Определение № 1212 от 04.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 2674/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. И. И. срещу решение № 1159 от 19.08.2022г. по в.гр.д. № 481/2022г. на Апелативен съд – София, с което, като е отменено решение № 266754 от 29.11.2021г. по гр.д. № 4740/2019г. на Софийски градски съд, касаторът, встъпил в дълг съдлъжник, е осъден да заплати на „Мелон България“ ЕАД, на основание чл. 430 от ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 43 776. 75 лева, непогасена главница от общо 174 месечни вноски с падежи от 21.03.2014г. до 07.08.2028г. по Договор за банков кредит № BL21065 от 06.08.2008г., сключен между „Декор Стил“ ЕООД и „Юробанк България“ АД, правата по който са били прехвърлени от банката на „Мелон България“ ЕАД с договор за прехвърляне на вземане (цесия) от 21.06.2017г. и договорът за кредит - обявен за предсрочно изискуем, със законната лихва за забава върху главницата от 05.04.2019г., датата на исковата молба, до окончателното заплащане на задължението.

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилно е било прието, че е доказано наличието на валиден договор за прехвърляне на вземания, че са били прехвърлени вземанията срещу касатора, както и че той е бил уведомен за прехвърляне на дълга. Неправилно от въззивния съд е било възприето също, че касаторът е встъпил в дълга. Той не е получил никакви средства по договора за кредит, а е бил поръчител. Въззивният съд изобщо не се е произнесъл по наведеното възражение за изтекла погасителна давност на главницата (вноските) по кредита до датата на исковата молба. Вноските имат характер на периодични плащания до момента на обявяване на предсрочната изискуемост. Такава предсрочна изискуемост е останала неустановена по делото. Дори да се приема предсрочна изискуемост, тя е настъпила през месец ноември 2011г. Предсрочно изискуемото вземане се погасява с петгодишна давност, която започва да тече от датата, от която вземането е станало изискуемо. Така към месец ноември 2016г. давностният срок за цялото вземане по договора е изтекъл. От въззивния съд не е било съобразено, че е необходимо начинът на формиране на възнаграждението на кредитодателя (възнаградителната лихва) да бъде посочен ясно и разбираемо, което не е сторено.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационно обжалване на въззивното решение трябва да бъде допуснато, тъй като решаващият въззивен състав се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1. Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит, като е прието, че приложимата по отношение на тези вземания 5-годишна давност започва да тече от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита?

Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с възприетото в решение № 90 от 31.03.2014г. по гр.д. № 6629/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

2. Въпрос за неравноправност на клаузите от договора за потребителски кредит, касаещи начина на формиране и едностранната промяна в размера на договорната лихва?

Касаторът се позовава на решение № 95 от 13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на ВКС, ТК.

Допълнително е посочено, че е налице нужда от уеднаквяване на създадената до момента противоречива практика по въпросите.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да постанови решението си съставът на Апелативен съд – София е приел, че на 06.08.2008г. между „Декор Стил“ ЕООД и „Юробанк България“ АД (тогава с наименование „Юробанк И Еф Джи България“ АД) е бил сключен Договор за банков кредит № BL21065 от 06.08.2008г., съгласно който на „Декор Стил“ ЕООД е бил предоставен кредит, който е трябвало да бъде погасен за срок от 240 месеца. От дружеството са били усвоени 46 723. 80 лева по кредита. С Анекс № 1 от 09.08.2010г. касаторът, едноличен собственик на капитала и управител на „Декор Стил“ ЕООД, е встъпил като съдлъжник в задълженията на кредитополучателя (чл. 101, вр. чл. 121 от ЗЗД). На 21.06.2017г. е бил сключен Договор за прехвърляне на вземания, по силата на който банката е прехвърлила на „Мелон България“ ЕАД всички свои права по договори за кредит (привилегии, обезпечения и лихви), описани в Приложение № 1, неразделна част от договора, като предмет на договора за цесия да били и вземанията на цедента по Договора за банков кредит № BL21065/06.08.2008г. Цесионерът е бил упълномощен да уведоми длъжниците за извършеното прехвърляне. При усвоени 46 723. 80 лева, по договора за кредит са били погасени 2 090. 05 лева, обстоятелства, установени от заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза. До касатора чрез частен съдебен изпълнител (по реда на чл. 18, ал. 5 от ЗЧСИ) е било изпратено уведомление за предсрочна изискуемост на кредита, но връчването на уведомлението е било нередовно. Упражняването на потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем е било осъществено в настоящото исково производство – с връчването на препис от исковата молба с приложенията. Безспорно са били налице условията за обявяване на предсрочната изискуемост на остатъка от кредита. Последното погашение е било от месец октомври 2011г. За редовно връчено на длъжника (с получаване на препис от исковата молба) следва да се счита и уведомлението за цесията.

Също съгласно въззивното решение съдът не е дължал произнасяне по същество на възраженията, свързани с нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, тъй като ответникът няма качеството „потребител“ и не може да се позовава на защитата, която е уредена в ЗЗП. Касаторът е действал за цели в рамките на своята търговска или професионална дейност. Обезпечаването на дълг на търговско дружество от физическо лице, включително когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални или функционални връзки с дружеството, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. Такъв е и настоящият случай, в който ответникът е имал качеството на едноличен собственик на капитала и управител съм момента на встъпването в дълг.

Въззивният съд не се е произнесъл по своевременно направеното възражение от касатора - ответник за погасяване на предявеното вземане (главница) по давност.

С оглед тези установени обстоятелства поставеният от касатора първи въпрос във връзка с началния момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за погасителни вноски по договор за банков кредит, не може да бъде определен като такъв от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът не е обусловил правните изводи на въззивния съд, тъй като този съд изобщо не се е произнасял по такова възражение на касатора. Същевременно въпреки оплакванията на касатора в касационната жалба, че въззивният съд не се е произнесъл по възражението за изтекла погасителна давност, липсва поставен отделно процесуалноправен въпрос във връзка с такова задължение на съда във въззивното производство.

Същото е по отношение на втория въпрос на касатора. Той е предпоставен от негово качество „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП при задължаването му по сключения договор за банков кредит, но във въззивното решение такова качество е отречено. При преценката на обстоятелствата, при които е бил сключен Анекс № 1 от 09.08.2010г., съгласно който касаторът е встъпил като съдлъжник в задълженията на „Декор Стил“ ЕООД по Договор за банков кредит № BL21065 от 06.08.2008г., въззивният съд е констатирал, че към 2010г. С. И. И. е бил едноличен собственик на капитала и управител на дружеството. По същество от състава на Апелативен съд – София е била съобразена практиката на Върховния касационен съд по приложение на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП в такива случаи (решение № 38 от 23.06.2017г. по т.д. № 2754/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 84 от 20.07.2017г. по т.д. № 1934/2015г. на ВКС, ТК, І т.о. и др.), а в тази връзка - и практиката на Съда на Европейския съюз (решение от 09.07.2015г. на Съда, Maria Bucura (С-348/14), ECLI:EU:C:2015:447, решение от 03.09.2015г. на Съда, Horatiu Ovidiu Costeo (С-110/14), ECLI:EU:C:2015:538, определение от 19.11.2015г. на Съда, Dumitru Tarcau (С-74/15), ECLI:EU:C:2015:772 и др.). Касаторът като физическо лице е действал за цели, които попадат в рамките на упражняваната от него професионална дейност, при връзка от функционално естество с търговското дружество.

Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл също е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

С подадения отговор на касационната жалба насрещната страна „Мелон България“ ЕАД е поискала разноски за юрисконсултско възнаграждение от 150 лева. На основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25а, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, вр. чл. 81 от ГПК, такива разноски, за сметка на касатора, следва да бъдат присъдени. Сумата съответства на обжалваемия интерес по делото – 43 776. 75 лева.

Воден от горното съдът