, В, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12. По този начин вещото лице е определило площта на спорната част в размер на 597 кв.м. Според заключението, в представения протокол за трасиране на ПИ с идентификатор ***, стар № 0*, са дадени само външните граници на имота, без да се заснемат огради и констатация в този смисъл не е правена от геодезиста. Според вещото лице съществуващата ограда по линията А, Б, В от приложената скица, е от бетонни колове, като е монтирана преди около 3-4 години, а мрежата е монтирана преди 1-2 години. Чрез експертизата към делото са приобщени и две снимки, представляващи изображения на процесния имот от Google maps, заснети през м. март 2012 г. и м. май 2023 г., които първоинстанционният състав е предявил на страните в съдебно заседание, чрез използване на Google maps на компютъра в съдебната зала. Съгласно заключението и изложеното от вещото лице при изслушването му в съдебното заседание, и на двете снимки съществуват овощни дръвчета и огради. Вещото лице, съобразявайки формата, големината, вида и местоположението на дръвчетата по снимките и тези съществуващи на място, е определило, че оградата, видна на снимката от 2012 г., както и тази от снимката от 2023 г., съвпадат със сега съществуващата по линията А, Б, В от скицата. Експертът е посочил още, че на снимката от 2012 г. коловете не са същите като съществуващите, оградата е по-ниска, изградена от дървени пармаклъци, ламарини и други неща, но обхваща точно мястото, на което в момента са сложени бетоновите колове.

Предмет на допълнителната експертиза са били представените от страните разписен лист и ортофото карти от 2020-2022 г., 2016-2019 г. и мащабна топографска карта за процесния имот. Съгласно разписния лист към плана за [населено място] от 1987 г., имот № * е записан като собствен на „Г. Ив. Х. и АПК“, а имот № * е записан като собствен на „наследници на Т. С. П. и АПК“. Дадено е заключение, че съгласно кадастралния план от 1987 г., процесната реална част от имота е отбелязана с посочения № *, като границите му са нанесени като ажурни. Посоченият имот се включва в ПИ с идентификатор *** и е затворен в полигона 101, 102, 103, 104, 105, 101, съгласно приложената скица. Вещото лице е посочило, че площта на посочения имот с № * е 563 кв.м., което е с 34 кв.м. по-малко от съществуващата към момента заградена реална част от имота. Това според вещото лице се дължи на преместване на югоизточната и северозападната граница навътре в имота (другите две граници – път и река, съвпадат), като в случай, че се установи причината за „свиването“ на имота, може да се заключи, че имот № * е идентичен с претендираната от ищците реална част. Вещото лице е посочило още, че имот № * не е нанесен в останалите картографски материали. При изслушването си вещото лице е било категорично, че по принцип ажурни огради не се нанасят, а и трудно се виждат на отофотокартите, защото заснемането е от самолет.

При така установените факти, от правна страна е прието, че за да възникне в полза на ищците, съответно на техните наследодатели, право на собственост върху претендираната реална част от процесния имот, освен фактическият състав на придобивната давност, следва да бъде установена и липсата на законова забрана за придобиването й по давност. Поради забраната по чл. 86 ЗС; заличаването на давността по силата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ до 21.11.1997 г. включително; моментът на влизане в сила на възстановителното Решение № 17*-А от 12.04.2007 г. на ОСЗГ гр. Етрополе (с оглед последователно приеманото в съдебната практика, че при недовършени процедури по ЗСПЗЗ давността ще започне да тече от влизане в сила на реституционното решение, защото давност не тече по отношение на лице, което не може да защити правата си) и при съобразяване датите на смъртта на наследодателите на ищците (по-малко от 10 г. от 04.07.2007 г., когато е влязло в сила Решение № 17*-А от 12.04.2007 г.), формиран е извод, че наследодателите на ищците не са придобили претендираната реална част от процесния имот по давност приживе, съответно - неоснователно се твърди правото на собственост за ищците да е възникнало по наследство от техните родители.

По делото липсват данни за точния момент, в който имотът е обобществен, но ищците не са представили доказателства, които да установяват, че техните наследодатели са придобили спорната част по давност в момент преди 1985 г.

Отбелязано е също, че представеният разписен лист не би могъл да удостовери правото на собственост, а единствено следва да се счита като косвено доказателство за това, че от 1987 г. бащата на ищците е упражнявал фактическо господство върху претендираната реална част. Това обстоятелство е прието за изводимо и от свидетелските показания на свид. Н. и свид. С., които макар без конкретни времеви граници посочват, че преди ищците, имотът е стопанисван и обработван от техните родители. Предвид забраната по чл. 86 ЗС обстоятелството дали наистина наследодателите на ищците са упражнявали фактическата власт върху претендираната реална част от имота за периода от 1987 г. до 2007 г. е без значение за признаване право на собственост за родителите на основание давностно владение.

По отношение на самите ищци е прието, че са налице всички кумулативни предпоставки, предвидени в нормата на чл. 79 ЗС. С влизане в сила на решението за възстановяване на процесния земеделски имот е започнала да тече давност, т.е. 04.07.2007 г. е релевантният момент, от който за ищците е налице възможност да придобият претендираната реална част от имота при доказано непрекъснато владение в продължение на 10 години. Съгласно чл. 68 ЗС владението представлява упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Както последователно приема ВКС в своята практика, за да е основание за придобиване по давност на имот, владението трябва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно. За най-ранна дата, от която ищците са започнали да владеят спорната част като своя, въззивният съд е приел 04.07.2007 г. От показанията на свидетелите Н. и С. (които съдът е кредитирал като обосновани, последователни и непротиворечиви помежду си) е прието за установено, че процесната реална част е стопанисвана именно от ищците, които са я обработвали и заградили, първоначално с дървена ограда, перпендикулярна на пътя. Наличието на ограда категорично се установява и от заключението на вещото лице, като дори да се приеме, че такава е съществувала от 2012 г., то до подаване на исковата молба на 02.10.2023 г., е изтекъл необходимият десетгодишен срок. От неоспорената от страните СТЕ е установено също така, че спорното място представлява реална част от поземлен имот с идентификатор *** и е с площ 597 кв.м. Посочените доказателства в тяхната съвкупност са мотивирали въззивния съд да приеме, че владението на ищците е непрекъснато, упражнявано е явно за околните, като не е установено с насилие. Също така ищците са демонстрирали поведение и отношение към спорния имот като към свой собствен – обработвали са го, като са отглеждали зеленчукова и овощна градина, което се установява както от незаинтересованите по делото свидетели Н. и С., така и от заключението на вещото лице, което констатира, че и на двете представени изображения от Google maps са видни овощни дръвчета. По делото липсват данни в периода от месец юли 2007 г. до месец ноември 2023 г. да са извършвани действия от трети лица, отблъскващи и така прекъсващи владението на ищците, като не са налице и други обстоятелства, смущаващи владението им и прекъсващи давността по смисъла на чл. 81 ЗС. Посочено е, че от представения по делото разписен лист, наред с другите доказателства по делото, с висока степен на вероятност би могло да се предположи, че именно ищците и техните родители са упражнявали фактическото господство върху порцесната реална част от имота в един по-ранен етап, преди 2007 г. В тази връзка са както показанията на свидетелите Н. и С. (които посочват, че оградата между имотите винаги е била поставена на мястото, на което е и в момента), така и заключението на вещото лице по допълнителната СТЕ, според което имот с № *, записан на бащата на ищците, е почти напълно идентичен със спорната част. Видно е също така от разписния лист, че съседният имот № * е записан на наследниците на Т. С. П. (наследодадател на праводателите на ответника), т.е. би могло да се изведе, че още към 1987 г. целият имот е бил разделен на две части, едната от които (спорната) е ползвана от ищците и техните наследодатели, а другата е ползвана от праводателите на ответника. Последното обстоятелство, макар да не е решаващо за изхода на делото предвид приетия начален момент на срока на придобивната давност (04.07.2007 г.), се установява и от свидетелите Н. и С., които в показанията си единодушно посочват, че спорният терен е ползван от ищците, а „мястото с фургона“ - от праводателите на ответника, като между тях не е имало спор за собственост.

Въззивният съд не е дал вяра на разпитаните свидетели, посочени от страна на ответника - свидетелите Н. и И.. Посочено е, че техните показания по отношение съществуването на ограда, разделяща имота на две, напълно се опровергават от заключението на вещото лице, което от своя страна е поставило под съмнение и изложеното от тях, че никога не са виждали ищците в процесното място. Показанията на тези свидетели са противоречиви по отношение на това кой точно е стопанисвал процесния имот. Според свид. И. цялото място е обработвано от бащата на ответника, а самият ответник и сестра му са отглеждали крави и овце, а според свид. Н. единствено бащата на ответника е работил по мястото, заявил го е като земеделски стопанин и е получавал субсидии за това, като е имал градина и е отглеждал коне. Поради посочените несъответствия и противоречия въззивният съд не е кредитирал показанията на тези двама свидетели.

Обобщено е, че по делото са доказани както обективният елемент на владението – упражняването на фактическа власт от ищците в срок от 10 години без да е отблъснато или прекъсвано от ответника или от трето лице (считано най-рано от датата на влизане в сила на решението за възстановяване), така и субективният елемент, доколкото не са ангажирани от ответника доказателства, годни да оборят презумпцията на чл. 69 ЗС. Съобразена е практиката на ВКС, съобразно която, когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на основание (т.нар. „завладяване“), то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец. За придобиването на имота по давност в този случай не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Съобразена е и практиката на ВКС, съобразно която, когато упражняването на фактическа власт е явно и се демонстрира по начин всяко лице да има възможността да го възприеме (както е в настоящия случай - чрез поставяне на ограда, обработване, засяване и отглеждане на овощна градина), лицето, в полза на което е възстановено правото на собственост върху имота, както и последващите приобретатели, имат възможността да възприемат осъществяването на това владение. В тази хипотеза, за да прекъснат течението на придобивната давност, те следва да предприемат действия, смущаващи владението. Такива са очертаните в разпоредбата на чл. 116 ЗЗД, приложима и към института на придобивната давност, съобразно чл. 84 ЗС, а именно: признаване на вземането от длъжника, предявяване на иск или възражение, искане за започване на помирително производство, предприемане на действия за принудително изпълнение. Действия, които не попадат в обхвата на посочените, не могат да прекъснат течението на придобивната давност. Предявяването на извънсъдебни претенции и на молби и заявления до административни органи от лице, което заявява собственически права върху имота не смущава владението.

В настоящия случай е установено, че на 09.11.2023 г. ответникът е подал жалба до РУ – Етрополе, която сама по себе си не би могла да прекъсне течението на придобивната давност. Освен това жалбата е подадена след като в полза на ищците е изтекъл десетгодишният срок, съответно вече са били собственици на спорната част от имота по давност, независимо дали се приеме, че началният момент на придобивната давност е започнал да тече през месец юли 2007 г. или през месец март 2012 г. Представените по делото договори за наем и заявления по реда на чл. 70 ППЗСПЗЗ също не представляват и не удостоверяват действия, целящи отблъсване на установеното владение по предвидения в ЗЗД ред.

При тези съображения е прието, че към м. юли 2017 г. в полза на ищците е изтекъл срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС, с което е изпълнен фактическият състав на придобивната давност. Дори да се приеме, че срокът е започнал да тече в по-късен момент - през март 2012 г., то същият отново се явява изтекъл преди подаване на исковата молба на 02.10.2023 г.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. За съдържанието на елементите на владението като основание за придобиване на собственост по давност и признаците му;

2. За обема и пълнотата на фактическата власт върху имота като обективен елемент на владението за себе си, в частност – може ли същата да се изразява единствено в спорадични и сезонни действия по обработване и засаждане на имота със зеленчуци, без да са налице каквито и да било действия, надхвърлящи обикновеното ползване, като например разпореждане, застрояване, недопускане на собственика, снабдяване с титул за собственост по обстоятелствена проверка и др.подобни;

3. За непрекъснатостта на владението, като предпоставка за придобивната давност;

4. За правнорелевантния момент, към който се определя видът на упражняваната фактическа власт върху имота;

5. Може ли владението на имота за себе си като основание за придобиване на собствеността му по давност да бъде съмнително;

6. Когато фактическата власт е установена в момент, когато придобиването на имота по давност е било недопустимо (в случая – поради обобществяването на имота), след отпадане на пречката за това, презумира ли се, че владението се упражнява вече за себе си, ако то продължава в същия обем, или е необходима промяна в обема и начина на упражняване на властта, за да се приеме, че вече властта се упражнява за себе си;

7. Може ли владението на имота за себе си като основание за придобиване на собствеността му по давност да бъде скрито;

8. Необходимо ли е упражняващият фактическа власт върху имота да демонстрира външна промяна в намерението за своене спрямо собственика, на когото собствеността е възстановена по реда на ЗСПЗЗ, чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на новия собственик, когато фактическата власт е установена преди реституция по време на обобществяване на имота, или е достатъчно да продължи да я упражнява по същия начин, както преди реституцията;

9. Когато трето лице е установило фактическа власт върху земеделски имот по време на обобществяването му, преди собствеността върху имота да бъде възстановена по реда на ЗСПЗЗ, и е продължило да упражнява такава и след реституцията на имота – към кой момент следва да се преценяват характеристиките на фактическата власт и дали същата е държане или владение за себе си – към момента на установяването й преди собствеността да бъде възстановена или към момента на реституцията – съответно – след възстановяване на собствеността заварената от реституирания собственик фактическа власт държане ли представлява или владение към този момент и необходимо ли е лицето, упражняващо фактическата власт да демонстрира чрез действия, които недвусмислено отричат правата му пред реституирания собственик, че не признава собствеността му и владее този имот за себе си;

10. За задължението на въззивния да обсъди защитните тези на страните, техните доводи и възражения, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първи, трети, пети и седми въпрос от изложението, касаещи признаците на владението. Въпросите са общи и теоретични, без връзка с конкретните обстоятелства по настоящото дело, поради което същите не са обуславящи по смисъла на т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и по тях не може да се допусне касационно обжалване.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втори и четвърти въпроси. Въпросите за действията, чрез които се установява фактическа власт върху имот и се упражнява владение, и за началния момент на установяването му, са фактически, а не правни, тъй като отговорите на същите зависят от преценката на събраните по делото доказателства и установените с тях факти, като могат да бъдат различни за всеки отделен случай. Тези въпроси касаят правилността на въззивното решение и не могат да бъдат обсъждани в настоящата фаза по допускане на касационно обжалване. Според практиката на ВКС (напр. Решение № 456 от 15.07.2025 г. по гр.д.№ 1298/2024 г. на ВКС, I г.о.) страната, която се позовава на придобивна давност, трябва да докаже активно поведение, установяващо елементите на владението. Правото на собственост не се изгубва при неупражняването му, а само ако друг го придобие – чл. 99 ЗС. Затова позоваващият се на придобивна давност следва да докаже елементите на владението и признаците му, упражняването му в релевантния в конкретната хипотеза законоустановен срок. В случая въззивният съд е приел, че такова доказване е проведено. Приетото от въззивния съд относно началния момент, от който е започнала да тече придобивна давност върху възстановения по ЗСПЗЗ имот, е в съответствие с практиката на ВКС, която приема, че придобивна давност за имот, подлежащ на реституция, тече от момента на окончателното приключване на процедурата по възстановяване на собствеността.

Десетият въпрос от изложението също не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, разгледал е доводите и възраженията на страните. Мотивите му отразяват извършена правораздавателна дейност по съществото на спора. Несъгласието на касатора с направените от въззивния съд фактически и правни изводи не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Шести, осми и девети въпрос от изложението също не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросите не кореспондират с мотивите на обжалваното въззивно решение, което не съдържа извод, че след възстановяване на собствеността ищците е следвало да докажат, че до знанието на ответника е достигнало намерението им да владеят имота за себе си. Въззивният съд е приел, че ищците са продължили да упражняват самостоятелна фактическа власт с намерението да придобият собствеността след възстановяване на правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ през 2007 г., като са упражнявали тази фактическа власт явно, необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 години и са придобили правото на собственост по давност на основание чл. 79, ал.1 ЗС. Както ВКС приема в своята практика, в хипотеза, при която се завладява чужд имот, не се изисква наличие на уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно (не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика) и спокойно. Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на основание (т.нар. завладяване), то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец. За придобиването на имота по давност в този случай не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане (Решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342/2011 г. на ІІ г.о. на ВКС, Решение № 121 от 10.04.2020 г. по гр.д.№ 3643/2018 г. на ВКС, І г.о., Решение № 180 от 20.03.2024 г. по гр.д.№ 1173/2023 г. на ВКС, І г.о.). Фактическата власт, веднъж установена като владение (упражнявана за себе си), не променя своята същност и не преминава в държане при промяна на носителя на правото на собственост върху имота, ако владението е явно, доколкото промяната на носителя на правото на собственост е ирелевантно спрямо правата и качеството на третото лице, което е установило самостоятелна фактическа власт върху имота още преди промяната на собствеността. При липса на действия, целящи отблъсване на установеното владение по предвидения в ЗЗД ред, фактът, че владелецът се намира в имота и го поддържа в рамките на необходимата грижа, следва да се възприеме като действия по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Демонстриране на намерение за своене спрямо новия собственик не е необходимо, доколкото качеството „владелец” не е изгубено (Решение № 180 от 20.03.2024 г. по гр.д.№ 1173/2023 г. на ВКС, І г.о.). Въззивното решение е в съответствие с практиката на ВКС.

Не е налице и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция от текста на решението, без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивния акт. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на изводите на съда със събраните доказателства и с правилата на логиката и науката.

Извършената от състава на ВКС служебна проверка не дава основание да се постави под съмнение валидността или допустимостта на въззивния акт.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия