Определение № 161 от 15.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 893/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. М. Б., като пълномощник на А. М. А. и З. М. К., срещу въззивно решение № 210/02.12.2022 г. по в. гр. д. № 259/2022 г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено решение № 260028/27.02.2022 г. по гр. д. 2673/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, с което „Център за психично здраве - Пловдив“ ЕООД е осъден да заплати на основание чл. 49 ЗЗД на А. М. А. и З. М. К., лично и като правоприемници на правата по предявените искове на починалите в хода на производството Ш. В. А. /майка/ и Ж. М. А. /сестра/ сумата от 140 000 лв. /сто и четиридесет хиляди лева/ на всяка от ищците, представляваща обезщетение за неимуществените вреди, претърпени във връзка със смъртта на баща им М. С. А., починал вследствие на пожар, състоял се на 27 срещу 28 март 2019 г. в мъжко отделение на „Център за психично здраве - Пловдив“ ЕООД, след приемането му в там за провеждане на лечение, ведно със законната лихва от 28.03.2019 г. до окончателното заплащане, като вместо него е постановено ново по същество, с което са отхвърлени предявените искове. В изложението към подадената касационна жалба се излагат на първо място доводи за недопустимост на обжалваното решение, както и съображения, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. при постановяване на съдебния акт може ли съдът да разглежда твърдения и доводи, непосочени от страните по делото; с оглед диспозитивното начало в гражданския процес допустимо ли е съдът да основе решението си на невъведен от ответника в процеса факт, довод или възражение, при което, излизайки извън рамките на законовите си правомощия, да отмени първоинстанционното решение и да се произнесе на незаявено с въззивната жалба основание за неправилност на решението; има ли правомощия въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, предвид чл. 269, изр. 2 ГПК, според който служебната проверка има за предмет валидността и допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната му част, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, да извършва преценка на неговата правилност извън посочените в жалбата основания; сочи се противоречие с ТР № 1/9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, т. 1, решение № 24/01.06.2016 г. по гр. д. № 2968/2015 г. на четвърто г. о., решение № 261/28.10.2014 г. по гр. д. № 2149/2014 г., решение № 145/28.01.2021 г. по т. д. № 2739/2019 г. на първо т. о., решение № 150/03.01.2018 г. по гр. д. № 5017/2016 г. на първо г. о., решение № 60210/07.10.2021 г. по гр. д. № 4110/2020 г. на четвърто г. о. и решение № 60046/28.07.2021 г. по т. д. № 2916/2019 г. на първо т. о.; 2. длъжен ли е въззивният съд в решението да се произнесе по всички, съдържащи се във въззивната жалба, доводи и възражения на страните, както и по събраните доказателства; да обсъди експертните заключения и обясненията на вещите лица; поддържа се противоречие с решение № 60102/13.10.2021 г. по гр. д. № 965/2021 г. на първо г. о., решение № 141/21.09.2021 г. по т. д. № 2586/2019 г. на първо т. о., решение № 198/11.10.2018 г. по т. д. № 570/2016 г. на второ т. о., решение № 354/30.10.2015 г. по гр. д. № 1398/2015 г. на четвърто г. о., решение № 101/03.06.2015 г. по т. д. № 1740/2014 г. на първо т. о., решение № 60210/07.10.2021 г. по гр. д. № 4110/2020 г. на четвърто г. о. и решение № 89/30.09.2020 г. по гр. д. № 3827/2019 г. на четвърто г. о.; 3. трябва ли при констатиране на фактически и/или правни обстоятелства по делото, които налагат служебно прилагане на императивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния съд, въззивният съд да уведоми страните за това, като им даде възможност да изразят становище по обстоятелствата или по прилагането на нормата, както и да ангажират доказателства, както и следва ли съдът да разпредели доказателствената тежест; сочи се противоречие с цитирания по-горе тълкувателен акт, т. 2 от него, решение № 97/11.06.2019 г. по гр. д. № 2967/2018 г. на първо г. о.; 4. ползват ли се прокурорските постановления със задължителна сила за гражданския съд /чл. 300 ГПК/ и изразените в тях фактически или правни изводи доказателства ли са в гражданското съдопроизводство, като се твърди противоречие с решение № 761/20.12.2010 г. по гр. д. № 1461/2010 г. и решение № 186/17.10.2016 г. по н. д. № 681/2016 г. на трето н. о.; 5. трябва ли съдът да приеме, че недоказаният факт не се е осъществил; може ли страната да черпи изгодни правни последици от недоказан факт. Изложени са и съображения, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: „как следва да се тълкуват нормите на чл. 14, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 8121з-647 от 01.10.2014 г. за правилата и нормите за пожарна безопасност при експлоатация на обектите; приложими ли са изискванията на чл. 14, ал. 2 към сгради вече въведени в експлоатация преди приемане на Наредбата“. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 2 ГПК – очевидна неправилност. В законоустановения срок е постъпил отговор от насрещната страна „Център за психично здраве – Пловдив“, в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и неоснователност на подадената касационна жалба. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд приел, че е сезиран с предявени претенции от А. М. А. и З. М. К., лично и като правоприемници на правата по предявените искове на починалите в хода на производството Ш. В. А. и Ж. М. А., за осъждане на ответника „Център за психично здраве - Пловдив“ ЕООД (ЦПЗ), да заплати на всяка една от тях в лично качество, обезщетение в размер на 180 000 лева, ведно със законната лихва от 28.03.2019 г., и по равно за всяка една от тях от същите суми, претендирани първоначално от другите две ответници, за неимуществени вреди, които са претърпели по повод смъртта на М. С. А., техен баща и съпруг на починалата в хода на делото Ш. А., намерен на 28.03.2019 г. мъртъв в една от стаите на мъжкото отделение на ЦПЗ, вследствие на пожар, възникнал в мъжкото отделение на ответното лечебно заведение на 27.03.2019 г. По делото е прието за установено, че на 24.02.2019 г., М. А., страдащ от „параноидна шизофрения“ е постъпил в ответното лечебно заведение. Не било спорно, че на 27 срещу 28.03.2019 г., в мъжкото отделение на ЦПЗ, в сграда на бул. "Пещерско шосе" № 68 в гр. Пловдив възникнал пожар, вследствие на който загинали трима души, един от които бил наследодателят на ищците М. А.. От съдебно-медицинската експертиза било установено, че причина за смъртта на пострадалия била термична травма, причинена от висока температура /пета степен на изгаряне от суха висока температура/, за което свидетелствало овъгляването на трупа. Констатирано е, че при възникване на пожара, пострадалият М. А. е бил жив, за което свидетелства наличието на карбоксихемоглобин в кръвта, както и наличието на сажди по дихателните пътища. По делото били допуснати единична и тройна съдебно-технически експертизи, които били единодушни, че причина за пожара била небрежност/невнимание при боравене с открит източник на огън/пламък, като запалка, цигара или клечка кибрит, като според експертните заключения не можело да се счита, че пожарът е възникнал вследствие на „късо съединение“ или „високо преходно съпротивление в местата на съединенията в проводниците в токовия кръг“ на осветителната инсталация в болничната стая или на умишлени действия - палеж. Посочено е, че всеки от посочените, като вероятна причина за пожара открити огнеизточници - цигара, пламък от запалка или от клечка кибрит е бил в състояние да развие достатъчно висока температура при горене, за да доведе до запалването им, като време от около 4-5 минути след запалването им е било достатъчно, за да се стигне до интензивно горене с бурно димоотделяне, каквито са били обективните данни за начина, по който пожарът се е изявил. Констатирани били различия в приетите по делото заключения на първоначалната и на тройната пожаро-технически експертизи в отговора на въпроса - нарушени ли са били норми на изискванията за безопасност в сградата, както и кои обстоятелства са способствали за възникване и разпространение на пожара, като в заключението по първоначалната експертиза е прието, че са налице нарушения на нормативните изисквания по Наредба № Із- 1971/29.10.2009 г. за строително-техническите правила и норми за осигуряване на безопасност при пожар, изразяващи се в: неосигурена в сградата система за автоматично и ръчно пожароизвестяване, с изключение на санитарно- хигиенните помещения; неосигурена в сградата вентилационна система за отвеждане на дима и топлината; неосигурени в коридора необходими пожаротехнически средства за първоначално гасене на пожари в помещения. Заключението на тройната експертиза приело, че не са били налице никакви нарушения на правилата и нормите за пожарна безопасност, тъй като съответствието в случая следвало да се прецени при съблюдаване на изискванията на Наредба № 2 за противопожарните строително технически норми, обн. в ДВ, бр. 58/87 г., отменена с Наредба № Із-1971 от 2009 г., по която първоначалната експертиза е намерила наличните нарушения, доколкото от сайта на ответника личи, че лечебното заведение се е настанило на адреса в гр. Пловдив, ул. "Пещерско шосе" № 68 към 2004 г. и липсвали по делото събрани строителни книжа, които да се вземат предвид. Посочено е, че при контролна проверка, извършена от органите по пожарна безопасност, резултатите от която са материализирани с констативен протокол № 1/20.02.2018 г., не са били установени нарушения на правилата и нормите за пожарна безопасност. Експертите счели, че действията, предприети от дежурния персонал при установяване на възникналия пожар, са били изцяло адекватни и съобразени с изискванията на примерния план за действие при пожар, изготвен от ответника съгласно приложение № 1 към чл. 9, ал. 1, т. 2 и ал. 5 от Наредба № Із-647/01.10.2014 г. за правилата и нормите на пожарна безопасност при експлоатация на обектите. Първоинстанционният съд е изложил съображения, че въпросът, включен в предмета на изслушаните експертизи, а именно: „нарушени ли са норми на изискванията за безопасност в сградата“ е правен, поради което не е обвързан от експертните заключения по този въпрос. Направил е собствен правен анализ на приложимите нормативни актове и е извел като краен извод, че в сградата на ответника е следвало да има пожароизвестителна система. Въззивният съд приел, че липсвало пряко нарушение на посочените от ищците разпоредби на чл. 80 и чл. 86, ал. 1, т. 3 и т. 10 ЗЗ, доколкото същите се отнасяли до права на ползвателите на медицинските услуги, тясно свързани със специфичната здравна дейност и не засягали съпътстващи я битови елементи. За неоснователни били приети и наведените доводи за нарушение на Наредба № 49/18.10.2010 г. за основните изисквания, на които трябва да отговаря устройството, дейността и вътрешният ред на лечебните заведения за болнична помощ и домовете за медико-социални грижи, относно вътрешно оборудване и инфраструктура пряко относими към безопасност, хигиена и удобство, тъй като съгласно чл. 1 и § 5 от ПЗР във вр. с чл. 46, ал. 3 и чл. 57, ал. 2 от ЗЛЗ същата била относима към лечебните заведения за болнична помощ (чл. 9 от ЗЛЗ) и домове за медико- социални грижи (чл. 5, ал. 3 от ЗЛЗ), но не и за Центровете за психично здраве, които са класифицирани като други лечебни заведения по чл. 10, т. 3 от ЗЛЗ – извън болничните и извън домовете за медико-социални грижи. Неотносима към спора била и Наредба № РД-07-2/16.12.2009 г. за условията и реда за провеждане на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, защото не е установено от доказателствата по делото, нито е било въведено като основание с исковата молба нарушение на чл. 3 от този нормативен акт – допускане от ответника на работа към момента на инцидента на работник или служител, който да не притежава необходимите знания и умения и/или не е бил инструктиран по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. Неприложим бил и раздел ІV А, 1.2.1 от утвърдения с Наредба № 24/07.07.2004 г. медицински стандарт „Психиатрия“, изискващ осигуряване на повишена сигурност чрез осигуряване на повишен надзор и грижи при болни с риск от агресивно, автоагресивно или непредсказуемо поведение или с коморбидност между телесна и психиатрична патология, защото това били изисквания за болница, но не и за център за психично здраве, за който не били предвидени такива изисквания съгласно относимия за ЦПЗ раздел ІІІ, б. Б от посочения стандарт. Възприет бил направения от първоинстанционния съд извод относно невъзможността за определяне приложимост на съответен нормативен акт относно пожарната безопасност с оглед липсата на ангажирани доказателства от ищците за момента на построяване и въвеждане в експлоатация на сградата на ЦПЗ – Пловдив, в която е възникнал пожара. За да отмени първоинстанционното решение, въззивният съд приел, че от първата инстанция било допуснато необосновано разширително тълкуване на нормите на приложените по делото Правилник за устройството, дейността и вътрешния ред на ЦПЗ – Пловдив ЕООД и Вътрешните правила за пожарна безопасност при експлоатация на обектите на основание чл. 9, ал. 1, т. 1 от Наредба № 8121з-647 от 01.10.2014 г. Съобразено е, че съгласно експертните заключения най-вероятна причина за пожара е използване на открит източник на пламък, като по делото не съществувало нито едно доказателство, че това било именно запалена цигара. Предвид това, не било доказано категорично и по безспорен начин, че някой от четиримата пациенти в стая № 17 нарушил забраната за тютюнопушене. В тази връзка било прието, че не съществувало задължение за персонала да изземе запалка или кибрит от пациентите без да бъдат нарушени основните им човешки права, от което следвало, че забраната за тютюнопушене не обхваща забрана на средства за възпроизвеждане на огън. За неотносима към спора била приета и нормата на чл. 14, ал. 2, т. 1 от Наредба № 8121з-647 от 1 октомври 2014 г. за правилата и нормите за пожарна безопасност при експлоатация на обектите относно задължение на Центъра да изпълни пожароизвестителна система със специфичен звуков сигнал за всеки етаж, доколкото било съобразено, че съгласно ал. 1, изр. 1 на чл. 14 обектите се поддържат в техническо състояние, при което са въведени в експлоатация и в съответствие с изискванията на тази наредба, а завареното техническо състояние на сградата, е към 2004 г. Към този момент не е съществувало изискване към техническото състояние на сградата да бъде изпълнена пожароизвестителна система. Този извод се потвърждавал и от констативен протокол № 1/20.02.2018 г., в т. 4 на който по отношение на „пожароизвестителните и пожарогасителните инсталации“, е посочено, че такива не са били необходими към датата на въвеждане на обекта в експлоатация. С оглед изложеното, било кредитирано заключението на тройната експертиза относно липсата на нарушения на изискванията за пожарна безопасност в сградата. Въз основа на това за недоказано било прието наличието на противоправно виновно поведение на лице от персонала на ответника, което при и повод възложената работа да е извършило деяние в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. В заключение е направен извод, че ответникът е спазил дължимите от него адекватни противопожарни правила. Налице е основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението втори процесуалноправен въпрос. Същият е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото, като уточнен от настоящия състав на ВКС съобразно правомощията му по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, трябва да бъде формулиран по следния начин: длъжен ли е съдът да възприеме експертно заключение, без да направи съвкупна преценка с останалите доказателства по делото; да обсъди противоречията в събраните експертизи и обясненията на вещите лица, с оглед наведените във въззивната жалба и отговора доводи на страната. Следва да се извърши проверка за съответствието на даденото в обжалвания въззивен акт разрешение с посочената от касаторите съдебна практика, както и с трайно установената такава. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение